Проблемът с криминалните романи (особено класическите) е, че ако вече си чел, историята не ти оставя много място за изненада с поредната екранизация. Това не отнема правото на следващия режисьор да се „пробва“, но вдига летвата на очакването. Защото, ако си решил да снимаш филм по Агата Кристи, сигурно имаш какво „да добавиш“ по темата, а защо не и в интригата… Особено, ако се казваш Кенет Брана. Случаят с „Убийство в Ориент Експрес“, за съжаление, не е такъв. Което рефлектира върху авторитета на писателката и легендарния образ на Поаро.
Стилът на Агата Кристи
В романите с главен герой Еркюл Поаро английската писателка Агата Кристи прилага в пълна степен прословутата британска сдържаност. Дори когато става дума за престъпление от страст, персонажите ѝ са представени с хладно отстранение и подчертано отсъствие на показен сантимент, а разследването е истинско тържество на рационализма. Сега си представете как един английски режисьор като Кенет Брана, известен с привързаността си към класиката, взима роман на своята именита сънародничка и придържайки се към сюжетната организация, променя самия дух на повествованието. Защото „Убийство в Ориент Експрес“ на Брана изгражда емоционално ниво, абсолютно чуждо на атмосферата на Агата Кристи, което в някаква степен подлага на (най-вероятно) неволен присмех стила на писателката. Когато не става дума за пародия, неприсъщата сантименталност с дъх на нафталин би могла да заблуди незапознатите с литературния оригинал, че самата писателка се изразява по този начин.
Ако за пръв път посягате към тази интрига (или към произведение на Агата Кристи изобщо), няма да имате референции, които да ви смущават, от една страна, но и ще си създадете много превратна представа както за знаменития Поаро, така и за творческия потенциал на кралицата на криминалния жанр. Защото, погледната през призмата на ХХI век, трактовката на Кенет Брана изпада на моменти в неправдоподобна предвзетост, която няма нищо общо с характера на романа.
Еркюл Поаро
Прословутият белгийски детектив, който издига в култ „малките сиви клетки“, се е превърнал в олицетворение на рационализма в жанра на криминалната мистерия. Създателката му Агата Кристи го определя като „отвратителен, надут, досаден и егоцентричен“, но каквито и да са недостатъците на Поаро, мелодраматизмът със сигурност не е сред тях. Сред актьорите, допринесли за пренасянето на легендата на екрана, са Питър Устинов, Албърт Фини и особено Дейвид Съчет. После се намесва Кенет Брана (като режисьор и актьор) и стремежът към равновесие, симетрия и хармония, който „дърпа конците“ на детектива, се разделя с рационалната си природа и се превръща в емоционален хленч. Еркюл Поаро притежава остър взор, от който нищо не убягва, а не ококорения влажен поглед, който му „предписва“ Брана. Дори мустаците му трябва да са щръкнали войнствено, а не меланхолично увиснали като на депресиран руски аристократ… И ако Кенет Брана се опитва да ни внуши, че знаменитият Еркюл Поаро е променил житейската си философия в резултат на този конкретен случай в детективската си кариера, то той определено подценява своите зрители и злоупотребява с доверието на верните почитатели на Агата Кристи.
Сюжетът
Романът е екранизиран неколкократно за големия и малкия екран. Най-известната киноверсия е от 1974 г., когато американския режисьор Сидни Лъмет събира истински звезден състав, включващ Лорън Бакол, Ингрид Бергман, Джон Гилгуд, Шон Конъри, Ванеса Редгрейв, Антъни Пъркинс и Албърт Фини в ролята на Поаро.
Сюжетът е любопитен и, както често става в криминалните творби на английската писателка, има трик, който превръща престъплението и дванайсетте заподозрени в нещо повече от убийство в шикозен влак, пресичащ Балканите при тежки зимни условия. После се намесва Кенет Брана и семейната трагедия – претекст за развитието на интригата, неусетно се превръща в сантиментална мелодрама. Освен меланхоличния Поаро, който честичко въздиша и „споделя“ тревогите си с черно-бяла фотография на мистериозна дама, новата версия на „Убийство в Ориент Експрес“ предлага и други комични елементи като натрупването на случайни съвпадения и стечения на обстоятелствата, които никога не са будили съмнения относно достоверността си от страницата на романа, но в този филм звучат ескалиращо бутафорно – връх в тази посока е сцената с „тайната вечеря“, т.е. развръзката, в която според обичая си Херкулес (дори тази закачка става досадна!) Поаро е събрал заподозрените заедно, за да обяви заключенията си… Последвана от патетичната поучителност на финала. Наистина странно решение, подходящо за пародия, но съвсем не на място, ако уважаваш духа на литературния оригинал. А що се отнася до именитите актьори, поканени за филма, те до един попадат в плен на мелодраматизма (ако искаш да направиш „овехтели“ персонажи по-близки на съвременната публика, това със сигурност не е най-удачният подход) и единственият, който стои естествено в образа си, е Джони Деп.
Има шанс да харесате този филм, разбира се (някои визуални решения са много ефектни), ако не сте чели Агата Кристи и никога не сте гледали Поаро в действие.
