0
1022

Бухарин

 

 

 

 

 

 

 

„Съдбата на Бухарин е предупреждение за световните интелектуалци, които от бюрата на уютните си кабинети виждат в революцията път, осеян с рози, и извръщат глави при мисълта за убийство или изтезание.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

За мен, както вероятно и за огромното мнозинство от моите съвременници, истината за Октомврийската революция в Русия през 1917 г. и последвалото създаване и развитие на Съветския съюз тъне в пълен мрак. Ако човек днес може да каже точните факти за онова, което е ставало във всеки час на Великата френска революция, ако средновековни и дори по-раншни събития ни се разкриват днес с документална подробност, голямото явление на нашия собствен век — Октомврийската революция — си остава мистериозна енигма. Образите на главните действуващи лица в тази революция и в новата съветска държава са ни предоставени официално почти като митологически същества в два цвята — герои и предатели. Всеки знае, че тази история беше вулгарен фалшификат, в който Сталин дори не бе си направил труда да обясни каквото и да е. Съответните материали, поместени в Болшая советская енциклопедия, представляват разширени варианти на този фалшификат. Краткият курс по история на КПСС, макар и очистен от самохвалството на Йосиф Висарионович, не предлага реален поглед върху историческите събития, нито изяснява техния механизъм, нито пък дава що-годе обективна характеристика на водачите на революцията и съветската държава. Произведените, от друга страна, исторически свидетелства, като това на Троцки, също подлежат на съмнение поради очевидното извъртане на фактите в обратна посока. Човек може да оцени по достойнство намерението на Солженицин да хвърли (макар и художествено) светлина върху историята на своя народ, но романите са си романи. Истината ще се знае само тогава, когато съществуващите все още тайни архиви на съветската държава попаднат в ръцете на честни учени и когато зад всяко действие ще застанат истинските му герои. Ние ще научим истинските им образи, тяхното величие или падение само тогава, когато документите заговорят. Но тъй като никой не е сигурен дали тези документи още съществуват и дали въобще някога те ще излязат на бял свят, историците от много страни се опитват да изградят някаква приблизителна представа за истината въз основа на оскъдните данни, с които разполагат. Така напоследък се появиха сериозни изследвания върху историята на съветската държава. Миналата година аз разгледах в едно от нашите радиопредавания три доста дебели нови книги за живота и дейността на Сталин. След тях се появи обемистият труд на американския професор Стивън Коен, озаглавен „Бухарин и болшевишката революция“.

Не ще и дума, че за да знаем по-добре настоящето, за да разберем и изследваме историческите процеси и тяхната приемственост, ние трябва да знаем миналото. Не е празна фразата, че извращавайки миналото, ние извращаваме настоящето. И ако това служи на шепа политически мошеници, то е смъртоносна отрова за духа на всички обикновени хора. Няма сто истини, както ни учат диалектическите автори. Истината е била само една и е една-единствена. Безпощадна истина. И човек може само да приветствува търсачите ѝ.

Безспорно от целия букет водачи на съветската революция, след Ленин, най-интересен е Николай Бухарин, единственият истински интелектуалец между всички стари болшевики, личността, която природата бе надарила да бъде повече човек, отколкото герой, революционерът, който ще загине в трагедията на собствените си драматични противоречия. Бухарин е може би най-многоцветната, най-многоплановата личност на революцията, която прави всички най-съзнателни опити да се обезцвети, за да бъде в тон с едноцветния Сталин. Съдбата на Бухарин и драмата му са изключително близки до възможната съдба и драма на днешните западни интелектуалци, които се опитват да оковат живота и себе си в схемите на всевъзможни теории и философии. Бухарин за мен остава една демонстрация на историята за несъвместимостта на интелект и революция, демонстрация на фаталната разлика между теорията и практиката.

Николай Иванович Бухарин е роден през 1888 година в учителско семейство. Бащата е математик, завършил Московския университет. Най-важните години от своята младост — от 1911 до революцията, годините, през които Бухарин оформя своите възгледи и се изявява като мислител, революционер и публицист, той прекарва в Западна Европа и Съединените щати. Той говори великолепно немски и френски и знае добре английски. Човек лесно може да установи, че нито един от останалите водачи на революцията няма тази западна интелектуална основа като Бухарин.

Всички съвременници единодушно твърдят, че той е бил мек човек, твърде приятен събеседник, със силно лично очарование. Бухарин е единственият болшевик от старата гвардия, който лично и пряко не е взел участие в терористична дейност. Известно е, че Ленин като водач на революцията беше замесен в безогледни терористични действия. Немалко жертви тежат на съвестта на Троцки, който направо заяви, че „революция не може да се прави с меки ръкавици“. Да не говорим за Сталин. Бухарин не притежаваше нито желязното сърце, нито желязната ръка, за да действува като своите колеги. Той въобще не е човек на действието, а на думите. Великолепен оратор, автор на думи и идеи.

Първите отношения между Бухарин и болшевиките се установяват между 1912 и 1914 година в Краков и Виена. От всички млади хора, свързани с Ленин по това време, Бухарин притежава най-задълбочени познания по марксизъм и най-бляскава интелигентност. Ленин е силно привързан към него и го нарича навсякъде „любимец на цялата партия“. Първите сериозни търкания между Бухарин и Ленин възникват през 1915 година, когато Бухарин се присъединява към групата на Пятаков, който заедно с Роза Люксембург и Радек смятат социализма преди всичко за интернационална програма, която не може да има нищо общо с каквито и да е националистически тенденции. И тъй като по това време Ленин вече се е бил задължил с националното самоопределение като важен етап в похода към революция, той се нахвърля срещу Бухарин, като го нарича „полуанархист“. Затова в 1916 година Ленин определя Бухарин със следните думи: „доверчив на клюки и дяволски нестабилен в политическо отношение“. Всичко, което следва по-късно, показва, че Ленин е бил прав. Но нека отбележа, че по онова време, преди революцията, сблъскването между двамата не е развалило личните им отношения. След революцията Бухарин се присъединява към т.н. „лява опозиция“ на Ленин, която се противопоставя на Брест-Литовския мирен договор в Германия и намира идеологическо оправдание на „военния комунизъм“. Това е времето, когато Бухарин пише наръчника си „Азбуката на комунизма“.

Следвайки хронологията в книгата на професор Коен, ние стигаме до следващото голямо сблъскване с Ленин, когато Бухарин по своя инициатива се опитва да посредничи в края на 1920 година между Троцки и Ленин, които са в остра схватка по бъдещето на профсъюзите. Може би Ленин е бил разгневен, че Бухарин е попаднал под влиянието на Троцки, и той произнася най-проницателната си оценка за него:

„Ние знаем колко мек човек е Бухарин. Това е едно от качествата, заради което ние го обичаме и не можем да не го обичаме. Ние знаем, че неведнъж той е наричан «мек восък». И сега излиза, че всяка безпринципна личност, всеки демагог може да влияе на този «мек восък».“

Последиците от това сблъскване с водача на революцията са типично Бухариновски. Той внезапно се прехвърля от левия фланг на партията — на десния. Връщането към НЕП-а, което Ленин смята за отстъпление, за Бухарин е „краят на нашите илюзии“. Независимо от разногласията двамата запазват взаимната си привързаност. Но твърденията на професор Коен, че в последните месеци на живота си Ленин се обърнал към Бухарин като към най-верен последовател, се отричат от професор Кар, който доказва, че Ленин се обърнал към Троцки, когото той зове за подкрепа срещу Бухарин и Соколников, които предприемат атака на монопола на външната търговия, и срещу Сталин и Дзержински по грузинската афера.

От 1924 до 1928 година Николай Бухарин е човекът, който стои зад новата икономическа политика (НЕП) и който искрено вярва, че това е трайният път към социализма, че концесията, която се прави на старото, може да храни революцията. В 1924 година той прегръща лозунга на Зиновиев „Да се обърнем към селото!“, той е този, който апелира към богатите селяни „да се обогатят сами“, като снабдяват съветската държава с жито. Пак Бухарин е онзи, който иска бавна индустриализация „с крачката на охлюв“. Той не вижда в това временно охлабване просто необходимия на партията отдих. Подложен на остра атака от страна на Троцки и „левицата“, Бухарин се защитава, подкрепен от Сталин. И неговата идеалистична политика се проваля, когато селяните отказват да хранят страната и гладът започва да застрашава градовете. Драматичният обрат настъпва в първата седмица на 1928 година, когато всички партийни ръководители начело със Сталин тръгват из страната, за да събират с добро или насила житото на селяните. С тази кампания се слага край на Бухариновата политика и започва Сталиновата „война срещу селото“.

Оттук нататък започва падането и унижението на Бухарин. Въпреки че той е ревностно послушен на Сталин, въпреки острата му борба срещу Троцки, през ноември 1929 година Бухарин е принуден заедно с Томски и Риков да подпише признание, че е сбъркал и да обещае, че в бъдеще не ще се отклонява от партията и преди всичко „надясно“. Човек не може да избегне впечатлението за постоянното самоунижение на Бухарин, което от време на време звучи като жесток фарс. Той се хвърля отново срещу Троцки (вече в емиграция) и отклонилите се от „правия път“ партийни другари. Ала това едва ли ще му помогне. Вярно е, че Бухарин — атакувайки Троцки, Зиновиев и Каменев — е далеч от идеята за физическото им унищожение, но той косвено допринася за убийствения удар на Сталин. Може би оцеляването на Бухарин до 1938 година се дължи на факта, че той никога и никъде открито не се е опълчил срещу Сталин, поне дотолкова, доколкото говорят известните документи. Както казах в началото, повече от очевидно е, че Бухарин никога не е имал характера на борец. Затова и Сталин никога не го е смятал за сериозен съперник. Бухарин не е изключен от партията, нито дори махнат от Москва. След неговото падане, вече на по-малки постове, той продължава да служи вярно на диктатора. Като редактор на вестник „Известия“ от 1934 до 1936 г. той води кампания срещу Хитлер и, още една ирония на съдбата, той е главният автор на Сталинската конституция, както Трайчо Костов бе главният автор на Димитровската конституция. Бухарин не е сторил нищо, за да си навлече гнева на Сталин, и неговата екзекуция може да бъде обяснена само по един-единствен начин — параноята на диктатора. Крайното унижение на Бухарин е пълното самопризнание, което той прави в съда за престъпления, които никога не е извършил. За разлика от мнозина Сталинови жертви Бухарин, интелектуалецът, добрият човек, е този, който произнася най-раболепното признание: „Признавам се за виновен във всички престъпления, извършени от тази контрареволюционна организация, независимо от това дали съм знаел за тях или не, дали съм взел участие или не в тях, признавам се за виновен във всичко.“ Мнозина са склонни да видят езоповски смисъл в тази декларация, но държанието на Бухарин в съда говори за обратното. Други смятат, че Бухарин е признал, защото е имал уговорка със Сталин – Вишински, но двамата са го изиграли. Според мен най-правдоподобно е обяснението, че Бухарин се е самообвинил, самооплюл и самоунищожил, воден от същите мотиви, както милиони други жертви – от страх. В края на краищата не е грях да се признае, че интелектуалците често не блестят със завиден граждански кураж.

Трагедията на Николай Бухарин е особено интересна, защото той е единственият, който не бе реален претендент за власт. Той е този, който има една мания — да служи на революцията. И тъкмо това служене на революцията се превръща в буламач от компромиси, грешки, падения, унижения — до пълно самоотричане, както свидетелствува и Солженицин в „Архипелагът ГУЛАГ“. Почти няма съмнение, че Бухарин е бил с добро сърце, което му е създало съответната популярност, но нека цитирам професор Кар, който казва, че добрите хора не непременно са добри политици и че има достатъчно доказателства, че отвратителни характери са се изявявали като големи политически водачи.

Съдбата на Бухарин е повече от предупреждение за световните интелектуалци, които от бюрата на уютните си кабинети виждат в революцията път, осеян с рози, и които извръщат глави при мисълта за убийство или изтезание. Лесно се произнасят фрази, че революцията оправдава всички престъпления — дотогава, докато други си цапат ръцете с кръв. Но тогава, когато пушките на екзекуторския взвод се обърнат срещу интелектуалеца, той разбира жестокото отмъщение на съдбата. Вероятно Бухарин е разбрал това, но е било вече късно.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияВизита
Следваща статияКакво ни отне ЕС (според БАН)?