0
1768

Бъдещето на Европа

Дискусия с участието на Иван Кръстев и Теодора Димова

ЕС не може да мисли себе си просто като продължение на това, което е било досега. От това не следва, че той ще се разпадне, но изведнъж се оказа, че във всички въпроси, на които имахме усещането, че сме дали отговори, няма смисъл. Оказа се, че се появяват нови въпроси.

Дискусията „Бъдещето на Европа“ с участието на писателката Теодора Димова и политологът Иван Кръстев се проведе на 27 янyари в Гьоте-инcтитyт. Събитието бе първо от поредицата дискусии „Културни панели“ на Сдружението на културните центрове в България EUNIC, чиято цел е да обогати диалозите, свързани с културата. “Европа” в този контекст не се ограничава до Европейския съюз и неговите механизми за управление и финансов контрол, а се разглежда в по-широк географски и културен смисъл. 

Теодора Димова и Иван Кръстев споделиха вижданията си за това какво ни предстои като европейски граждани и каква е ролята на културата в тези процеси: обединител, разединител, преводач…

Теодора Димова: Определящата и водеща посока на света е създавана от Европа

В Дълбин има една известна скулптурна композиция, нарича се „Мемориалът на глада” и е посветена на жертвите на Големия глад, връхлетял Ирландия в средата на XIX в. Пет бронзови фигури, облечени в дрипи, измършавели от глад и умора, носят някакви вързопи в ръцете си – единственото, което им е останало.

Един от мъжете е преметнал през раменете си тялото на полуживо, а може би вече мъртво дете, ръцете и краката му висят безжизнено, а няма как да бъде погребано. Тези толкова осиротели фигури нямат сили дори да изкопаят гроб, зад всички тях върви едно куче, излиняло като тях, неговата окаяност е равна на човешката, животът на хората е не по-различен от живота на бездомното куче. Мемориалът, дело на ирландския скулптор Роуън Джилеспи, е открит през 1997 г. Композицията се нарича също и „Емигранти”. Бедствието, което пресъздава, е сполетяло Ирландия в средата на XIX в. и се дължи на болест, унищожила през няколко поредни години картофените реколти, затова се нарича още Картофеният глад. Над един милион ирландци умират от глад, холера, скорбут, тиф, а два милиона емигрират, предимно в Америка. Ирландия губи една трета от населението си, а днес в Северна Америка живеят 40 милиона човека от ирландски произход.

На пристанището в Дъблин има и кораб музей, наречен „Джейни Джонстън“, който е точно копие на плавателните съдове, с които са прекосявали океана бягащите от бедствието хора. Наричали плавателните съдове още „плаващи ковчези”, защото всеки пети на борда им умирал.

Започвам с тази покъртителна история, защото днес ние не можем да я възприемем докрай. Не можем да си представим как другите страни не са започнали да изпращат кораби с храни, как не са въвели международен валутен борд, как еврокомисарят по бедствия и аварии не е свикал заседание, на което спешно да бъде отпусната спасителна помощ. Получили са някаква помощ, но е била капка в морето и милиони са измрели от глад. Слава Богу, има нещо, което категорично ни пречи да възприемем докрай тази история, и това е дълбоко вкорененото у нас съзнание или по-скоро чувство за Европа. В какво се състои то?

Чувството за Европа с течение на годините се променя и развива. Някога, когато ние бяхме отсам Желязната завеса, Европа за нас беше недостъпен и непристъпен блян. Тогава от Европа можехме скришом да внасяме дънки, плочи, списания, книги, маратонки и всякакви стоки, които на нас ни се струваха луксозни – не, а вълшебни почти, почти магически, защото говореха за друг свят, който съществуваше редом до нашия, но в него имаше цветове, привлекателност, аромат, чар, красота, дух. Най-зловещият и зловонен за мен белег на комунизма беше липсата на дух и именно заради това грозотата беше така всепроникваща и така вездесъща. Архитектурата, паметниците, портретите, градинките, дрехите, романите, стиховете, пиесите, дизайнът на мебелите, на предметите от всекидневието, всичко беше лишено от дух, всичко като че ли беше пропито от един и същи цвят – убит, умрял цвят, бозав, амбалажен, някак идеологически цвят. Все едно обезсолена сол или вяра без радост, или захар без сладост, или любов без споделеност.

Тогава Германия беше само ГДР, Берлин свършваше с Бранденбургската врата, Чекпойнт Чарли не беше туристически обект, от Берлинската стена се стреляше, на нашата граница също се стреляше и можеше да я прекосиш само с риск за живота си, докато европейците пътуваха свободно от една държава в друга за наше най-голямо изумление, за тях границите почти бяха паднали, а при нас те бяха охранявани с бодлива тел и автомати.

И когато при нас Желязната завеса падна – ето, пред нас се разкри онази Европа, за която ние бленувахме – свободна, одухотворена, харизматична, просперираща. Това беше чувството, че като блудни синове и дъщери се завръщаме от принудителното си изгнание, че заставаме там, където винаги сме били, че установяваме връзка с това, с което винаги сме били свързани.

В началото бяхме опиянени, след годините на безвремие промените ни се струваха шеметни, очакванията ни бяха магически – свободата ще изскочи като зайче от цилиндъра на фокусник и ние ще ръкопляскаме. Излезли от сивотата, бяхме заслепени от светлината, а се оказа, че трудно сваляме от себе си оковите на многогодишната изолация от Европа. Често роптаем и недоволстваме, пътят ни към Европа се оказа по-труден, отколкото си представяхме, много по-труден. Пораждат се парадокси, все повече нараства скептицизмът по отношение на Европа, а в същото време очакванията са, че Европа трябва да ни помогне да се избавим от беззаконието, корупцията, несигурността, бедността. И след като помощта не идва, скептицизмът се усилва.

Но същевременно Европа също се промени и вече не е онази от нашите представи и блянове. Постепенно в Европа взеха връх институции, бюрократи и чиновници, създаде се нов манталитет на юпитата, бюрократите, чиновниците, хората без харизма и талант. Постепенно ЕС се оказа просто една бюрократична институция, обрасла с много надежди и въжделения. Европейските бюрократи се изродиха в брюкселски бюрократи, а ние останахме разочаровани. Как се стигна дотук, защо се случи това – краставиците да бъдат не криви, а прави, шкембе чорбата да се забрани или не, хомосексуалните да имат ли повече права от хетеросексуалните, или не и т.н. За всички ни е очевидно, че светът се развива по своите неумолими закони на глобализация и интеграция. Брекзит е знак, че правата краставица не може да се превърне в синоним на свободата и демокрацията, че луксозната и лъскава опаковка не може да измести същността, че кухата мащабност и зрелищност не могат да се докоснат до дълбочината на човека. Европа е велика със своя дух и история, пластове история, трупани един върху друг, които създават неразрушим и устойчив фундамент. Определящата и водеща посока на света е създавана от Европа. Европа е синоним на цивилизацията, Европа е старият континент, в който е генезисът на всичкото зло, но и на всичкото добро в света. Надявам се трусът от Брекзит да бъде усетен от европейските лидери. От друга страна, едно от най-присъщите качества на чиновника и бюрократа е неговото безчувствие и безсърдечност и доста се съмнявам, че той ще разбере това разтърсване, че Европа след Брекзит ще стане Европа на бащите на ЕС и тази, за която ние мечтаехме.

Все пак основоположникът на обединена Европа Робер Шуман още в началото предупреждава: „Европа не може да бъде изградена с един замах като цяла конструкция, тя ще се прави чрез конкретни действия, пораждащи най-напред солидарност. Европа издирва себе си, тя знае, че държи бъдещето си, Господ да ѝ помага да не изпусне своя час.“

Шуман е вече почти канонизиран за светец, дано Господ да чува молитвите му.

Европа ще се прави чрез конкретни действия пораждащи солидарност – ето тази солидарност е дълбоко вкоренена в ЕС. Ето заради тази именно солидарност ние не можем докрай да разберем историята с картофения глад, защото солидарността е някак вече дълбоко вкоренена в нас. И това е достатъчно силна причина за оптимизъм.

Иван Кръстев: ЕС не може да мисли себе си като продължение на това, което е било досега

Проблемът с бъдещето на Европа е, че ние – не само в Европа, но и в света – не знаем как да мислим бъдещето. Говорихме за литература, ако си спомняте Сляпата Вайша на Господинов и ако сте гледали филма на Ушев, това е историята на една красива девойка, на която едното око вижда само миналото, а другото – само бъдещето. По тази причина тя не може да функционира, когато трябва да мине през градината, срещу нея стои дърво, но лявото ѝ око вижда едно малко дърво, което е току-що засадено, а дясното око вижда едно стогодишно и огромно дърво. Мисля, че начинът, по който функционира връзката между минало, настояще и бъдеще, е силно променен. Преди време много се интересувах от това какво четат различните религии в света. Тук е първото нещо, което ми се вижда важно за нашето говорене за бъдещето. Ако погледнете какво четат всички тези ключови фигури в технологичния свят, създателите на големите промишлени компании или на това, което наричаме силициева долина, повечето от тях четат стара фантастика. Ако погледнете какво четат политиците, където и да било, те четат главно две неща – история и политически биографии. Но тези две групи, които в някакъв смисъл би трябвало да договорят помежду си бъдещето, се оказват изключващи се една друга. Тези, които четат фантастика, не мислят, че историята има да им каже нещо за света, който идва, тъй като считат, че през последните десетилетия е извършен такъв драматичен срив с появата на новите технологии, че нещата, които са се случвали преди, няма да се случват по никакъв начин, тъй като човекът е променен драматично. От друга страна, хората, които четат история, мислят, че нищо ново в крайна сметка не може да се случи и че всичко, което се случва и което виждаме, се е случвало преди и големият въпрос е да разберем правилно кога точно се е случвало преди и кое е сравнението, което трябва да работи.

Мисля, че две неща са се променили в отношението на България към бъдещето на Европа и в европейския дебат у нас – това, за което говори и Теодора Димова. През последните 25 години, когато говори за България, българинът използва ключовата дума криза, а когато говори за Европейския съюз, ключовата мисъл е излизане от криза. Това, което се променя през последните пет години, е, че всъщност самата Европа започва да говори за себе си в категорията на криза. И това е изненадващо за нас. В крайна сметка самата идея за влизане в Европа за нас бе всъщност идея за излизане от криза. В същото време ЕС започва да говори за бъдещето си в категорията на криза и ние не знаем как да съберем тези два разговора, които сме водили през цялото време като паралелни разговори. И четирите кризи – на които ще се опитам да се спра и които според мен са ключово важни, за да се разбере защо кризата на ЕС в момента е криза на идентичност – които преживяхме през последните десет години, са кризи, които проблематизират много важни допускания за това как изглежда бъдещето и какво е Европейският съюз.

Първата криза е финансовата криза от 2008-2009 г. Забравете икономическата страна на финансовата криза, там има три неща, които промениха начина, по който нормалният европеец мисли бъдещето. Включително бъдещето на ЕС. В момента е много трудно за гърците и италианците да си мислят, че техните деца непременно ще имат по-добър живот от техния. Давам пример със страните, които преживяват най-тежко кризата. Едно от основните неща, свързани с историята на ЕС, е, че той се мисли като въплъщение на идеята за исторически прогрес в поколенчески план. Изведнъж се появи усещането, че децата започват да мечтаят за живот като този на техните родители, започват да мечтаят за живота на предишното поколение, докато обикновено всички завиждат на живота на следващото поколение. Второто, което дойде в резултат на финансовата криза, е, че до този момент принципът на ЕС бе принцип на конвергенция. Там има бедни и богати страни, всъщност винаги е имало бедни и богати страни, бедни и богати страни е имало и преди в ЕС да влязат страните от Източна Европа. Но винаги след влизането си в ЕС бедните страни са ставали по-малко бедни в сравнение с най-богатите страни в ЕС. Финансовата криза обърна това. Днес е ясно, че дори да се окажат верни позитивните прогнози за икономическо развитие на Гърция през следващите 15 години, след 15 години гърците ще имат доходи, които са точно толкова далеч от доходите на Германия, колкото са били далеч доходите им по отношение на Западна Германия в годината, когато Гърция влиза в ЕС. Изведнъж се промени идеята за това, че влизането в ЕС стеснява автоматично дистанцията между страните. Третото, което се случва, е, че финансовата криза не просто показва, че има по-бедни и по-богати страни в ЕС, но променя отношението между богатия Север и бедния Юг като отношение между кредитори и длъжници. Отношението между богати и бедни не е непременно политически асиметрично отношение, отношението между кредитор и длъжник обаче е такова, защото длъжникът зависи от кредитора си. От тази гледна точка това е първата криза и тя е интересна не с това колко е загубила една или друга страна от брутния си вътрешен продукт, за мен въобще смисълът на всяка криза е в това по какъв начин се променя начинът да мислиш света, как излизайки от тази криза, започваш да виждаш света по друг начин.

Втората криза, която също промени драматично начина, по който европейците виждат бъдещето, е руско-украинската криза от 2013-2014 г. Тя е свързана с нещо много важно – европейците бяха убедили себе си, че военната сила няма значение. Държавите се отнасят една към друга на базата на икономическата си сила, на базата на културна сила, това което се нарича мека сила. Изведнъж се оказа, че това не е точно така. Нещо повече, в много от страните, в които отивате, и тук не става дума просто за една или друга страна, ще разберете следното – Втората световна война завърши, но Първата световна война още не е завършила. Въпросът за разпадането на големите континентални империи като че ли тепърва се поставя отново. Изведнъж въпросът за границите, за това къде минават те, се връща. Между другото, това е един въпрос, който ЕС винаги е избягвал. Всъщност, ако погледнете Европейския съюз до тази криза, това е политически проект, който през цялото време отказва да дефинира къде е неговата граница. ЕС през цялото време казва, че граничи със свои бъдещи членове. Сега обаче това се променя, териториално вече започва да се мисли по друг начин.

Третата криза, която също драматично промени начина, по който европейците виждат своето бъдеще, е Брекзит. Нямам предвид икономическите измерения, говоря за това, че ЕС е политически проект, създаден така, като че никога никой не излиза от него. Неслучайно има десетки теории за европейска интеграция и няма нито една развита теория за европейска дезинтеграция. В момента, в който обаче една страна напусне ЕС, това, което се сменя, е не отговорът на въпроса, а самият въпрос. Ако преди въпросът е бил коя е следващата страна, която ще влезе, изведнъж въпросът става коя е следващата страна, която ще излезе. И задаването на този въпрос кара хората да виждат неща, които преди не са виждали, да мислят като важни неща, които преди не са виждали като важни, появяват се определени страхове, които преди това не са били там.  

И четвъртата криза, която в някакъв смисъл е най-драматична, безспорно е имиграционната криза. Има два аспекта на имиграционната криза, за които по-малко е говорено. Единият е, че имиграционната криза породи изключителна демографска паника в общества, които в момента преживяват остаряване и намаляване – говоря специално за Източна Европа. Един от ключовите проблеми с демографската криза не е просто страхът от хора, които ще дойдат, а в разбирането на ефекта от това колко много хора са си тръгнали. Дори България не е най-добрият пример в това отношение. Представете си балтийските страни, между другото, страни с добре развита икономика, които само през последните години са загубили над десет процента от населението си. Говорим за страни с население около 1,5–2 млн. души. Едно е самата емиграция, съвсем друго е емиграцията от общества, които се чувстват демографски заплашени и остарели. Така самата идея за бъдеще започва рязко да се променя.

Това, което в някакъв смисъл се случва за първи път, е, че ЕС не може да мисли себе си просто като продължение на това, което е било досега. От това не следва, че съюзът ще се разпадне, не следва, че съществуват някакви алтернативи на ЕС. За повечето страни членки това не е така. Но изведнъж се оказва, че във всички въпроси, на които имаме усещането, че сме дали отговори, няма смисъл. Изведнъж се оказва, че се появяват нови въпроси. И аз мисля, че в някакъв смисъл страни като България са в привилегированото положение да могат да мислят за ЕС именно в такава ситуация на крехкост. До такава степен ние мислим собствения си живот и всичко, което се случва, в категориите на криза и непостоянство, през цялото време се договаряме за бъдещето, без да знаем точно с кого се договаряме, че в определен смисъл, както психологически, така и интелектуално, сме в привилегировано положение в сравнение със западните общества, за които бъдещето някак не е проблем, тъй като бъдещето представлява следващия ден на настоящето. Ние отдавна не мислим бъдещето по този начин. През последните 30 години хората тук преживяват една перманентна революция, нещо непрекъснато се случва, нещо се променя, някакви неща, които си мислил преди пет години, сега ти изглеждат абсурдни, някакви неща, които ще мислиш след пет години, ти изглеждат абсурдни… Затова си мисля, че по странен начин разговорът за Европа в България за първи път е като разговор за нас. Преди това винаги сме говорили за Европа като за някакво друго място.