1
1406

Бъдещето на исляма

Симеон Евстатиев, Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото, Издателство „Изток-Запад“, София, 2012 г.

владимир9

Те приличат на човек, запалил огън, но щом наоколо се озари, Аллах отнася техния светлик и ги оставя в тъмнини, да не проглеждат.    

Коран, 2:17

Ислямът събужда днес у нас тревога, която събитията, със своя шум и ярост, периодично засилват. Не става дума да се отрича славното минало на ислямската култура, нито да се пренебрегва духовната стойност на тази религия, а да се претегли тежестта й върху съдбините на човечеството. Решителното излизане на исляма на световната сцена, успешното мобилизиране на огромни маси хора под неговото знаме, ислямисткото втвърдяване на все повече правителства пораждат разбираемо безпокойство от неговата неустрашима солидност във време, когато християнството на Запад се задъхва под изпитанието на застаряването и опустяването на неговите храмове. В същото време в страните на исляма, изглежда, се завръща младежката динамика на първите завоевания.

Сегашният устрем се подхранва от най-възвишени намерения: разпространяването на знанието за единия истински Бог и решителният отпор на идолопоклонничеството и маловерието. Така, поради вече странната и неприемлива за нас симбиоза на светско и духовно, въоръжената ръка отново носи силата на истината. Богът на монотеизма взема образа на воина унищожител, сякаш Неговите „безгранични съвършенства” се нуждаят за своята слава от небитието на много от Неговите твари. Не възвеличава ли днес ислямът в Единствения само безграничната воля за власт?

Какво изобщо ще бъде бъдещето? Нямам отговор на този въпрос, не съм пророк. Убеден съм, обаче, че можем и е наложително да се запитаме за бъдещето, което искат и правят онези, които основават своята „политика на благочестието” на „прекрасния образец” на Пратеника на Аллах[1], защото действията им не само определят настоящето в ислямските страни, но са вече част и от нашия свят.

Стимулиращ мисленето ни по тези въпроси е фактът, че днес имаме вече и в България изследовател, който да ни позволи да ги поставим. Книгата на Симеон Евстатиев Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото[2] позволява реално да оценим политическата тежест на исляма. Това е балансирано и богато на информация изследване, което въвежда читателя в основните теоретични подходи към социалните и политически измерения на исляма, за да осветли после ключовите моменти от религиозната и политическата история на арабския свят и да анализира накрая присъствието на религията в неговото политическо настояще. Авторът познава в детайли огромната литература по въпроса, много е пътувал, както до големите международни центрове за изследване на исляма, където е обсъждал своите разработки с видни ислямолози, така и в арабския свят, където се е срещал и дълго разговарял с религиозни водачи и политически дейци, с интелектуалци и обикновени мюсюлмани. Резултатът е книга, от чийто прочит ще има полза всеки мислещ сериозно за отношението религия и политика.

Симеон Евстатиев поставя най-напред теоретичната рамка, в която изследва отношението между религия и политика в арабския свят, като същевременно умело представя и най-значимите позиции по въпроса в съвременния научен дебат.

За романтично настроените западни изследователи[3] ислямът е „монотеизъм на пустинята”, роден от чувството за tremendum и fascinans[4], породено от безбрежната и непредвидима отвореност на небето и пустинята. Каквато и пленителна сила да имат подобни образи, ако искаме действително да разберем исляма, трябва най-напред да осъзнаем, че той се ражда в една подвижна, търговска, дори градска култура[5], освободен от тежестта на местните традиции, притежаващ още отначало определен космополитичен заряд.

В първата глава на книгата са разгледани различни автори и действително научих много от нея. В нея са подложени на критически прочит тезите на изключително влиятелни сред западната интелигенция автори. Два са полюсите на този широк спектър, който за пръв път е представен така цялостно и задълбочено на българската публика. На единия полюс е Едуард Саид и неговото разобличаване на европоцентричното конструиране на арабската култура като „Ориент”. За Саид, който прилага дискурсивния анализ на Фуко, Ориентът е не просто въображаемо изкривяване, а съвсем съзнателна идеология, която прикрива истината за действителните властови и икономически интереси на Запада, израз на продължаващия стремеж за съхраняване и засилване на западното господство.

Известни са атаките на Саид срещу „есенциализма” на западните изследователи на арабския свят, които за него са израз по-скоро на предразсъдъците и представите на Запада за самия себе си, отколкото усилие за разбиране на това, което действително е Близкият изток: щом Западът е рационален, то Изтокът е ирационален, щом жените във викторианското семейство са добродетелни, то в харема те са сладострастни, а когато в Европа те са еманципирани и работещи, в Ориента те са забулени и затворени; накратко, докато на северния бряг на Средиземноморието има публично пространство и свободни медии, то отсреща е единствено тъмната и плашеща пълна с мъже арабска улица. Същевременно Саид мълчаливо отминава (защото, мисля, я споделя) тенденцията Изтокът да се разглежда не просто като огледало на Запада, но и като реален противовес, със своята духовност и устрем, на материализма и световното господство на техниката. Именно това накара самия Фуко с ентусиазъм да търси в иранската революция „духа на един свят без дух”[6] и дори да провиди в политическата духовност на исляма възможна алтернатива на бюрократичната рационалност на модерната власт. Палестинско-американският изследовател не казва нищо и за въздействието на ориенталистиката върху процесите в самия арабски свят. Така например през 1884 г. Гюстав льо Бон публикува своята Цивилизация на арабите, която има огромно влияние върху арабската интелигенция, въпреки че нейният автор е социален психолог, а не арабист, но популярността на творбата му се дължи на възхвалата на арабите и тяхната решаваща роля при създаването на западната европейска култура. Затова не е странно, че книгата му е издавана в арабския свят и до днес.[7]

Като специалист Евстатиев посочва пределното опростяване от страна на Саид на постиженията на голямата западна ориенталистика. Така или иначе Ориентализмът беше важна книга в годините на края на колониалното господство и икономическото превъзходство на Запада. Днес обаче, във времето на глобализацията, тезите й са проблематични, особено по отношение на религията, защото Западът отдавна не поставя под въпрос другите религиозни традиции, колкото търси да съживи и преобразува чрез тях собствените си религиозни вярвания и практики. За мен много по-точни от конструкциите на Едуард Саид са наблюденията на Макс Вебер, който още преди век забеляза, че ако „преди господстващ бе възгледът, че от различните гледни точки една е вярната, днес това не е повече така, налице е многообразие от културни ценности”.

На другия полюс е Самюел Хънтингтън, авторът на прочутия Сблъсък на цивилизациите. Харвардският професор, под влиянието на Бродел и Шпенглер, преди всичко разобличава представата, че „единствено западната цивилизация е всемирната цивилизация”, и критикува наивността на схващането, че глобализацията е триумф на западната цивилизация, който щял да доведе до края на другите световни култури. Оттук и голямата му теза, че времето след Студената война не води до никакъв край на историята, а до цивилизационен сблъсък, в който културните и религиозни страсти ще формират геополитическите линии на света. Като вземем предвид, че книгата е писана през 1993 г., виждаме, че събитията през последните двадесет години по-скоро потвърждават предупрежденията на Хънтингтън: достатъчно е да помислим за хомогенизирането на ислямските общества през последните години и все по-бързото изчезване на християните от тях. Несъмнено държавите, в които преобладава ислямът, имат различни интереси, но те все повече се обединяват, и то религиозно, пред не-мюсюлманския свят[8]. При все това възгледите на Хънтингтън бяха масово отхвърлени от интелектуалци и политици, като критиците му най-често защитаваха тъкмо западния универсализъм като всеобщ прогрес, което си е par excellence европоцентризъм.

Евстатиев, изхождайки от конкретните исторически особености на мюсюлманския свят, отбелязва съществени слабости в тезата на Хънтингтън. Бих добавил единствено, че теорията за „сблъсъка на цивилизациите” изхожда от разбирането, че формираните от световните религии цивилизации са големи териториални единици, аналогични на националните държави и империи. С глобализацията се наблюдава и обратният процес: границите падат, изградените от единството на религия, нация, общество под шапката на държавата териториални единици се разпадат. Тя несъмнено води до разтварянето на съществувалите връзки между традиции, народи и територии, които характеризират тези образували се около световните религии големи цивилизации. Ала това позволява на религиите да използват процесите на глобализацията, за да развиват своята универсална, т.е. транснационална и трансетническа същност. Така развитието на световните религии през последните години надхвърля границите между нациите и етносите и всяка от тях се стреми да утвърди своя религиозен универсализъм, като несъмнено най-активен и кипящ в този процес е ислямът. При това световните религии днес неизбежно се срещат и преплитат както помежду си, така и с новите религиозни движения и секуларизиращите динамики. Изобщо глобализацията е процес не само на падането на традиционните граници, но и на създаване на нови, множествени граници и противопоставяния. Същевременно няма политически (държавен или наддържавен) субект в състояние да овладее и неутрализира абсолютните претенции на религия като исляма, да се справи с ресентимента и желанието за отмъщение, което представата за Империята поражда у живеещите в периферията мюсюлмански множества.

Така Симеон Евстатиев превежда читателя през Сцилата на релативизма и Харибдата на есенциализма, давайки при това ясни ориентири в мъгливото за читателя неспециалист море на съвременната ориенталистика. Във втората част на книгата той дава възможност за едно друго пътуване, насочено вече към историята на отношенията между религия и политика в арабския свят и то е абсолютно необходимо, ако искаме да разберем как нещата са станали такива, каквито са в нашето собствено настояще.

В тази част авторът проследява възникването на исляма във вече космополитната арабска култура на VII век, сред други религии като племенния политеизъм, юдейството и християнството, в динамичен контекст, обусловен от дългата борба между Византия и Персия, междуособиците между арабските племена, но и вътрешните противоречия между самите християни[9]: налице е, накратко, криза, която поражда духовни очаквания.

Евстатиев нееднократно подчертава необходимостта от задълбочен прочит на Корана и навлизане навътре в учението на исляма, но възможни ли са те у нас, когато в училищата ни не се чете дори Библията? Дискусията с исляма като религия може да тръгне само от доброто познаване на християнското богословие, но колцина имат, и то само приблизителна представа за него. Тя изисква още преосмисляне на самото ни схващане за отношението към другите религии. Съвсем естествено християнското богословие традиционно смята, че всяка истина на исляма може да бъде открита в християнството, което отива обаче отвъд нея, за да постигне окончателната, недостъпна за другите религии истина[10]. Ала същото смята и ислямското богословие за християнското учение. Възприемането на исляма като несъвършено и извратено християнство и съответно за християнството като недоносен и заблуден ислям несъмнено е разбираемо от гледна точка на абсолютността на съответния монотеизъм. То трябва да се осъзнае обаче и от онези, които говорят не само за диалог, но и за завръщане към единия „авраамов” корен на тези религии. И християнството, и ислямът безспорно се основават на Божественото откровение, но те коренно се различават в разбирането си за природата на това откровение, което прави невъзможен какъвто и да е синтез между тях. Оттук идва религиозното напрежение между тях, за което винаги трябва се да държи сметка, без обаче да се влиза в порочния кръг на интерпретирането на другата религия чрез по-висшите или самоочевидни за изследователя постановки на собствената му религия.

Свещената война, показва точно Евстатиев и това е важно, е характерна още за Мухаммад и от самото начало религиозният универсализъм на исляма се характеризира с войнственост и настъпателност. Арабите непосредствено след смъртта на пророка завладяват по-голямата част от света около тях – Персия, цяла северна Африка, повече от половината територия на Византия, превземат Испания и Сицилия. Шепа войнствени номади разпространяват исляма като огън и Ибн Халдун признава по-късно, че „арабите превръщат в пустиня всяка земя, през която минават”. Това, разбира се, не е нито ново, нито уникално в световната история. Римската империя пада под нашествието на варварите, такава е съдбата и на самата ислямска империя, на която монголите слагат край през 1258 г. Удивителното е не че арабите разрушават света около тях, а че успяват да му наложат своя идеал – този на исляма.

Ислямът е религията с най-изчистената, строга и ясна структура. Всичко в него е сведено до същественото. При това негова простота не е първобитна и наивна, а пресява опита на предхождащите го монотеистични традиции, за да го сведе до няколко могъщи и обобщаващи понятия, отхвърляйки като ненужно всичко останало. Така той дава основен и ясен модел на отношението на човек с Бога, който съвсем не е толкова драматичен като в християнството. Със своя строен светоглед ислямът е и матрица за морални ценности и поведение, за регламентиране на социалния и частния живот: личен статус, наследяване, семейни отношения.

Всяка трайна религия трябва да има здрави корени и раждането и развитието й зависи от ред условия, не всичките от които, естествено, са религиозни. Трябва само да се внимава условията да не се вземат за причини. Ислямът възниква в общество на относително свободни хора – търговци, пастири, номади – необвързани с каста, с феодална принадлежност, местни богове. Социалният ред, който той носи, е изключително гъвкав за домодерните общества и от самото начало изгражда егалитарна и космополитна общност, която, над всяка друга социална структура, е единствен проводник на религиозния живот и спасението.

Основополагащото понятие на исляма е единобожието, което препраща както към единичността на Бог, така и към единството като всеобщ идеал: защото Бог е един, Той изисква от човечеството да се разпознае като една общност, като изгради според единия закон живота във всички негови общностни и личностни измерения, за да може осъзнаването на единството да пропие целия човешки опит.

Уммата, ислямската общност, не е църква и не може да се очаква нейното разделяне от държавата в ислямския свят. Самият принцип на разделяне между държава и религиозна общност е християнски по произход[11] и именно поради това е тъй трудно разбираем и приемлив за мюсюлманските общества. По своята същност уммата е транснационална и обединява всички мюсюлмани, независимо от тяхното племе, народност, раса. Така въпреки огромните територии, на които се разпростира, ислямът изгражда единна до голяма степен цивилизация[12]. Принадлежността към нея, единната световна общност с историческа мисия, остава винаги по-важна от верността към всяка друга група, включително род, нация, държава, а задължението на мюсюлманите да се подпомагат взаимно е съставна част от вярата. Затова не учудва, че и днес според последни социологически проучвания 80% от мюсюлманите във Великобритания например поставят принадлежността си към исляма преди британското си гражданство, което правят само 7%[13].

Несъмнено и изследването на Евстатиев помага това по-ясно да се осъзнае, реалният ислям е живян в най-разнообразни културни контексти и традиции. Ала ислямът за тези общества е вектор на идентичност, който се наслагва над националните и регионалните идентичности. Това ясно се вижда и при все по-силните и многобройни мюсюлмански диаспори на Запад, в които ислямът е силен фактор за общностната идентичност, преграда за асимилирането и приемането на западния начин на живот.

Същественото е, че след дълъг период на вековен упадък ислямът отново е изключително жизнена и динамична религия. В третата си, последна част книгата на Евстатиев позволява на читателя да навлезе по-конкретно в тази динамика.

През ХVIII в. се появява уаххабитсткия ортодоксален импулс – крайна пуританска архаична и ултраконсервативна идеология, която се стреми да съживи изначалния ислям, като го освободи от всяко смятано за суеверие нововъведение. Особеното при уаххабитсвото е, че то не започва в резултат на конфликта с модерния Запад, а възниква далеч преди това. Впечатляващото в неговата история е, че тясното сътрудничество между духовния водач (шейха Ибн абд ал Уаххаб) и племенния вожд (емира Ибн Сауд) успява да наложи ефикасен политически ред[14] в свещената земя на пророка. После, в годините след Първата световна война, с помощта на англичаните се създава и държавата Саудитска Арабия, единствената страна в света, която носи името на управляващия я клан. Идва и петролът, другият небесен дар, който превърна саудитския режим в основен играч в световната икономика, и днес той е пример на религиозен и политически консерватизъм, съчетан с икономически ултралиберализъм. Саудитска Арабия щедро използва парите и влиянието си за разпространяване на уаххабитството сред другите мюсюлмани и като резултат, тази държава за мнозина в ислямския свят е образец на ефективно обществено устройство според предписанията на шариата, докато за либералния свят тя е жива икона на политическото осъществяване на една екстремна теология.

freedom

Особено важни бяха за мен страниците, посветени на възраждането на исляма в арабския свят чрез изследването на движението на „Мюсюлманските братя” в Египет и ислямистките групи в Ливан. Анализите в книгата, макар и индиректно, позволяват да се разбере как ислямизмът успя само за четвърт век да промени радикално арабския свят.

Два са според мен основните социални фактори за този бум на ислямизма. Най-напред е наличието на големите петролнинаходища в Близкия изток и произтичащото от тях огромно богатство, съчетано с неефикасна държавна власт в ръцете на корумпирани олигархии. Другият голям фактор е демографският бум: за последния век населението на арабските страни се е увеличило 10 пъти. Към тях трябва да се прибави и липсата на единна религиозна власт и авторитет и разпадането на традиционния ред вследствие на колониализма и миграционните процеси, на индустриализацията и урбанизацията.

Хана Аренд, след Гюстав льо Бон[15], се спира в изследването си на произхода на тоталитаризма на ролята на масите, сред които той намира своята най-благоприятна почва. Аренд нарича тези маси „излишно човечество”, свръхнаселение, изтръгнато от своя свят, ненужно за новите начини на производство, без собствени икономически и политически интереси, без нищо свое, което да защитава. При това само една искра възпламенява тези прекарващи времето си в празно шляене из града люде, както виждаме и днес по улиците на Кайро, Порт Саид или Бенгази. Тези маси са податливи обаче и на въздействието на активно обърнатата към тях идеология, мобилизираща ги умело за своята цел, която в случая не е просто вземането на властта, а налагането на ислямски режим на цялото общество.

Не бива да се забравя при това и централното значение на самата религия – на исляма. В днешния постмодерен свят, който разтваря твърдите истини и поставя под въпрос вярванията и идентичностите, усещането за отсъствието на фундамент поражда и неговата зловеща карикатура – фундаментализма като противотежест на регресивните и опасни тенденции на процесите на глобализация и секуларизация. Ислямските фундаменталисти се борят със Запада не заради неговата религия – християнството, а защото намират, че вече няма религия. Те се страхуват не от Евангелието или папата, а от секуларизацията, която, ако дойде при тях, ще разруши и техния традиционен религиозен ред.

Ислямистите легитимират всички свои действия с авторитета на Корана[16], откъдето не само отсъствието на критика по същество, но и въздържането и мълчанието на другите мюсюлмани. Те схващат себе си като единствените истински вярващи сред море от отстъпници и неверници, от чиято борба зависи бъдещето на исляма и на света.

Историята показва удивителната гъвкавост и способност на исляма да се нагажда към различните култури и условия, воден от принципа на старата източна мъдрост, че улесняването винаги постига повече от затрудняването. Бъдещето на исляма зависи именно от жизнеспособността на тази гъвкавост. То ще се определи, на първо място, от диалога между самите мюсюлмани, както и от тяхното отношение с модерността. Надяваме се, заедно с автора на тази книга, че то ще мине през развитието на публичното пространство, през разширяването и укрепването на гражданското общество. Голямото предизвикателство е, че демократичните процеси трябва да се случат, без да се заличава религиозната идентичност, която в най-голяма степен изгражда социалното единство и връзка в арабския свят. Ала възможна ли е изобщо демокрацията в едно ислямско общество?

Четейки книгата, благодарение на казаното и най-вече подсказаното от събеседниците на Евстатиев започнах още по-ясно да разбирам, че съдбовното противопоставяне за ислямския свят не е толкова битката между Запада и Изтока в стил Хънтингтън, а че конфликтът, на първо място, е вътрешен, между самите мюсюлмани.

В този конфликт с особена сила лично мен ме въведе есето на Ханан ал Шайх При Алхамбра седях и плачех. Известната ливанска писателка не плаче, защото мюсюлманите са изгубили Андалусия и трябва да си я възвърнат, а понеже арабите днес не изглеждат способни на постиженията на своите предшественици и най-болезненото за нея е, че тях вече не ги вдъхновява някогашният благороден стремеж към знанието и красотата. Ал Шайх разказва, че когато споделила болката си с един шейх, той си погладил брадата и й отвърнал: „Няма значение, вечният свят със сигурност е за нас”.

Действително, днес в ислямския свят е налице драматично противоборство, стигащо често до истинска гражданска война. От една страна са представящите се за охранители на свещената традиция ислямисти, които искат да мобилизират и обединят мюсюлманите по света, като им дадат за единствен модел шариата, налагайки същевременно логиката на войната и там, където успеят – талибански или салафитски режими. От другата страна са умерените мюсюлмани, които са готови и искат да живеят в модерния свят и схващат Корана като източник на живот и вдъхновение, което дава впрочем възможност да се развива и ислямското законодателство според принципа иджтихад, който гласи, че аналогичният метод на разсъждение е приложим към закона при появата на нови обстоятелства да се намали тежестта на забраните и „порицаемото” според принципа „никаква принуда в религията” и се увеличи сферата на позволеното и „одобряемото”, да се изведе, с една дума, духовното измерение на исляма за сметка на бремето на традицията и шариата.

Фундаменталистите обаче посрещат различието единствено като го поляризират, за да реформират или елиминират всичко, което се отклонява от техните представи, които свеждат до принципа, че забраненото е забранено и повеленото е повелено и това, уви, изглежда достатъчно, за да обезсили днес всяка надежда в ислямския свят.

Какво се случи с арабската „пролет на народите”? Тя се роди от повсеместния гняв от корумпираните авторитарни режими, ала даде управлението на „Мюсюлманските братя” в Египет и банди от убийци в Либия вместо демокрацията и свободата, за която копнееха въстаналите през 2011 г. араби. Наистина свободата на мисълта в страни като Тунис и Египет вече е гарантирана, но на религиозно равнище тя е забранена. Медиите официално също са свободни, но има цензура, която трябва да гарантира, че те съблюдават традиционните ценности на исляма. Наистина гражданите днес са свободни, но да останат затворени в рамките на традицията, те са свободни да разобличават суеверията и да откриват истината на догмата, свободни са да казват по медиите това, което трябва да се каже. Налице, с други думи, е ситуация, която системичната психология нарича double-bind и която е способна да потопи не само индивида, но и цялото общество в психозата.

От собствен опит знаем, че демокрацията не е само пускане на бюлетина в урна. За да е действена, тя трябва да е либерална и правото в държавата следва да произлиза от народния суверенитет, а не от външен на него авторитет, какъвто е религиозният. В ислямските държави гражданският закон се подчинява на шариата, т.е. на неподлежащото на оспорване свръхзаконодателство на религиозния закон. Системата е демократична и същевременно авторитарна. Народът действително избира своите управляващи, но управлението и цялото общество се подчиняват на външен и по-висш от тях върховен религиозен авторитет[17]. Докато преди народът на тези страни беше принуден да се подчинява на своеволието на диктатора, сега той доброволно се покорява на авторитета на исляма, който, както показва името му, изисква именно това.

Какво следва да бъде, накрая, отношението ни към случващото се в ислямския свят? Можем ли да подкрепим жадуващите за един ислям с човешко лице мюсюлмани? Можем ли да разубедим уаххабитите, салафитите, фундаменталистите? Какво изобщо можем да им кажем? Но можем ли най-напред изобщо да ги разберем?

Предизвикателство несъмнено е голямо. Плътно забулената жена и мъжът с буйна брада и обръсната горна устна[18] ни се струват тъй далечни и непроницаеми, а и често ни минава тръпка на ужас и погнуса при срещата с тях. Имаме само две възможни решения: едното е разбирането и диалогът, другото е прагматично и минава често през силата. Европейският хуманизъм определено предпочита първото и в това е неговото величие. Може би е дошло време обаче, когато не трябва да се свеним и от второто[19].

Няма особен смисъл да се мъчим да разубеждаваме фундаменталистите от ирационалните им суеверия. Защото това е отговор на друго равнище. Той наивно предпоставя, че отсрещната страна е склонна да влезе в диалог, в който ще бъде убедена да приеме гледна точка, която очевидно съвсем не е нейната. Илюзия е да разчитаме и на нашия вкус и образование (възхитата ни от Руми и Синята джамия няма ни най-малко да трогнат и предразположат към ислямиста). При все това трябва да намерим някакъв modus vivendi. Той според мен е възможен единствено по пътя на частното и прагматичното решение, което изисква да приемем, че реално зависи от коя точка гледаме, а в случая те са несъизмерими и на неговото равнище е така. Прагматизмът изхожда, с други думи, от известен релативизъм и не търси да реши проблемите с някакъв абсолютен стандарт, а според принципа, че на практика решенията винаги са само частични и несъвършени, но някои са по-добри и по-ефикасни от други.

Не трябва да се заблуждаваме, няма как да стигнем до общи основания. Фундаменталистът вярва в своята абсолютна истина и не търпи друго мнение. Ние вярваме в свободата на мисълта и съвестта. Няма как и защо да приравняваме тези две позиции. Можем да позволим на салафитите да изразяват своите вярвания, но не можем да ги търпим да упражняват принуда върху поведението и вярванията на другите. Трябва да сме безкомпромисни, когато нечии убеждения вземат формата на незачитането и потискането на правата и свободите на останалите.

Насилието взема образа днес на ислямските терористи. Глобални номади[20], от различни раси и народности, те прекосяват с гладко избръснати лица площада пред Парижкото кметство и чакалнята на Бургаското летище. Целят се най-общо в Запада, когото смятат за колос на глинени крака, и вярват, че ще го повалят, всявайки паника с добре премерени удари в жизнените му центрове. Стратегията им е глобална и детериториализирана. Тероризмът, това е „силата на слабите”, която успява да победи най-ефикасни технологии, могъщи армии, всезнаещи разузнавания. Трябва, значи, ясно да си дадем сметка, че нашият свят е отворен за неподозирани досега възможности, щом има все повече хора, които умират единствено за да убият други хора, които никога не са виждали и нищо не са им направили. Видя се, че е безполезно борбата с тях да се води, като се овладяват техните бази и огнища, защото когато хилядите войници нахлуха в Иран и Афганистан, терористите, малобройни и подвижни, вече си бяха тръгнали оттам. При това войната и смяната на политическите режими в тези страни, а и в Сомалия и Либия, а днес и Мали и Сирия, създават големи зони от неуправляеми пространства, най-благодатната почва за гериля и тероризъм.

Несъмнено по-адекватни на природата и методите на „Ал Кайда” са действията на доброто разузнаване и специалните средства и сили. В земите на исляма ефикасната борба с тях, на първо място, минава през добрите отношения с населението и местните власти и авторитети[21].

Необходимо е, накратко, да се търси собствено политически подход към всяка конкретна ситуация [22]. През 1946 г. Джордж Кенан изпраща от Москва своята прочута „дълга телеграма”, с която задава насоките на американската политика към Съветския съюз в годините на Студената война. В нея американският дипломат призова своето правителство да изследва съветската система „смело, безпристрастно, обективно, тъй както лекарят преглежда неуправляем и безразсъден пациент, ясно осъзнавайки при това опасността да бъде заразен от неговата ирационалност”. Намирам, че именно такъв трябва да бъде и днес подходът срещу тероризма и радикалния ислям. Във времена на опасност светът се нуждае не от мисионери и кръстоносци, а от политици и интелектуалци с безпристрастен ум и ясен поглед, с твърд дух и решителен реализъм.

Не бива в никой случай да се забравя или подценява, че няма църкви в страни като Саудитска Арабия, където другите религии нямат никакви права. Същевременно саудитските фондации активно строят нови джамии и щедро финансират дейността на ислямските общности в Европа. Още Джон Лок казва в своето Писмо за толерантността, неостаряващ наръчник за свободата на съвестта и вярата, че не бива да сме толерантни единствено с враговете на толерантността, защото толерантност има само там, където има взаимност. Кратко и ясно. Следователно и в областта на религията и морала може и трябва да се изисква същата реципрочност, каквато е налице в юридическите конвенции, митническите и търговските договори, мачовете с разменено гостуване и пр. Е, нещата могат да добият тогава и комичен, на пръв поглед, оттенък: арабката ще има право да се разхожда със своето покривало само ако европейката може да се разхожда с открита глава в нейната страна. В противен случай тя ще трябва да открива задължително главата си при престоя си в Европа. Ще могат да се регистрират чужди ислямски фондации и местните мюсюлмански общности да получават външно финансиране само ако има религиозни общности в съответните страни, които да се ползват със същите права.

Накратко, диалогът с исляма може и трябва да продължи, но като се гради на други основания. Книгата на Симеон Евстатиев потвърждава това мое убеждение, защото, изследвайки взаимодействието на политика и религия в арабския свят, тя ми позволи по-ясно да видя и онези пътища, по които той днес е възможен.

На страхуващите се от мощното надигане на исляма, накрая, ще кажа: Маловерни, силата никога няма последната дума. Несъмнено може и трябва да сме приятели с онези мюсюлмани, които се стремят да пречистят своята религия от принудата и насилието, ала по всичко личи, че шансовете за толерантен ислям, поне в арабския свят, все повече намаляват. Нека помним, „че само с копнеж и очакване не се постига нищо и трябва да направим нещо друго, за да удовлетворим изискванията на деня”[23], но и нека не забравяме, че действията ни лесно могат да се върнат като камъни в собствената ни градина.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013).

Текстът е публикуван в бр. 82 на сп. „Християнство и култура“.


[1] Виж Коран, 33:21

[2] София: Изток-Запад, 2012.

[3] Най-известен от които е Т. Е. Лоурънс с неговите Седем стълба на мъдростта.

[4] Както прочуто определи свещеното преди век Рудолф Ото.

[5] Така възникват и се оформят впрочем и другите монотеистични религии – християнството, разбира се, но и юдейството на диаспората и Талмуда.

[6] Foucault, Michel. L’esprit d’un monde sans esprit”. – Dits et écrits, t. 3, Paris, Gallimard, 1993.

[7] Авторът твърди например, че до ХV век не може да се намери европейски автор, чиито съчинения да не са просто препис на арабските автори. В Ориентализмът Саид не дискутира Цивилизацията на арабите, нито рецепцията й в модерната арабска култура, но за сметка на това заявява, че за Льо Бон „ориенталецът е член на подчинената раса, който трябва да бъде завладян: толкова е просто”, виж Саид, Едуард. Ориентализмът. София: Кралица Маб, 1999, с. 256.

[8] Последно свидетелство за което е посещението на иранския президент в управлявания от „Мюсюлманските братя” Египет след повече от три десетилетия на прекъсване на отношенията между тези две страни.

[9] Върху формирането на исляма влияние оказват християнските ереси като несторианството и особено арианството в лицето на отшелника Бохира (Сергей), който пръв разтълкувал на Мухаммад получените откровения.

[10] Така още Тома от Аквино показва, че има естествена истина в учението на Мухаммад, ала за него няма нищо повече, защото той печели последователите си не със „свръхестествени знаци, а единствено със силата на оръжията, сиреч по знаци, съпътстващи разбойниците и тираните” виж Сума против езичниците, София: Комунитас, 2012, с. 33.

[11] В неговата основа са прочутите евангелски слова „Божието Богу, кесаревото кесарю”, които изобщо не можем да намерим в Корана. Мухаммад в Медина се стреми преди всичко да стане „кесар” и успява.

[12] Единство, което не можем да открием до такава степен в християнството или будизма.

[13] Интересно е впрочем какви биха били резултатите при подобна анкета сред българските мюсюлмани?

[14] Изобщо племенните и етническите групи лесно се ислямизират, защото шариатът, без да изисква премахването на племенната система, не само позволява преодоляването на племенните и клановите междуособици, но и подпомага тяхното обединяване и етно-национално изграждане. Така и днес пущуните в Афганистан намериха израз на своя етнос в талибаните, палестинците в „Хамас”, ливанските шиити в „Хизбуллах”.

[15] Възможно най-добрият Льо Бон, авторът не на Цивилизацията на арабите, а на Психология на масите.

[16] На първо място, с така наречените „стихове на сабята”: „убивайте съдружаващите, където ги сварите (Коран, 9:5) или „Сражавайте се (…) докато не дадат налога безусловно и с покорство” (9:29).

[17] Представляван най-ясно от Върховния водач в Иран.

[18] Това е отличителната характеристика на салафитите.

[19] Представен особено силно през последните години като диалог, като излагане и приемане на другостта, като политика на признаване от Пол Рикьор.

[20] Сходни по своята подвижност и сила с някогашните пирати и партизани, чиято роля в промяната на предишните геополитически конфигурации е подчертана от Карл Шмит в LandundMeer и Theorie des Partisanen.

[21] Това отношение, естествено, е възможно само при познаването и зачитането на съответната култура и обичаи. В Япония в годините след Втората световна война всеки американски войник е имал в раницата си книгата Сабята и хризантемата на Рут Бенедикт, която им е позволила да разгадаят поведението на японците и така да се държат, че да бъдат приети от тях. За съжаление, въпреки че в САЩ са най-добрите изследователски центрове на исляма, на никого не му дойде на ум да поръча подобен наръчник при мисиите в Афганистан и Ирак. Нехайното невежество и високомерие, несъмнено, е една от основните причини за огромния и лесно възпламеним ресентимент против Запада и особено Америка в страните на Близкия изток.

[22] Някои ще възразят, че трагичният край в Бенгази на Кристофър Стивънс, американския посланик в Либия, който бе основал своята дейност в арабския свят на прякото общуване, взаимната симпатия и създаването на връзки с местните хора, е недвусмислено свидетелство за провала и на тази политика. Ала убийството тъкмо на най-обичания от арабите американец ясно показва заплахата именно на този подход за дейността на ислямистите в региона, за които безспорно е далеч по-изгодно западните дипломати да останат затворени в превърнатите в бункери посолства или да излизат от тях само с големи тежковъоръжени кортежи.

[23] Макс Вебер, „Науката като призвание” в Ученият и политикът, София, Microprint, 1993, с. 134.

1 коментар

  1. Ислямският културен код остава безнадеждно неразбираем за настоящите и бившите християни. Единствен изход е перидични взаимни изтребвания – историята го показва. Доколкото, белите имат преднина в технологии, народностно чувство и историческа гордост, пак ще имат превес и при предстоящите войни.