2
573

Бъдещият патриаршески избор

Философът Калин Янакиев и историкът Момчил Методиев в разговор с Тони Николов за наследството на патриарх Максим, богопоставеността на епископите и църковното монофизитство, както и за предизвикателствата пред висшата църковна йерархия, с оглед предстоящия Патриаршески избирателен събор.

 

 

Тони Николов: Тъй като водим този разговор само няколко дни след кончината на патриарх Максим, нека в началото да се насочим към неговото наследство. Какво е днешното състояние на Българската православна църква? Какви са уроците от 41-годишното служение на патриарх Максим, както и от разкола през 90-те години, които имат отношение към предстоящия Патриаршески избирателен събор?

Калин Янакиев: В първите дни след кончината на патриарх Максим многократно повторих в медиите, че неговата основна заслуга е, че запази единна Църквата, още по-точно йерархията на Българската православна църква в много трудни периоди. Трябва да кажа със съжаление, че последните събития около избора на наместник-председател на Синода, около интригите във връзка с евентуалното кандидатиране на пловдивския митрополит Николай, сякаш поразклатиха това мое убеждение.  За голямо съжаление, ще кажа, че процесите на феодализация на епархиите и на центробежност между митрополитите очевидно са били толкова силни, че не са излезли на повърхността единствено поради авторитетността (най-вероятно дължаща се на дългогодишното служение) на патриарх Максим. Явно това единство е било много крехко. Известно е, че тези центробежни сили са започнали да действат още преди 1989 г., известно е, че те кулминират в разкола, но привидността, че тези процеси са били потушени с усилията на покойния патриарх, изглежда ще се окажат малко благожелателно пресилени.

Напоследък започна да се лансира и тезата, че патриарх Максим е бил „патриархът на компромиса”, което се отнася най-вече за първата част от неговото служение,  преминала в периода на един тоталитарен режим. Това обаче не ми се струва дума, която означава упрек за епохата на комунизма – просто компромисът продължи и след 1989 г. и снижи авторитета на Църквата до една критична точка, в период, когато беше нужен вече не компромис, а духовно лидерство. Това се случи в годините, в които силите на патриарха отпаднаха и той не можа да попречи на руинирането на авторитета на българската йерархия, което рефлектира и в руинирането на авторитета на Православната ни църква изобщо.

В тези дни непосредствено след смъртта на патриарха, като наследство започва да се очертава едно следователно много, много крехко равновесие, което той е успял да закрепи и което изглежда сега е поставено под силен въпрос.

Момчил Методиев: Трябва да призная, че работейки в архивите от комунистическата епоха на Комитета по църковни въпроси, както и на Държавна сигурност, развих известна симпатия към личността на патриарх Максим. Тази симпатия се дължеше основно на факта, че голяма част от упреците, отправяни към неговото служение в епохата на комунизма, които особено се изостриха в годините на разкола, се оказаха неоснователни или поне силно преувеличени. Немалка част от тези упреци всъщност трябваше да бъдат адресирани именно към някои от движещите фигури на разкола. Затова съм съгласен, че основната му заслуга се състои в съхраняването на единството на църковната йерархия в един много тежък период. За съжаление, цената за съхраняването на това крехко единство беше засилването на процесите на феодализация, за които вие споменахте.

Същевременно не можем да не признаем и наличието на редица проблеми, които дълго време бяха скривани зад неговата личност и авторитет. Имам предвид липсата на публичност на Българската църква във всяко едно отношение, но в контекста на днешната ситуация особена важност придобива липсата на публичност на представителите на висшата йерархия. Искам да кажа, че прикрити зад неговия авторитет много често митрополитите се връщаха към уютното си състояние от епохата на комунизма, когато нито са имали възможност за публичност, нито са я търсили, в резултат на което, с много малко изключения, те не умеят да управляват своето публично присъствие. А това качество днес се оказва от ключова важност, тъй като сега всеки един от тях е под фокуса на камерите и всеки един от тях се справя по различен начин с това предизвикателство. Веднага се сещам за примера с „Линкълна” на митрополит Кирил, който беше предизвикан не толкова от самата кола, колкото от начина, по който той оповести нейното притежание. Такива примери могат да бъдат дадени още много. А днес всяка изпусната фраза се подема от медиите, тиражира се многократно и това може да доведе до драматично влошаване на отношенията между митрополитите. Накратко, едно от основните предизвикателства, пред които е изправена висшата йерархия днес, е не само да направи прозрачна и убедителна процедура по избор на нов патриарх, но и това да стане без драстично влошаване на отношенията между митрополитите и без да се стига до лични нападки.

Тони Николов: Нека  сега насочим разговора към предстоящия Патриаршески избирателен събор. Но преди да навлезем в тази конкретна материя, ще ви помоля да изясните един въпрос, с който според мен често се спекулира в момента. Какво означава, че архиереите са богопоставени? До каква степен този избор е Божие и до каква степен човешко дело? Дали и до каква степен миряните имат право да дебатират процедурите и конкретни кандидатури?

Калин Янакиев: С тази богопоставеност напоследък богослови, близки до Св. Синод започнаха да злоупотребяват. Всички чинове в Църквата в собствения смисъл на думата са богопоставени, тъй като в последна сметка не правото, а Божият Дух, Светият Дух е онзи, който определя местата в Тялото на Църквата. Но това не става по един автоматичен начин, без каквото и да било участие на човешкия фактор. Църквата е Бого-човешки, а не само Божествен организъм.

Когато в днешно време говорим за богопоставеност на епископите, не можем да не си дадем сметка, че отдавна практиката се разминава с това, което е предписано, тъй като епископите се издигат почти по същия начин, по който се издигат и служителите в своята кариера. След като приемат монашество, те биват посветени в архимандрити, след това най-често за епископи и митрополити, доколкото в България митрополитите са единствените епископи, които имат реално паство, реално църковно събрание, което предстоятелстват. Така че трябва да се съгласим, че митрополитите днес биват поставяни след консенсус на по-старите митрополити и по този въпрос не се прави никаква консултация с църковния народ. От друга страна, въпреки опорочената в чисто практически план процедура, при която епископът буквално бива назначаван след номиниране от събратята си, запазен е правилен канонически фундамент, защото при ръкоположението на епископ участие взима и народът и ние никога не бива да забравяме това. При неговото ръкоположение народът има уникалната привилегия да се произнесе за неговото достойнство, респективно за неговото недостойнство, и макар възгласът на народа в днешно време често пъти да е сведен до възглас на професионалния хор в храма, този народ дава, разбира се, и пак по Божие вдъхновение, пак по вдъхновение от Светия Дух, дава своето, ще се изразя дръзко, благословение този човек да стане отец, да стане епископ на съответната общност. Да, епископите са богопоставени, но нека да не си мислим тази богопоставеност като извършвана мимо Църквата, мимо църковното събрание.

Ако пропуснем да забележим това участие на целокупната Църква в посвещаването на определен епископ, рискуваме да изпаднем в нещо, което още Владимир Лоски е определил като църковно монофизитство. В смисъл – да, наистина, Бог върши всичко в Църквата, но Той го върши посредством вдъхновението, откровението към Божия народ. Върши го чрез Божия народ. Което означава, че в днешно време, когато се решават позициите на епископа, на митрополита, на патриарха, да се спекулира с тая богопоставеност при нарушеност на съборния живот на Църквата, при практическо игнориране на участието на  църковния народ и на неговите стареи, означава да лицемерим.

Момчил Методиев: Струва ми се, че когато се акцентира прекомерно върху аргумента за богопоставеността на архиереите, се привнася един силно католически образ за ролята на архиерея. Както е известно в Западната църква още от средата на V век, от времето на папа Лъв Велики, започва да се утвърждава догмата за непогрешимостта на Папата, макар и той да е кодифициран значително по-късно. Наистина този догмат се отнася само за изказаното от него ex cathedra, т. е. по догматични въпроси, но този догмат изгражда цялостната представа за Католическата църква като за строго монархическа структура. И на мен ми се струва, че това е една от централните разлики между  Католическата и Православната църква. Разликата е в доста по-съборния, дори можем да употребим светския термин, демократичен характер на Православната църква.

Тони Николов: Нека обърнем поглед към предстоящия патриаршески избор. През последните дни темата се пренесе като че ли изцяло на светска територия затова нека коментираме въпроса от различни гледни точки. На първо място – има ли висшата църковна йерархия административния капацитет да проведе убедителни патриаршески избори, като се има предвид факта, че такива избори не са провеждани през последните 41 години и че никой от настоящите митрополити, може би с едно или две изключения, не е бил активен йерарх в този период? Какво е новото, различното, дори уникалното в предстоящия изборен събор.

Калин Янакиев: Да, наистина този патриаршески избор се отличава от предишните два от най-близката ни история. Каквито и неблагообразия да се случат в процеса на подготовката му, за първи път от повече от половин век ще бъдем свидетели на нещо, което ще се извършва пред публиката, под прожектора на публичността и това е уникално различно. Няма вече централна власт, която да каже кои трима митрополити да се състезават. Няма такава централна власт, която да може да посочи своя фаворит, така че над него да тегне и това подозрение. Всичко, което ще се случи на този събор, всички подозрения, които могат да излязат в процеса на неговата подготовка, ще се случат пред лицето на публичността.

Същевременно тя поставя пред невероятно изпитание административния капацитет на БПЦ да проведе този избор. Защото изглежда митрополитите не си дават достатъчно ясна сметка, че цялото обществено внимание в момента е концентрирано върху тях. Дори бих казал, че ако до този момент журналисти и общественици не познаваха дори по лице достатъчно добре митрополитите, за тези няколко месеца, които ни делят от патриаршеските избори, те ще ги научат много добре. Много добре ще станат известни и техните манталитетни особености и даже, ако щете, техния стил и начин на говорене и на общуване с хората. И тъкмо защото повечето от настоящите митрополити до този момент са живели в дълбоката сянка на патриарх Максим, те в днешно време са изправени пред невероятното изпитание да проявят качествата си и уви, недостатъците си, пред цялата публика и всички да ги видят. А доколкото това ще се случи, те би трябвало от сега да внимават кого ще изберат за патриарх, защото той може междувременно да е натрупал един невероятен обществен негатив.

Което не означава, че не съществуват още от сега дълбоки съмнения в това доколко този избор ще бъде суверенно църковно дело; доколко в него няма да се намесят външни фактори. Всички говорят и няма как да не говорят, че около митрополитите, които ще участват в патриаршеския избор, има определени икономически лобита. Митрополитите направиха всичко възможно, за да съществуват тези подозрения и те да имат много голяма сила. Направиха го особено онези измежду тях, които прибягнаха към квази-църковния инструмент на „архонството”. Те са под подозрение par excellеnce. Под подозрение обаче са и онези, които, като настоящия наместник-председател на Св. Синод митрополит Кирил, се противопоставиха на тази квази-църковна титла, но в недалечното минало успяха да си спечелят лоша слава пред широката общественост с връзки с подобни бизнесмени, чрез търговията с църковни имоти и имущество. Така че съмнението за участието на външни на Църквата фактори ще съществуват и ще съпровождат подготовката на бъдещия избирателен патриаршески събор до самия й край. Възможно е те да продължат да тегнат като тежки подозрения и след избора на новия предстоятел на БПЦ.

Другият проблем е, че БПЦ след дългия мандат на патриарх Максим, си остава Църква доста дълбоко провинциализирана в семейството на сестрите-православни църкви. Отношенията с повечето от сестрите православни църкви са чисто номинални, протоколни. Единствените интензивни връзки, които поддържат нашите йерарси са с Руската православна църква. Знае се и е публична тайна за това колко често те са борили за благоволението на тази църква-сестра. Поради тази причина ще съществува и тежкото подозрение, че се търси благоволението на тази единствена предпочетена църква-сестра. Затова в бъдещите месеци както журналистите, така и обществениците, ще трябва да следят освен какво си говорят владиците помежду си, също и какви посещения правят. Дали не отиват в определени посолства, дали не се срещат с определени дипломати – нещо, което също не би трябвало да се случва, но хората имат съвършено оправданото опасение, че то може да се случи.

Накрая нека да добавя и още нещо. Вие самия сте говорили за неформалния, но много властен институт на „сивите кардинали”. Феномен, който сякаш би трябвало да принадлежи на миналото. Защото „сивите кардинали” са онези специалисти от ДС, свързани с църковните среди, които до голяма степен са движили нещата в Църквата през тоталитарния период. Там е работата обаче, че този институт не е напълно изчезнал. Той продължава да съществува и макар да не е дирижиран от едно място, а вече да представлява „институт”, създаван от противоборстващите помежду си митрополити, е също един фактор, който ще трябва да държим във фокуса на нашето внимание.

Момчил Методиев: Аз също съм убеден, че никога до този момент патриаршески избори не са се провеждали в толкова благоприятна обстановка. Причините са няколко – вие споменахте липсата на централизиран контрол. Дори ще се осмеля да кажа, че възможностите за пряка политическа намеса в патриаршеските избори е крайно ограничена, да не кажа направо невероятна. На първо място, защото мандатът на патриарх Максим беше достатъчно дълъг, за да знаят всички архиереи колко променлива е политическата власт и да не се съобразяват с този фактор по никакъв начин. Говоря за конкретната политическа власт. На второ място, по същия начин, по който Църквата има дефицит на административен капацитет, за да произведе тези избори, така и държавата има дефицит на административен капацитет, за да се намеси в тези избори, тъй като и тя няма институционален спомен как би могла да направи тази намеса невидима за публиката. Положителен факт, разбира се, е и медийното внимание към процеса, което ограничава до минимум възможността за въпросната държавна намеса.

Друг положителен факт, който според мен е много важен, е започналата процедура за избор на църковни настоятели и оттам нататък за обновяването на цялата църковна пирамида нагоре до Патриаршеския избирателен събор. Нещо, което, за разлика от 1971 г. не може да постави под съмнение легитимността на Патриаршеския избирателен събор, стига процедурата да  бъде спазена.

Ето защо промяната на правилата в хода на самата процедура би било събитие, което не може да не хвърли сянка на съмнение върху избрания патриарх даже десетилетия след това. И в този смисъл чутите предложения от различни страни за промяна на правилата чрез промяна на устава на Църквата в крайна сметка могат да изиграят само лоша шега и да задълбочат проблема.

Няколко думи за административния капацитет. Един от проблемите според мен се състои в недоверието на митрополитите към миряните, които могат да подпомагат изграждането на този административен капацитет. Сега съществува дефицит на мирянско участие при решаването на важните въпроси. Грубо казано, когато вървят спорове по уставни въпроси, всеки митрополит тълкува Устава според собствените си интереси. А би било нормално, според мен, да има някаква група от хора или комисия – миряни, свещеници или богослови – които да могат да оповестят убедително пред публиката, а и пред самите митрополити, какви са правилата. След това те да защитят тези правила и дори ако се наложи, да са хората, които да носят отговорност. В политиката такива хора са наречени бушони, но според мен такава структура е нормално да съществува и именно липсата на такива посреднически структури между висшата църковна йерархия, миряните и обществото, е един от съществените знаци за липсата на такъв административен капацитет.

И още нещо важно, записано в Устава, което според мен има отношение към личността на бъдещия патриарх. Става дума за това как се определят тримата кандидати за Патриаршеската катедра. В Устава е записано,  че Светият синод излъчва тримата кандидати с мнозинство от 2/3. Казано по-просто, така се въвежда едно сериозно препятствие пред лансирането на твърде противоречиви или конфликтни личности. Това препятствие ми дава известна надежда, че кандидатите, които ще бъдат номинирани, няма да бъдат хора с изключително накърнена репутация. Тоест тримата номинирани биха били хора, които същевременно са компромисни за самите митрополити. Мога само да се надявам, че кандидатите, които ще бъдат приемливи за по-голямата част от тях, ще бъдат приемливи и за обществото. Негативната страна на този факт е, че една такава диалогична, компромисна, приемлива фигура, едва ли ще има възможността да ограничи впоследствие процесите на феодализация, за които споменахте.

Тони Николов: Каква е вашата прогноза за позитивните и негативните сценарии при избора на следващия български патриарх?

Калин Янакиев: Ще трябва да се обърнем към нещо, което е изключително тежко. Става дума за безпрецедентната ситуация, възникнала след неотдавнашното публикуване на досиетата на митрополитите. Известно е, че цели 11 от тях са принадлежали към агентурния апарат на ДС. От тези 11 цели 9 са под силното подозрение, че не просто са сътрудничили на ДС, а тъй като са започнали да сътрудничат далеч преди да станат епископи, е възможно да са получили епископския си сан със съдействието на ДС. Те  буквално са били вербувани, за да бъдат издигани в църковната йерархия и са били въздигнати в сан на епископи със съдействието на ДС. Тези подозрения обаче могат да изправят бъдещия патриарх (ако той е един измежду тях) пред страшен канонически проблем. И друг път съм цитирал 30-то Апостолско правило, което гласи, че който придобие епископския си сан със съдействието на светската власт, трябва да бъде низвергнат и даже отлъчен и следователно въобще не е каноничен епископ. Дори не може да принадлежи към Църквата Христова.

Ние нищо не можем да направим по този въпрос, защото на друго място очертах и наличието на омагьосан кръг. Обвинения  срещу епископи, които са под подозрения за определено канонично нарушение, могат да повдигат само епископи и само Епископски събор може да съди тези епископи. При условията на автокефалия онези, които са подозирани и биха могли да бъдат обвинени и съдени, трябва да бъдат обвинени и съдени от себе си, защото те съставляват и мнозинството от Събора на българските епископи. Поради тази причина подобни подозрения винаги ще останат да тежат и никога нещата няма да бъдат доведени докрай – подозренията ще останат. Което накрая означава, че йерархията на Българската православна църква е канонична по пределна икономия, защото не може да се провери нейната каноничност.

Какво може да се направи, когато сме изправени пред безпрецедентна  ситуация. Едни богослови твърдят, че доколкото ситуацията е безпрецедентна трябва да се действа и по безпрецедентен начин и настояват Патриаршеският избирателен събор непременно да бъде отложен или да бъде предшестван от Общ църковен събор, който да разтвори широко границите на достоизбираемостта, тъй щото да могат в тях да бъдат включени и викарни епископи, дори архимандрити, т.е. да бъде увеличен кръга на достоизбираемите тъй, че да има възможност да не се стигне до избор на някой измежду епископите, които са под подозрение, че са получили сана си със съдействието на ДС. Тази хипотеза не може да бъде отхвърлена априори, но тя е нереалистична в настоящата ситуация. Ето защо единственото, което може да спаси този много тежък каноничен конфуз, е да бъдат призовани с цялата сила на обществения и на църковния натиск онези измежду митрополитите, които не просто са сътрудничили на ДС, а са започнали да го правят далеч преди да станат епископи и за които, значи, съществуват подозрения, че са получили сана си с нейно съдействие, да не участват в избора за Патриарх.

Ще кажа в скоби, че настоящият наместник-председател на Св. Синод – Варненско-Преславския митрополит Кирил е един от хората, който е под най-силно подозрение, че е получил този свой сан със съдействието на ДС, както предвид роднинските му връзки с полковник Христо Маринчев, така и предвид принадлежността му към ДС още в качеството му на йеромонах, когато е изпратен в Гърция с мисия, инициирана от ДС. Аз направо ще апелирам оттук нататък във всичките си публични изяви, както журналистите, така и историците да бъдат много внимателни читатели на досиетата в идващите няколко месеца, за да могат да направят невъзможно подобен грозен сценарий да се случи.

Момчил Методиев: Искам да направя и едно допълнение за досиетата, което според мен е важно, тъй като сред оповестените от Комисията по досиетата сътрудници има няколко души, чийто досиета са унищожени. Има обаче изследователи, и аз съм между тях, които едва сега получаваме достъп не само до личните дела на оповестените, а и до т. нар. литерни дела – т. е. обзорните дела за конкретни институции. След като тези хора веднъж са оповестени, псевдонимите им са известни, оттук нататък е много вероятно в тези литерни дела да бъдат видени неща, писани от съответния човек, въпреки че личното им досие е унищожено. Дори чувам, че един колега е много близо до подобно разкритие по отношение на конкретен член на Синода. Просто намира много повече донесения в друго дело. Тоест тези разкрития не са свършили, те тепърва ще излизат на бял свят. В това отношение аз се надявам на здравия разум на членовете на Синода, тъй като съм убеден, че помежду си те са много добре информирани кой е стоял най-далеч от ДС, дори и формално да е склонил на такова сътрудничество. Много се надявам този здрав разум да надделее и бъдещият патриарх да е човек, който е стоял максимално далече от ДС. Да не говорим, че избирането на такъв човек ще отвори пътя към осмисляне на комунистическото минало на Църквата. Имам  предвид острата необходимост да бъдат посочени и почетени жертвите, защото на мен ми е изключително неприятно да се говори за Църквата като за сътрудник на комунистическия режим, след като съм дълбоко убеден, че Църквата и нейното духовенство е сред основните жертви и потърпевши от комунистическия режим. Преминаването по този път не е въпрос само на пречистване, то е и средство за възстановяване на публичната мисия на Църквата.

Калин Янакиев: В този смисъл бихме могли да кажем кой е позитивният сценарий. Тук става дума за крайно ограничен кръг достоизбираеми, които не се вписват в негативния сценарий и чиито имена и да не ги произнесем са буквално на езика на хората. Има двама митрополити, които имат агентурна свързаност с ДС, но са вербувани след като са станали епископи, следователно поне епископския им сан е вън от съмнение, че е получен със съдействието на тайната полиция. Второ, за същите тези двама, даже трима митрополити, е известно, че практически не са извършвали доносническа дейност. Един от тях дори в един момент експлицитно е направил опит да се откаже от сътрудничество, за което е бил, доколкото ми е известно, даже преследван. Отгоре на всичко тъкмо този митрополит направи и един опит за обяснение с българския народ по повод на своя случай. Накрай има един митрополит, който отговаря на всички уставни условия да бъде достоизбираем за Патриарх и няма никаква свързаност с ДС. Позитивно би било, ако видим поне трима от тези четирима сред номинираните, измежду които ще трябва да бъде избран Патриарх. Пак ще повторя обаче, това няма да може да се случи без някакъв активно кипящ в предстоящите месеци процес, в който трябва да вземат участие освен специалистите – общественици, историци и т.н., и църковния народ. Църковният народ трябва да може да каже своето мнение, трябва да може да изрече своите непоносимости, трябва да изрече дълбоките тревоги на църковната съвест. И всякакво високомерие по отношение на тези изяви на църковния народ е абсолютно контрапродуктивно.

Момчил Методиев: Можем да обобщим, е че настоящият патриаршески избор, е един огромен шанс. Когато говоря за публичното място на Църквата и на нейните архиереи често си мисля за периода преди 1944 г., когато българските митрополити са били не само изключително добре образовани, не само с много широки международни контакти, но тъкмо благодарение на това те са били и изключително важни публични фигури, с които е трябвало да се съобразяват всички, включително и политическите власти. Настоящият избор дава възможност на Църквата да поеме пътя към превръщането си във фактор, който да има полагащото му се място в политическия и обществен живот.

Пълният текст на дебата ще бъде публикуван в бр. 76 на сп. „Християнство и култура“.