0
2081

Българин да се наричам

И в наше време немалко мои сънародници считат, че т.нар. Възродителен процес е благородно патриотично дело, че чрез него сме се съхранили като националност. Дали при това сме се съхранили и като християни и сапиенси?

Вождът и учителят на българския народ и днешните патриотични (за мен патриотарски и лъжепатриотични) водачи на държавата ни си приличат в едно: те се гордеят с една обща гордост, която на мен ми е природно чужда – гордостта, че са българи. Шопенхауер установи, че с нацията си се гордее само онзи, който няма с какво друго да се гордее, онзи, който се е провалил като личност и търси обезщетение за това в колектива. Психолозите пък учат, че всяка показност е съмнителна, а повече от всичко е съмнително показното родолюбие. В едно от излъчваните си и по моята културна програма есета Георги Марков поиска да узнае в името на какво и на кого, в преследването на кои непровъзгласени цели са извършени всички онези действителни и мними подвизи и героизми, които претендират да са извършвани за благото на род и родина. Въпросът е от съществен по-съществен – несъществени въпроси в зрелия си творчески период Георги Марков не допускаше ни в бита, ни в битието си.

И така, днешните ни патриотарски партии и партийки и споменатият Вожд и учител, който за цял един народ е Лъвът от Лайпциг, а за мен си е чиста проба манипулатор и терорист, рóден и международен конспиратор и палач на собствения си народ, се различават по ожесточеност, но си приличат по онова почвеничество, зад чиято овехтяла маска крият користните си властолюбиви амбиции. За разлика от тях, аз не се гордея, че съм българин. Няма защо и няма как да се възгордея с нещо, което не е мое лично постижение, няма как да провъзглася за своя заслуга едно обстоятелство, в което аз нямам никакво лично участие и никакъв собствен, биографичен принос. Не по мое желание и не по мой избор майчината утроба ме е изхвърлила върху този къс балканска земя и случайността на месторождението (пък дори и на местожителството) ми не може да се превърне в градивен материал на личното ми самочувствие. За да изпреваря обаче задаващите се обвинения в национален нихилизъм, бързам да добавя, че (при това със същите мотиви и по същата логика) никога не съм се и срамувал, че съм българин – не мога да се срамувам за нещо, за което не нося никаква лична, никаква собствена вина. А оттам – и отговорност. Националната ми принадлежност е била предрешена от външни сили и фактори, българската ми националност не е нито мое качество, нито мой дефект – тя е естествен и неминуем белег като цвета на очите и като тембъра на гласа ми, да речем. За разлика от земята, която за нашенските патриоти е свещена, а за мен е само местопребиваване и адрес, пороците на един народ не се унаследяват от неговите потомци – не се унаследяват и достойнствата му. Себеизграждайки се като индивид, всеки от нас трябва да премине през собствени пороци на път към собствени достойнства – вън и независимо от държава и държавност, от род и родина дори. Така считаше Георги – така считам по негова заръка и аз. Всичко останало е от лукавого – нечисто дело, задвижено от нечисти помисли, демагогия на демагози, доктрина на доктринери, конспирация на конспиратори.

Така значи стоят в моите стари очи нещата с националната гордост и с националния позор. Днес обаче ще загърбя гордостта и ще поразсъждавам върху позора. Както казах, никога не съм се срамувал, че съм българин. Никога, абсолютно никога с изключение на един-единствен път. (Както виждате, и абсолютите търпят изключения.) Когато нейде през средата на 80-те в офиса на РСЕ в Мюнхен, където работех от десетина години като програмен редактор, заприиждаха бежанци от отечеството любезно. Заприиждаха окаяни и гладни, боси и голи, по вазовски лишени от имота, с дълбоки и кървящи рани не само в душата, поругани и изнасилени – не само метафизически. Всички те бяха мои съграждани и сънародници и над всички тях бяха издевателствали мои съграждани и сънародници. Прогонени от страната (при това в еднаква степен тяхна и моя страна!), в която бяха родени и която никога не бяха напускали и за миг, ограбени и изтерзани, превърнати от една престъпна държава в „отломка нищожна”, те много ми заприличаха на угнетените и изнурени арменци от по моему най-хубавото стихотворение на Яворов. Пристигайки в Мюнхен, те искаха не пари и служба и не дори мъст и възмездие, а искрица живот – оцеляване искаха, физическо оцеляване. В този преломен за тях момент българската редакция (турска такава по понятни причини нямаше) на РСЕ бе тяхната нова родина – молеха ни да им съдействаме да се впишат социално, да се вживеят някак си в този нов, непознат и непонятен за тях свят, молеха да им помогнем да издирят адресите на свои близки – турски гастарбайтери, пръснати навред из ГФР. Почти всички прогонени от НР България техни сънародници бяха тръгнали, натирени от Народната (егати народността!) милиция на юг към Република Турция, а малцина от тях, които нямаха там ни роднини, ни близки, поеха към Бавария. Е, помогнахме им с каквото, доколкото и както можахме, но като ги гледах унижени и оскърбени като в романите на Достоевски, импулсивно ми се прииска да изтрия, да залича и стъпча, да премахна веднъж завинаги от биографията българското си гражданство, за да остане само германското.

После? После грабнах перото и написах едно гневно есе по темата. Яростта надхвърляше таланта ми. Писах със сълзи на очи – сълзи на безсилие и бяс. Писах, че ако през въпросните пет века турците ни бяха потурчвали с ожесточеността, с която ние ги побългаряваме днес, от българската нация отдавна и помен нямаше да е останал, а вместо Димитър Бочев, сега аз щях да се казвам Демир Бочоолу, Бочоолу щеше да се казва и синът ми, и неговият син Бочоолу щеше да се казва. Така че ако и понастоящем се казвам Димитър Бочев, то е благодарение на великодушието на предците на моите турски съграждани и изгнаници във фоайето на РСЕ. Великодушие, което към нас, българите, бе проявено исторически, и което ние, българите, не проявихме актуално. Защото ако някой си мисли, че за цели пет века една толкова могъща империя като Османската, от която е треперела цяла Европа, не ни е потурчила и ислямизирала поради нашата героична национална съпротива, или шикалкави, или се заблуждава. Ако не го е сторила, то е само защото не го е пожелала. А не го е пожелала само защото тя самата не е била ислямизирана и фанатизирана – поне не и в степента, в която комунистическа България бе идеологизирана, доктринирана и озверена. Толерантността на т.нар. поробители към нашего брата е несъпоставима с националната и верска нетърпимост, с тоталитаризма и с комисарската ярост на бойците от Тихия фронт. Достоевски разказва в спомените си с каква нескривана подозрителност, с каква недружелюбност и студенина са гледали българските селяни на руските нашественици в т.нар. Освободителна война, разказва колко богато, мирно и спокойно са живеели в китните си къщици т.нар. освобождавани. И още нещо си спомня великият писател: че по българските села на една джамия се падат по три православни черкви. А в тях т.нар. поробители не са преименували нашите български предци с турски имена – само великодушно са им позволявали да кръщават децата си и да се черкуват според техните православни духовни традиции и нрави. Жалко, че ние, т.нар. поробени, не сме се поучили исторически, не сме взели нищо и нищичко от великодушието, от търпимостта, от благостта на т.нар. поробители. Робство ли? Единственото робство, в което ние, българите, сме робували в цялата си хилядолетна история, е съветското. Едно робство, което милиони българи недовиждат, а други милиони провъзгласяват за свобода и равноправие, за мир, благодат и за социално щастие.

Всичко това аз съм разказвал в медиите по различни поводи и друг път, а необходимостта да го повторя днес е една тъжна необходимост. Която тръгва от обстоятелството, че и в наше време немалко мои сънародници (комунисти, не-комунисти, че дори и антикомунисти) считат, че т.нар. с цинично злорадство Възродителен процес (голямото зло заслужава да бъде изписано с голяма буква) е благородно патриотично дело, че чрез него ние сме се защитили и съхранили като националност. Дали при това сме се защитили и съхранили и като християни и сапиенси, дали, преименувайки с нови, натрапени и чужди имена, преследвайки и убивайки съчовеците си, забранявайки им да говорят майчиния си език и да следват родните си традиции, преобръщайки дори с булдозери гробовете им и пренадписвайки надгробните камъни на дедите им с нови и чужди български имена и фамилии, не сме се и обезчовечили, родните почвеници и патриотари не искат и да знаят. Те дори не се питат можеш ли да бъдеш достоен българин, ако не си достоен човек, могат ли жестокостта и насилието да бъдат провъзгласени за българщина. Пък и с какво и как милионите наши турски съграждани, които живееха десетилетия, векове наред с нас като близки, приятели и съседи, че и като съпруги и родственици, са застрашавали националната ни идентичност? Не, не те застрашаваха нашата идентичност – ние погубихме тяхната. И ако това издевателство е родолюбие, аз отказвам да бъда родолюбец. Във всемирната ценностна ориентация водещо е човешкото начало, човечеството – учи един велик френски философ и хуманист – има върховенство, доминира морално над отечеството. Което и да е то.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияСлово за Петдесетница
Следваща статияМузикалното лято започва