0
563

Българите
в своята хумористична история

Dimitar_Podvarzvachov (1)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нашите славни – много по-славни от нас – прадеди са дошли, както се знае, от Азия и най-първо са се поспрели около Волга, Дон и Кавказ. Те са били народ с доста урбулешки темперамент, в смисъл на наклонност към женския пол. Затуй като намерили из тези места славяните с известните и досега златокоси и модрооки славянки, нашите деди тутакси решили да останат между тях, вместо да продължават скиталчеството си. Така те се забъркали със славянките. Оттук и произлязло тяхното име: забъркали-бъркали-българи. Пък и в най-характерните особености на националния им дух е останало изобщо да се забъркват в чужди на тях работи, да забъркват понякога такива каши, че който помине наоколо, да улови носа си и да бяга през девет гори в десета, да се забъркват  тъкмо тогава, когато е потребно да се прояви ум и присъствие на духа, да бъркат в обществените съкровища или пък в окото именно на онзи, който мисли да им направи някое добро, да сбъркат и конците, и вълната, и пътя винаги, когато най не трябва, и най-сетне, да се побъркват лесно и бърже на всякакви човешки слабости и увлечения.

Българите, според талантливата интуиция на един наш поет и според всички исторически данни, са от татарско потекло. За да си въобразите по-ясно какво е представлявала от себе си физиономията на древния татаробългарин обаче няма нужда да се обръщате към въпросния поет: достатъчно е да разгледате с потребното научно внимание портрета на Аспарух, рисуван от наш художник от натура и снабден със саморъчния подпис на великия основател на българската държава. От споменатия портрет се вижда, че нашите симпатични деди са притежавали носове, подобни на планински хребети, мустаци като конски опашки, цели рунтави калпаци вместо вежди, мускулатура на лицето, каквато ще намерите в антропологията за трети клас у голия човек с червените жилки, увеличена двеста пъти, цели блата вместо очи, а поглед и общ израз на лицето до такава степен енергични, че като гледате тоя портрет, струва ви се, че чувате как той ръмжи, подобно на подземно бучение пред земетръс: „Не ме гледай, че ще ме вземат дяволите да те фрасна с цепеницата!”. И вие, с пълно съзнание за своята невинност, се отстранявате от портрета с надежда, че ударът ще падне най-много върху главата на художника. (На бременни жени и деца до четиринадесетгодишна възраст този портрет изобщо не се препоръчва да го гледат).

Собствено, бащата на Аспарух – Кубрат, е който играе в нашата най-древна история важна роля в ръка с известния сноп пръчки (1).

Верен на старинния обичай, този достоен мъж, макар да не бил обикновен баща, а „хан”, редовно отупвал петимата си синове по голо. Тази интимна процедура той впоследствие прилагал и спрямо обикновените си поданици, колчем някой от тях сбърквал нещо. Кубрат е споделял вече изоставения у нас – за жалост – възглед, че само така може да се постигне известно уразумение в царството на татаробългарите. Но престарелият хан заболял тежко и паднал на легло. Като разбрали, че той вече не може да упражнява традиционното наказание над любимите си синове, тези мили момчета, палави възпитаници на джазбенда и кинематографа, взели всички пръчки, с които тейко им ги шибал по-рано, свързали ги в един сноп и го оставили до леглото му, уверени, че така си отмъщават най-добре на безсилния вече тиранин.

А самите те, за всяка случайност, се оттеглили до вратата на спалнята, вдигайки шум на ужасно злорадство, бясно озъбени към леглото на умиращия и тупайки свити пестници един върху друг. Старецът не могъл да изтърпи тая мъка и в един момент на крайно отчаяние посегнал с последни сили пак към пръчките. Не му достигнало мощ да стане и да бие, но той се приповдигнал в леглото, взел снопа, пречупил го на два-три пъти и казал:

– Както тия пръчки се начупиха на десетина непотребни късчета и никога вече няма да станат цели и полезни, така и вие, и вашите поданици, никога да нямате сговор и да не видите силно и цялостно царство!

И паднал бездушен.

И наистина, тутакси след смъртта на баща си, петимата братя се пръснали с диви викове кому където очите видят, като всеки повлякъл подире си своята партия. Тогава именно Аспарух потеглил с ордата си, минал Дунава, покорил славяните и славянките и образувал новата българска държава.

Това обаче съвсем не било тъй лесна работа, както на пръв поглед може да ви се стори. Аспарух е турил начало на дългите и тежки борби с византийците. Това е едно опасно и хитро племе, което се хранило със змийско мляко и сплетни.По силата на безброй кръстосвания с аспаруховите българки през вековете, то оставило и до ден днешен следи в характера на съвременния българин. Византийците са били твърде благообразни и благонамерени на вид хора, с несъразмерно развити способности за сатирически комбинации, козни и лъстивост. Те се отличават от другите познати в историята племена с това, че не може да им се вярва за нищо. Когато византиец например ви каже: „Ах, колко добре изглеждате днес” – и сладко примижи в приятелско разположение към вас – трябва да бъдете уверен, че едничкото, що ви остава да вършите на белия свят, е да отърчите веднага в магазин „Последна грижа”, да си ангажирате катафалка и по-прилично място в Орландовци, защото вие вече миришете на тамян и от туй е удоволствието, което византиецът изпитва като ви гледа.

Както и да е, но византийците не могли да изтърпят съперничеството на Аспарух на полуострова и затуй техният император Юстиниан Втори го нападнал. Аспарух обаче излязъл по-вещ и го разбил. И поради туй, както става обикновено, когато една войска се връща от бойното поле не като победителка, а в така наречения живописен безпорядък, изпатил си императорът им: не само го свалили от престола, но отрязали носа му и го изпратили на заточение – не носа, разбира се, а Юстиниан.

Защо византийците са отрязали именно носа на своя император, а не друга част от телосложението му, върху този важен въпрос досегашните историци упорито мълчат.

(1) Някои историци като И. З. Мишльот и други твърдят, че Кубрат не само не бил баща на Аспарух, но е бил даже приблизително негов син. По-късните точни изследвания обаче опровергаха всички предположения и доказателства със сигурност, която не търпи никакви противоречия, че по този въпрос не се знае нищо положително.

Публикувано под псевдонима Хамлет, принц Датски в: „Как дяволът чете Евангелието. Хумористични драски, мисли, парадокси и фейлетони”, София, Хемус, 1932 г.

 

Димитър Подвързачов (1881-1937) е български поет, фейлетонист и преводач. Роден е в Стара Загора, където завършва гимназия. Автор на лирически стихотворения, пръснати из различни периодични издания и на множество хумористични стихотворения и фейлетони. Редактирал списанията „Звено“ и „Българан“. Прави редица преводи, предимно на руските класици, между: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934).