3
1173

България без Национална художествена галерия

nacionalno-nasledstvo1

Статията „Случайното име на един национален музей”, която излезе в Портал Култура и Дневник на 27 и 28 март тази година, разбуни духовете на следящите темата до такава степен, че се чувствам задължен да напиша продължение на първоначалния материал.

Получих множество обаждания от колеги архитекти и приятели, които бяха очевидно озадачени от странното решението на Министерството на културата да заличи с един удар идентичността на най-важните национални художествени колекции, като ги обедини под безличното име „Квадрат 500”. Претекстът е, че това е предпочитаното име за музейния комплекс, познат на обществеността с другото си неподходящо име – „Български Лувър”. Както много граждани и аз изпратих имейл с предложение за име на музея на публикувания за анкетата адрес, но получих известие за неполучен имейл. Останах с впечатлението, че първоначалното егалитарно желание да се чуе „мнението на народа” сякаш бе заменено от нетърпението на държавния служител да ни изслуша докрай.

А народът сме ние – не само познавачите на изкуство, но и редовите граждани, които искаме поне веднъж да покажем на децата си историята на нацията през очите на българските художници, и то под покрива на българската Национална художествена галерия, а не в някаква анонимна институция.

Аз лично нямам нищо против допитвания и анкети, но за правилните неща – преименуването и следователно обезличаването на основни културни институции, носители на общата ни памет, не е в тази категория. Също така, когато се правят допитвания, предварително трябва да се предостави необходимата информация и разбира се, най-важното да се зададе правилният въпрос. А този въпрос не е какво трябва да бъде името на „Българския Лувър”, а по-скоро необходимо ли е да се използва друго име за основния художествен музей в страната, освен Национална [художествена] галерия? Отговорът за мен е категорично НЕ!

Информацията, която се спестява в цялата дискусия, е, че не става въпрос за нов музей и следователно нова идентичност, а всъщност за съществуващ, но разширен музеен комплекс, предоставящ така необходимия допълнителен капацитет за експониране на национални колекции. Колекции, които са емблематични за нацията: от средновековните икони, през Възраждането, до произведения, запечатващи историята ни след Освобождението, както и до по-съвременни, но важни автори. Странно е, че като архитект на разширения музеен комплекс именно аз трябва да посоча очевидното най-важното в конкретния случай не е сградата, а са колекциите. Всичко друго идва след това, т.е. колекциите дават името на институцията, а не сградата, дори и нейният номер по кадастралния план на София да е лесното за запомняне кръгло 500.

Аргументите, които чух, около примери като Прадо, Лувъра и Ермитажа, бяха, че ето, много по-големи нации от нас като Испания, Франция и Русия нямат музей, който изрично да се нарича национална художествена галерия. Именно! Тези нации имат множество големи институции с международен престиж, всяка една от които може да претендира за национална галерия и да представя нацията си. Всъщност големите им музеи колективно представляват идеята за национална художествена галерия. От друга страна, ние също имаме богата история, но сме малка нация и културните институции, които ни представят, не са толкова много (дори не засягам факта, че много от тях се намират на ръба на съществуването). Поради тази причина и една Национална галерия ни е напълно достатъчна, разбира се, ако е направена, както трябва.

Преди няколко дни се чух с доц. Ружа Маринска, дългогодишен директор на Националната художествена галерия, която философски отбеляза, че не трябва да ни учудва общото състоянието на нещата. „Въпреки 1300-годишната ни история, на всеки следващ етап сме готови да започнем от нула”. Чудя се – какво, ако това наистина е така?! Какво, ако на всеки четири години (или по-често) започнем да сменяме имената на основните паметоносещи институции – на Националния исторически музей, Националния археологически музей и Националната библиотека?! Няма ли бързо да станем номади в безвремието на културната пустош?

Бих казал, че това, което е важно в момента, е да не разводняваме историческото си наследство, а напротив, да се фокусираме върху консолидиране и запазване. Не може и не бива да започваме отначало. Просто продължаваме, но с ясната представа откъде идваме и накъде вървим. Така се създават национални традиции, за които бъдещите поколения ще са ни благодарни.

А това, че сградата на музея все още не е завършена поради недостиг на средства и че липсва основно оборудване като рецепция, информация, обзаведени гардероб и книжарница, честно казано, не е първото ми притеснение. Все се надявам, че политиците ще се усетят, че предстои откриване на Националната художествена галерия на 24 май тази година – буквално след по-малко от два месеца.

Бележка към читателите: при желание за подкрепа или представяне на алтернативи на името „Национална галерия” или „Национална художествена галерия”, моля, пишете до anketamuseum@abv.bg, като посочите предложението си за име на музея в заглавието на имейла.

Арх. Янко Апостолов е директор на „Янко Апостолов Архитекти”, дизайн студио с офиси в София, Ню Йорк и Шанхай. Като архитект и урбанист има над петнадесет години опит в проектирането на широк спектър от сгради и градоустройствени проекти в Европа, Азия и САЩ. В момента работи върху сградата на Националния музеен комплекс в София – проект, който той спечели в конкурс през 2010 г., участвайки съвместно с музейната консултантска фирма Museoplan. Преди основаването на самостоятелен архитектурен офис Янко Апостолов е бил старши проектант в международната архитектурна фирма Kohn Pedersen Fox, първо в лондонския, а след това в нюйоркския им офис. Янко Апостолов е завършил Архитектурната асоциация в Лондон като носител на пълна стипендия и е член на Кралския институт на Британските архитекти (RIBA).

3 КОМЕНТАРИ

  1. Името на музей от експонати с българска или международна национална стойност „Квадрат 500“ е несъдържателно. То дори не е шеговито подмятане към историята на мястото (да речем „Захарна фабрика“, „Хладилника“ или „Попа“, може би е по-разпознаваемо поне сред гражданите на града). Изборът на име с характер на калпазански бюрократичен етикет е подходящ за табелата на книжарница, квартална кръчма, моден магазин. Но идентичността на институцията би следвало да е ясна на всички.
    Обнадеждаващо е, че арх. Апостолов предприема медийна акция и то в най-адекватния портал за култура (който твърдо отстоява името си). А какво е по-важно към днешните времена от съобщенията в телевизионните новинарски емисии за „остри реакции в социалните мрежи“.

  2. Такива ялови напъни за идентичност водят единствено до обезличаване. Уви, музеят ще се казва адрес 4000, пардон, квадрат 500 само в главите на администраторите, които ще искат да се окичат с това „постижение“ .
    Колко безполезно е наименования да се спускат „отгоре“ ни го доказаха тоталитарните години, или тоест мигновеното изчезване на изкуствените имена на градове и улици след тях.

    Ние ще наричаме националната галерия „Национална Галерия“ , пък те да си го наричат Българския Лувър на квадрат ако щат.