1
774

България над нищо

TNikolov

 

Констатацията не е моя. Внезапно я съзрях като надпис на столичната улица „Аксаков” в непосредствена близост до една елитна гимназия и държавната агенция за инвестиции.

Препратката обаче е безпощадно ясна. Графитът България над нищо, дело на неизвестна за мен ръка, е всъщност логичен отговор на България над всичко – на скандиранията на разни кресльовци, които от време на време, със или без факли, излизат на улицата (от 30-те години на ХХ в, та чак до наши дни). Който по-специално държи да издири оригинала, нека проучи историята на Deutschland, Deutschland über alles, сиреч на националния химн на Германия, писан през 1841 г. от Аугуст Хофман фон Фалерслебен (музиката е на Йозеф Хайдн!), чиито въпросни начални строфи днес са заличени и не се изпълняват по обясними причини. Лично аз спирам дотук и изобщо не смятам да се задълбочавам в тази насока. Знаем как това „над всичко” промени света.

По-важна в случая е другата интуиция. А именно: как анонимното градско творчество улавя днешната дилема на българската политика: „всичко илинищо”? Целият днешен разпад на обществената тъкан, невъзможността ни да формираме общи каузи, а не само локални протести – това е всъщност тревожният симптом, много по-стряскащ дори, отколкото залиняването на озовалите се в парламента политически партии и на няколко други, останали отвъд изборната бариера.

Замислете се: как другояче да опишем сегашната ситуация без избор след изборите, ако не чрез усещането за нищото? Безизходицата поражда остро усещане, в което изведнъж всичко изгубва смисъл. Или ако има такъв, той си остава неведом, дълбоко скрит за нас, простосмъртните. Познато ли ви е усещането да се озовеш на ръба на бездната? Когато уж всичко е все още нормално, стъпили сте на твърда земя, но не се знае какво предстои и нищо не е сигурно, направите ли само още една стъпка. А тя е неизбежна. Никой не е в състояние да пребивава във вцепенение или да спре движението, защото светът е динамика.

Горе-долу сходно е болезненото усещане за днешна България. Нищо не е ясно. Няма реално, а само аритметично (един вид никакво) мнозинство, което обаче не пречи да имаме някакво правителство. То някак си решава да наложи на гражданите разни решения, за които никой обаче не ги е питал (връщането на тютюнопушенето например) или пък други, по които те вече са били питани и на практика са се произнесли с „не” (след проваления референдум за „АЕЦ „Белене”). Да не говорим, че много важни за обществената сигурност закони – като поправката за преместването на ГДБОП към ДАНС (простете многото съкращения!) – се извършват без никакво обществено обсъждане, противно на разпоредбите от Закона за нормативните актове.

Имат ли тогава значение законите в България? Ако имат, то е нищо и никакво.

Тук вече стигаме до второто, по-дълбоко измерение на днешната ситуация, долавящо се в констатации като „България над нищо”. И то е наистина мета-физическо: защото нищото не е нищо. Онова, което ни притегля към бездната, не е нищо. Онова, което ни разрушава и яде отвътре, не е нищо. Чувството за привидно несъществуване е реално и истински дълбоко чувство. То отдавна се е просмукало в съвременния свят, далеч преди голямата икономическа депресия, още от времената на провъзгласената от Ницше „смърт на Бога”.

Ето защо не твърдя, че нищо не съществува, а, напротив, че страхът, който кризисно ни обзема, е породен от съществуването на нищото, от развалата, която то нанася върху тъканта на света, на социума и на душите ни. Тъкан, пропита от нашите страхове и тревоги. Ако нищото е равносилно на свят, значи то е разрушило света, за да можем да твърдим, че светът е нищо. Както знаем от екзистенциалната философия, проблемът тръгва от това, че нищо е нещо. Което изобщо не е словоблудство, нито игра на думи. А даденост, защото заживяваме в свят, чиито знаци са сменени от плюс на минус. Най-смущаващо е, когато се озовем в модуса на отрицанието, когато всичко е нищо.  Когато всички проекти на общността се разпиляват пред очите на секундата, в която ги замисляме; когато всяко наше начинание се обръща на пух и прах; когато нищо вече няма значение, защото и самите ние преставаме да имаме значение. Когато вече няма политика, няма общо дело, няма консенсус, нито дори минимално съгласие. А всичко, което има, е само с обратен знак – някаква дълбинно натрупана мрачна злост и разрушителност.

И за да приземим размисъла: когато в Народното събрание – мястото, където не просто се коват закони, а по дефиниция, макар и трудно, трябва да се постигне съгласие по общи за страната проблеми – няма дори кворум. Когато изобилстват изблиците на агресия и нищоговорене, когато изборът е между Волен Сидеров и Яне Янев, значи наистина сме в нулевата точка на нашия политически проект като общност. Тогава е наистина все едно дали някои патриотарски ще кряскат по улиците „България е над всичко”, докато други, нихилистично, ще виждат само „България над нищо”. И в двата случая не само страната, а всички ние вкупом се озоваваме на ръба на бездната.

Както не един път е било в историята. Наскоро, по повод на 90-тата годишнина от деветоюнския преврат, се върнах към превратите и превратностите, съпътстващи българския демократичен проект. Този път няма как да не се спра на една друга злочеста годишнина: на 16 юни се навършват точно 100 години от т. нар. „престъпно безумие”, белязало края на Балканската и началото на Междусъюзническата война. Тогава България (заслепена от военни победи и без никакво чувство за реализъм), обявява едновременно война на Сърбия и Гърция, за да бъде впоследствие атакувана в гръб от Румъния. Ето го истинският исторически крах на модерна България, от който страната ни никога не се съвзема, заживявайки от този миг като разбита, премазана и осакатена държава. Един български политик (Петър Пешев) даже пише в мемоарите си, публикувани през 1929 г., че българската история оттук заживява над бездната, като всяко следващо сътресение (Първата световна, бунтовете през септември 1923 г. или атентатът в църквата „Св. Неделя”) са само стъпки към поредното ни катастрофално пропадане.

Без усет за българския допир до бездната (България над нищо), няма как да проумеем сегашната парализа на родната ни политика, настъпила след последните избори. Историята е котвата, която не само удържа един народ в океана на световната политика, но и му позволява да се ориентира откъде е дошъл и накъде отива. Както му позволява и да свери позицията си с тази на съседите: на гърците, сега на свой ред привлечени от анархията на нищото, или пък на турците, демонстриращи гражданска солидарност и решимост да отстоят свободата си. Няма народ, чиято съдба да е предрешена в следствие на сляп исторически детерминизъм. Още римляните са олицетворявали историята чрез знаменитото колело на съдбата, наричано „колелото на Фортуна” (rota Fortunae), което бавно, но неизменно се върти, предлагайки все нови шансове и възможности. Така че дори да „мирише на война”, както тревожно ни предупреждава Евгений Дайнов (в прекия и преносен смисъл на думата), нищо не е предварително изгубено, стига да спрем да живеем, тънейки единствено в омраза. И който няма усет за това (според дилемата всичко или нищо/всичко е нищо), изобщо не разбира какво е животът.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСиндромът Рот
Следваща статияРадой

1 коментар

  1. Да си представим говоренето в медиите като гора от пътеуказателни табели, прегледно оборудвани с хиляди стрелки, насочващи минувачите в различни идейни посоки. Едва ли всеки търсач може пълноценно да се ориентира накъде да се завърти, особено ако не припознава в позитивизма на Конт някои надписи. За пълно и бързо ежедневно разглеждане на променливата ситуационна компонентна среда на всички визуални политико-комуникативни съоръжения си трябва чифт летни кънки. И малко физически усилия са нужни. Натъкваме се на линейна перспектива и някаква напомняща deja vu обща убежна точка в дъното, вчера – в статията на П.Волгин за радикалния капитализъм и радикалната деградация, днес – в съдържащото се между редовете на тукашната статия подсещане към идеите на Конт за връщането към позитивното отношение към обществото и алтруизма. И в двете статии хоризонт, главна вертикала и главна хоризонтала има, ала липсва някак отношението към фундаментално ниво в изобразителното поле, по-точно, как, аджеба, да поместим композиционните елементи на последните седемдесет години, игнорирайки внезапността в действията на червения елит, който пладнешки и безцеремонно реши да гепи обществените блага от раз. Е отначало трябва да се погледне в основата, архитектонически казано. Инак посланието в тези две статии виси като дирижабъла на граф Цепелин … над всичко и над нищо, освен ако не е реклама за някакъв нов вид политически латекс.