0
3806

Българи троцкисти

Опит за политическа ономастика

Предците ни, разказва сър Джеймс Фрейзър в „Златната клонка“, много се били пазели да не им научи някой името. Станела ли тази беля, злочесто му се пишело на нашия прадед: всеки можел да го омагьоса, да му напакости, да го урочаса. Със сигурност обаче, ако попадне в днешното време, предтечата ни силно би се учудил: сега всеки изтъква името си, брандира го, запазва го, лицензира го и го рекламира, виейки до възбог колко е красно. Напълно наопаки: ако в древността тайната на името е гарантирала успех, днес изкрещяването на името носи успех; следователно няма да сгрешим, ако кажем, че името по някакъв начин е запазило вълшебната си сила, но не в посока мълчание, а в посока гръмогласие. То привлича, омайва, хипнотизира; значи така трябва да го оформиш, че гравитационната му сила да е колкото се може повече g: не 9,81 g, а 99 пъти по 9,81 g. Че да те изстреля не просто в небето, но и във вселената. А най-добре и най-копнежно – в парламента, ако може.

Значи името не трябва какво да е, трябва то да отговаря на електоралните и ментални нагласи на тези, които гласуват, за да пратят в НС-то. Възклик, който дири отклик: по името ще ни познаете, заради името ще ни се доверите. И на което име се доверите, според него и за вас ще съдим. Изберете име, за да ви кажем какви сте.

За българите – поглеждайки номинално партиите, влезли в парламента, не бихме сгрешили, ако направим извода, че в преобладаващата си част те са троцкисти. Лев Давидович Троцки (или Лейба Давидович Бронщайн) е теоретикът и флагманът на идеята за перманентната революция, за когото дори наричаната някога „Велика октомврийска социалистическа революция“ не е достатъчна, тя трябва да продължи и в развитите западни държави до пълната победа на комунизма по всичките пълни земни кълбета. Това се налага, твърди революционният теоретик, понеже малобройният пролетариат в Русия не би се справил с огромната дребнобуржоазна маса селяни и малки и средни собственици без решаващата и братска подкрепа от трудещите се от Западна Европа – осъзнати и обръгнали. Революцията по необходимост е перманентна, защото единствено така може да зарази Запада, та да помогне той на Изтока. Всъщност излиза: перманентна революция = продължаваме революцията.

Преведено на днешен български политически език – продължаваме промяната. Но не си мислете, че единствено победителите на последните избори (трети за една година – това също е израз на троцкистка привързаност към перманентността) са политическата партия, носеща в себе си заряда на Лев Давидович. Ние например не спираме да говорим ГЕРБ, ГЕРБ, ала забравяме (или пропускаме), че това е абревиатура, която значи Граждани за европейско развитие на България. Развитие, тоест пак движение, пак непрестанно продължаване на прогреса до пълната му победа. Да си припомним също, че в известна степен ГЕРБ се появи от недрата на НДСВ, тоест от Национално движение Симеон Втори – движението отново е заложено в името, партията се провижда като непрестанно движеща се. Заимствайки този стремеж от друго едно движение – Движението за права и свободи, което е може би най-постоянното, най-продължителното, най-перманентното движение в българската политика.

Само че тук се налага малко да поспрем и да поразмислим: дали пък не бъркаме, приравнявайки българската партийна ономастика към перманентната революция на Лев Троцки, а не към постулата на Едуард Бернщайн: „Движението е всичко, целта – нищо“. И вместо троцкисти българите да се окажем бернщайнианци. Мисля обаче, че не. Българското движение не отрича целта като втория интернационалист, напротив – на него пред очите му само цел се мержелее: да забогатее, да охолства, да се оправи в крайна сметка – за 800 дни, за две години, за колкото кажете. Тънки сметки, а тънките сметки искат добри приятели, които да ни доведат до целта: много си падаме ние по сметките, включително във футболните турнири, докато не бъдем разгромени с 4:0. Все чертаем стратегии, все измисляме планове, все конструираме програми, които да ни доведат до желания краен резултат и които – за наше най-огромно съжаление и изненада – все не го правят. А не го правят, защото – по наше мнение – все не си уцелваме приятелите. Действителността обаче е друга: не ни се получава, няма как да ни се получи, защото нямаме търпението да ги изчислим сметките на практика, вместо това все търсим оня значим друг, приятеля, който да ги сметне вместо нас.

Преди „Продължаваме промяната“ все пак бяха „Има такъв народ“ и там сякаш теорията за българите троцкисти куца – няма по-утвърдително и стабилно звучене от глагола „има“. Нали от него иде „имот“ – най-устойчивото в българското съзнание съществително. Но ако си спомним към какво историческо действие препраща фразата – към яркото, категорично и стремително движение на Ленин към думската трибуна, за да заяви на зяпналите монархисти, кадети, десни и леви есери, меншевики, анархисти и демократи, че – да, има такава партия, има наистина такава партия, готова да вземе властта в Русия и да я упражнява с всичките си способности и страсти, и със завидна непреклонност. Че даже и жестокост. Тоест произходът на „Има такъв народ“ от номинална гледна точка си е чиста проба болшевишки, а за болшевиките прогресът, движението, революцията стоят над всичко.

Но ще попитате: „Защо тогава ги няма „Изправи се БГ! Ние идваме!“ в 47-то НС, защо изпаднаха?“ Всъщност, ако погледнем от именната гледна точка (а ние само от тази гледаме, от никоя друга), те реално не изпаднаха, просто бяха изместени. Бяха изместени от още по-радикална и привързана към перманентните промени партия като „Възраждане“. Която дори вече и парламентарна, отказва да угаси революционния плам – плаши с протести, заканва се да излезе на улицата, размахва юмруци във всички посоки. Революцията продължава, революцията никога не спира. Революцията е перманентна. И е твърде вероятно, че тъкмо и заради тази перманентност „Да, България“ – единствената по номинални характеристики партия, която претендира за стабилност и устойчивост, беше за пореден път неприпозната от българския избирател. „Много са резистентни“, сигурно си казва той и си спомня силите, Съюза на демократическите сили, който също го увещаваше, че доста сме се лашкали, редно е вече да влезем в крак с Европата.

Тази българска привързаност към такива, да ги наречем, перманентни партии (БСП също е в кюпа, социалистическата идея е неотделима от идеята за прогрес и напредък; друг е въпросът доколко е възможно точно социалистическата идея да ги осигури) говори много: говори, че ние като общност никога не сме доволни от резултата, че сме винаги разочаровани, разядосани, разколебани. Обезкуражени и обезсърчени. Затова всеки път търсим спасител (или, ако се върнем на сметките, приятел, добър приятел), който да ни спаси от тия вихри враждебни, да ги отмахне от главите ни, че да си заживеем най-сетне живота. Грешката ни обаче е, че мислим тези вихри като външни, докато те са си наши, вътрешни. Ние сме троцкисти в политиката, защото сме обвихрени, завихрени, навихрени и развихрени ментално. И точно това ще ни кара да я продължаваме и продължаваме, и продължаваме, и продължаваме промяната без никога да постигнем целите на тази промяна. Няма как, невъзможно е, невероятно е, немислимо е – ний всички сме деца на перманентната революция… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статия„Устроени сме да вярваме в доброто“
Следваща статияМарио Варгас Льоса и „Зовът на племето“