Начало Идеи Актуално Българо-българската война
Актуално

Българо-българската война

14554

Сега, когато сме сред „белите страни“, откъде се пръкна този копнеж по сивото ежедневие и чугунената хватка?

По колко въпроса сме разделени на две вражески армии? По въпроса за войната в Украйна, като тук могат да се конкретизират и няколко подвъпроса, най-главният от които е да изпратим ли на нападнатата Украйна военна помощ. По въпроса за членството на Северна Македония в Европейския съюз. По въпроса за цените, пенсиите, заплатите, по въпроса за или против хартиените бюлетини, а отскоро и хартиените рецепти. По въпроса за реформата в здравеопазването и за още няколко други реформи…

Можем да продължим и с други разделителни линии, но това ще е увъртане. Защото сега въпросът, по който сме разделени, макар и да не го назоваваме и нито един политик до този момент да не е имал честността да изрече на висок глас, е един-единствен: накъде върви България, ще продължава ли да е част от свободния свят, или ще се върне в орбитата на Русия?

През цялата съвременна демократична история на нашата страна през последните 33 години този въпрос не е стоял толкова прикрито и едновременно с това толкова видимо и остро. Имало е време, в което, каквото и да сме говорили, е ставало въпрос за брутално бандитско ограбване. Имало е време, в което, каквото и да сме говорили, е ставало въпрос за корупция. Както е имало времена, в които, в каквито и нови ценности да сме се вричали, е ставало въпрос за усвояване на едни фондове. Точно сега, каквото и да си говорим, става дума дали да вървим напред към бъдещето, или да се връщаме назад към миналото. Точно сега дилемата „идват насам едни големи пари, важно е кой ще ги харчи“ е по-незначителна от „има две посоки, коя да изберем – западната или източната?“

Да, неудобно и неприемливо е да се заявява така директно тази дилема точно във време, в което България е не само географски, но и политически част от по-добрия, по-уредения, по-задоволения, по-справедливия свят, затова всеки си намира начин да го казва, уж без да го казва. Най-големият мъченик на това шизофренично поведение е президентът Румен Радев. Подозиран от първия миг по чисто биографични причини и цвят на чорапите, на него му беше най-трудно да се прави едновременно на натовски генерал и руски агент. Може да се каже, че балансираше сравнително прилично, ако не беше онзи пусти въпрос „чий е Крим?“, който сложи край на танца стъпка насам-стъпка натам. Стефан Янев – и тук нямаше особена изненада, ясно е, че той и президентът играят в един отбор в състезанието за купата на Червената армия. Костадин Костадинов вероятно мисли, че нему се полага тази купа по право, но му предстои голямо разочарование – по-капризните сред неговия електорат ще изберат Стефан Янев, а родените от Червеното знаме ще се влеят в новите редици на Мая Манолова или ще се върнат в старите редици на Корнелия Нинова. Корнелия Нинова – тази гросмайсторка на лъжовните думи и лъжливите ходове, удари всички преструвачи в земята, като до обед се зарича, че дори едно българско патронче няма да бъде дадено на украинската армия, а следобед разписва големи партиди боеприпаси, които тръгват към Украйна по заобиколния път през други страни. На Корнелия Нинова никога и през ум не ѝ е минавало да устоява мястото на България в НАТО и Европейския съюз, но и това никога не ѝ е личало повече от сега. Красимир Каракачанов, вече освободен от бремето да се прави по служебна характеристика на натовец, също изрече неща, които съвпадат с източния, не със западния интерес. Няма смисъл да се продължава с този списък, макар че в него не бе включен най-сложният, най-енигматичният и най-практичният образ – Бойко Борисов. За разгадаване на сложните лабиринти, по които той крачи едновременно и към Изтока, и към Запада, са нужни уменията на екип от психолози, стратези, психиатри и други експерти по човешко поведение.

Но най-важната част от този театър на великото преструване се играе от хората. Това са същите хора, които преди 33 години не можеха да повярват, че може ей така да отидеш в магазина и да си купиш лека кола, без да чакаш в списък десет години. Същите хора, които при три свободни дни отиват в Гърция или отскачат със самолет до Рим или Виена, за да разнообразят делниците си – нещо, което не са си представяли, а само мечтали, когато България се въртеше в орбитата на Съветския съюз. Няма как да се изреди всичко от придобивките, като се почне от това, че вече не се налага тези хора да се озъртат, когато изказват политическо мнение, и се стигне до възможността да купиш билет за концерта на който и да е твой любим състав в който и да е град по света и да отлетиш да го видиш.  

Какво се случи с тези хора – находиха ли се по света, нагледаха ли се на филми и концерти, напътуваха ли се в добри автомобили, накупуваха ли се на брандове, начетоха ли се на всякакви книги, наизучиха ли децата си в най-престижните университети? Какво от всичко това им омръзна толкова много, че са готови да се върнат към сивия цвят на дните, които протичат с едно име на уста и по волята на един човек? Забравиха ли, че някога наричаха западния свят „белите страни“? Сега, когато сме сред „белите страни“, откъде се пръкна този копнеж по сивото ежедневие и чугунената хватка?

Понякога търпението свършва, вежливостта се изчерпва и правиш забележка на някой, който е публикувал в мрежата поредната фалшива новина, която е като бюлетина, с която гласува, че иска бъдеще с Русия. А той ти отговоря: „Че какво като е лъжа?“ Първия път си мислиш, че си попаднал на умствено разстройство, затова правиш опит с друг човек. И той ти казва: „И какво ако е лъжа?“ Третият, за разнообразие, отговаря: „Може да е лъжа, но подхожда“. Подхожда на какво? На заблудите ни, на желанията, на залъгванията ни, на терапията да живеем с лъжи, защото истината е неудобна и притеснителна?

Ето това направи хибридната война: обезсмисли истината. Фактите обезсмисли. Вече някаква армия от тролове с перверзно въображение измисля живота и го предлага на вниманието ни. Не се налага да наблюдаваме, да преценяваме, да търсим фактите, да сравняваме, логично да разсъждаваме – всичко това е спестено. Троловете са дистрибутори на отговори още преди да сте се замислили за въпроса. И тези отговори са уютни, превързват като с балсам раните от това, че не можем да се справим в един свят, в който има закони, правила, стандарти. Колкото сме по-далече от възможността да се справим, толкова повече се вкопчваме в измисления от троловете свят. Ама бил лъжа – че какво като е лъжа, ако лъжата ни харесва и ни устройва. А светът с правила, истини, закони, стандарти да си гледа работата, защото ние знаем, че има и свят без закони, правила, стандарти изисквания, живели сме го и нямаме нищо против да се приберем отново там, вече сме позабравили какво беше истината за него, сега ни е важна лъжата.

И докато по върховете гузно прикриват, че истинският въпрос е накъде – на Изток или на Запад, в много семейства тези дни този въпрос се задава и обсъжда. И се решава така: ако България отново бъде привързана към Русия, ще я напуснем, ще заминем, където и да е. Изобщо не се съмнявайте, че една огромна нова емигрантска вълна стяга куфарите. Това са хората, които – за най-кратко нека да го кажем така – не искат да живеят в кочина. Със своя риск, усилия, знания те движат живота тук и няма да останат, ако не могат да продължат да живеят и работят по своята свободна воля. Така България ще се лиши от кадърните – заради некадърниците, от образованите – заради невежите, от работливите – заради мързеливите, от отговорните – заради мърлячите. Това е война. И тази война между тези две армии се води сега и тук, колкото и да я прикриваме под по-благо звучащи наименования.

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display