Начало Идеи Гледна точка Българският живот в четири въпросителни
Гледна точка

Българският живот в четири въпросителни

Теодора Димова
19.02.2013
1486

tdimova

В ранния следобед на един делничен ден един скиор се качи в един софийски тролей. Скиорът очевидно беше чужденец, европеец. Очевидно е бил на Витоша да кара ски, очевидно се прибираше, имаше искрящото, радостно излъчване на човек, прекарал деня сред природата, спортувал активно и атрактивно. В ранния следобед софийските тролеи са почти празни. Човекът застана прав, държеше изправените ски и щеки до себе си, разглеждаше нас, останалите пътници, които, кой знае защо, някак срамежливо отмествахме поглед от него. На фона на това бистро, чисто витошко излъчване ние се чувствахме малко немарливо. На следващата спирка се качи един едър българин с гола глава, с мустаци, с дебел врат, запъти се към електронния апарат за таксуване на карти, като пътьом помете с рамо скиора, който пък залитна от неочакваното блъскане и се  удари в прозореца, изпусна ските и щеките, наведе се да ги вземе, в този момент ватманката рязко наби спирачки, както често се изразяват хората – „като че ли кара чували с картофи”, скиорът европеец залитна, почти щеше да падне на пода на тролея, докато едрият българин с мустаците и голата глава  невъзмутимо таксуваше картата си, без изобщо да заподозре за случилото се зад гърба му, тъй като той дори не удостои скиора с поглед.  Oh, my God! успя само да изрече чужденецът.

В една оживена софийска пицария приветливо обядват мъж и жена с интелигентно излъчване. Обсъждат оживено свои си неща. От време на време тя кокетно се засмива. От време на време той кавалерски долива вино в чашите им. След  време той казва нещо на висок глас. Тя се разплаква. Това, изглежда, подразва много мъжа, защото той започва да говори на още по-висок глас, а тя започва да плаче вече неудържимо. Тя вади кърпичка и черни очила. Неговите движения стават резки. Останалите посетители се стараят да се правят, че нищо не забелязват. Той става, облича се, тръгва, в последния миг се спира и отново сяда. И тогава всички посетители, които до този момент се правим, че не чуваме – изведнъж чуваме. Чуваме на много висок глас една убийствена, каруцарска псувня, отправена недвусмислено в лицето на жената с черните очила и кърпичката.

Двайсет и шест тура на гласуване бяха необходими на нашите митрополити, за да излъчат тримата най-достойни сред тях. Не едно, не две, не три гласувания. А двайсет и шест. Двайсет и шест. Всичко е вътре в тези двайсет и шест тура на гласуване. Те говорят сами за себе си онова, което ние знаем. Нищо по-многозначително или по-важно не би могло да се посочи за състоянието на висшия клир на нашата църква от тези двайсет и шест все нови и нови гласувания. Гротескно е като си го представиш. Другата дума е, която дядо Йосиф каза пред журналистите – разруха.

Преди дни Националният исторически музей опакова паметника на Левски. На платното, с което беше опакован, от едната страна имаше изрисувана една въпросителна. А на Левски въпросителните са четири. Биха могли да се сетят да сложат въпросителни от четирите страни на опакования паметник. Щеше да бъде още по-изразително. Болезнено изразително. Щяхме да прочетем отново онова

Народе??? 

Какъв е този народ, на който е принесена най-чиста саможертва и пред който Апостола на Свободата  в потрес простенва: Народе???? и му поставя тези въпросителни, онемял и сигурно разплакан пред този народ. А ние непрестанно, вече 140 години, непрестанно добавяме, натрупваме още и още въпросителни и правим мъката на Апостола още по-голяма и раната му още по-дълбока, и бесилото му още по-обвиняващо.

И продължаваме да спорим кой е предателят му, само и само за да не се почувстваме и ние като негови предатели.

Каква рана е имало в душата на Дякона, за да запише тези четири въпросителни. Каква изгаряща рана. Една въпросителна му се е сторила недостатъчно изразителна. И е поставил още една, и още една, и още една. И всяка една въпросителна е една от неговите рани.

Народът, който единствен от всички има Апостол на Свободата, а няма свобода. Защото вече няма ценности.

Свободата не е да се бориш за власт. Не е да псуваш на воля. Не е да минаваш като таран през хората.

Свободата е да се разплачеш пред камерите както дядо Йосиф и през сълзи да простенеш – разруха. Свободата е да помилваш някого, когато той плаче. Да помогнеш на някой, когато той пада. Да градиш, а не да рушиш.

Строим магистрали и в същото време стенем от болка, че скоро няма да има кой да се движи по тях. Младите хора напускат страната ни. Обществото ни застрашително застарява. Но още по-голяма беда е, че вътрешно се разпада. Разпадат се ценностите, които го изграждат и спояват. Днес дори понятието общество вече е относително, мътно, превърнало се е във фикция. Липсва му стожер.

Властта?

Културата?

Историята?

Църквата?

Църквата е стълб и крепило на истината, казва свети апостол Павел.

А ние като Пилат питаме – що е истина.

Няма кой да ни каже що е Истина.

Без истина всичко е обречено на разпад.

Ние по-малко дори от Пилат днес знаем що е истина.

Истината не е понятие, а Личност – Христос.

Най-великото нещо, което се е случвало във Вселената – Творецът на Вселената стана Човек, за да ни даде Истината, съгради църквата Си, Своята църква, която ние безумно и безсрамно сме свели до Устав, при това толкова абсурден, че се налага да се провеждат двайсет и шест тура гласуване, за да се откроят трима достойни кандидати, двама от които са доказани сътрудници на комунистическата Държавна сигурност. И когато най-накрая гласуването завърши, се оказа, че планината родила мишка, а за Истината изобщо не стана и няма да стане и дума.

Вместо това, на финала чухме думите: Слава на Бога за всичко!, изречено от един митрополит с надменна и самодоволна усмивка.

Истината понася всичко това и продължава да съществува.

Но четирите въпросителни, написани от Апостола през болка и сълзи, също продължават да съществуват и да очакват отговора на нашата съвест.

Теодора Димова
19.02.2013

Свързани статии

Още от автора