3
810

Български работи

TNikolov

Неизменна особеност на българската политика е радикалният отказ не от промяна, а от разумна промяна. Големият страх от същински реформи и подмяната им със сапунени мехури. В същото време мераклии да развалят и малкото сторено с разум не липсват – с лопата да ги ринеш.

И все ни замазват очите със социални лакърдии: така е, защото „народът” не бил готов за това, „народът” не бил готов за онова…Интересно откъде на някои политици всичко предварително им е известно?

Не съм чул например някой да е провел представително социологическо проучване, да си е направил труда да се допита до най-пряко засегнатите от пенсионната реформа граждани.

Ако не съм прав, кажете: вас някой питал ли ви е какво мислите за увеличаването на възрастта за пенсиониране, при условие, че има сериозен проблем и пенсионната система е тежко засегната от демографската криза? Има ли обществено обсъждане на този наболял проблем?

И, второ, питали ли са ви дали сте съгласни на практика да се подсече и без това крехкия втори стълб на частното пенсионно осигуряване, а вноските ви да се озоват в бездънната паст на държавния НОИ? Някой питал ли ви е за това?

Не ви е питал. В туй време политиците си играят на шикалки. ГЕРБ не си направи труда да се консултира дори с коалиционните си партньори от РБ и тръгна да прокарва последните си, меко казани, странни хрумвания, само с подкрепата на ДПС.

И защо всичко това? Причини сигурно има и вероятно те са по-дълбоки. Това да е „либералният прочит” на така и несъстоялата се българска пенсионна реформа, а известно е, че ДПС обичат струпването на повече пари в едно чорапче, откъдето може с лека ръка да се черпи при сгоден случай. Ала каква е сметката на ГЕРБ? Не рискуват ли те да загубят всичко, като накърнят деликатното равновесие на и без това с мъка сформираната четирикрилна коалиция? Особено в ситуация, в която партньорът им ПФ в лицето на Валери Симеонов съвсем изгуби мяра и от парламентарната трибуна нарича българските роми „човекоподобни”.

Въпрос на анализ. Общото усещане на Бойко Борисов явно е, че българското общество е далеч по-нестабилно, отколкото хората на власт. Може и да е прав. Икономическата несигурност, все още неразразилата се зима, войната в Украйна, проблемите с Русия след спирането на „Южен поток”, несекващият приток на бежанци през Турция и действията на Ислямска държава – всичко това прави хората по-предпазливи и по-сдържани в реакциите си. Да не забравяме и за неизчистената криза с КТБ, разни етнически припламвания и сагата около „Бърза помощ”.

Ала тези фактори не бива да се надценяват. Търпението на българите може и да е ориенталско, но не е безкрайно. Симеон Сакскобургготски  отдавна стигна до този извод в обмърморването си на вечно затлачените „български работи”.

А българската политика след 2013 г. определено е на точката на кипене.

Нещо, което би трябвало да има предвид всеки, решил днес да си играе с огъня и забравил за известната от годините на соца теория на Стоян Михайлов за „социалните отдушници”.

Около нас пáри и най-малкото подценяване на социалното напрежение може да доведе до експлозия.

В същото време изходът от нагнетилото се социално напрежение и от затлачените „български работи” изобщо не минава през елементарни „сиромахомилства”. От типа на: замразяваме годините за пенсия и за целта частично национализираме частните пенсионни фондове. А който се усетил, усетил се. Нека всички да му берат гайлето, ако добутат до пенсия (което при сегашната здравна система си е само едно добро пожелание).

Наричам този подход „сиромахомилство”, защото терминът изобщо не е само литературна метафора. Става дума за устойчива социална ерес „по български”, почти реплика на богомилството.

Адептът на родното „сиромахомилство” Спиро Гулабчев още от края на XIX в. иска да коригира българската политика с помощта на тайно-конспиративни дружини. И радикално начертава целите им: милостта към сиромасите се проявява само с цената на отказа от социален лукс, чрез пълната уравниловка и набутването на цялото население в низините, сиреч в „социалната кал”. Затова Гулабчев е против женската мода, против всяко индивидуално различие, но най-вече е категорично против висшето образование – непосилен лукс, щом народът тъне в бедност. Привържениците на „сиромахомилството” се разпознават и по това, че ходят без вратовръзки, с вдигната яка и запретнати крачоли. В тайни брошури, раздавани сред кръжоци по страната, Гулабчев зове за пълна национализация (одържавяване на всички финансови фондове). Стига се дотам, че не друг, а основоположникът на родния социализъм Димитър Благоев на свой ред е принуден да го атакува, обвинявайки го в „потребителски комунизъм.”

Връщам се към тази родна екзотика, защото „битовото сиромахомилство” определено има почва у нас, то оцелява и подготвя терена за цялото социално инженерство на соца, чиито последици търпим до ден-днешен.

А в обществен план една видима, ама съвсем сиромахомилска нишка навързва българската политика от Спиро Гулабчев та до Тодор Живков и от Александър Стамболийски до Бойко Борисов.

И оправия от тези „български работи” все няма и няма.

Което трайно придава на българското общество вида на „обърната пирамида”.

Отдолу твърдят, че не може, защото отгоре нямало да го позволят, а отгоре твърдят, че не може, защото отдолу нямало да го разберат.

И докато никой не поема отговорност за каквото и да било, а общественият ресурс се пилее с лека ръка, българското бъдеще няма как да не тъне в сумрак.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияУве Тим: гневът и младостта
Следваща статияВладимир Набоков до Вера