0
1965

Българското време

Тази единствена дума, написана от ръката на Васил Левски с неговия не особено красив почерк, стои самотно и неразгадаемо в тефтерчето му, не е свързана с нищо от останалото му съдържание. Там той си е записвал неща, които да му напомнят за някакви задължения, песни, сметки, неща, които съпътстват живота му, но тази дума стои по начин, коренно различен от всичко друго. Тази дума, последвана от четирите въпросителни, стои уникално в цялата българска история. Ние не знаем какво точно е изразил с нея Васил Левски. Какво пита с този въпрос? Това въпрос ли е? Или е упрек? Или разочарование? Или болка? Или е въпросът на живота му?

Кое го е накарало да запише този въпрос в тефтерчето, в което е отбелязвал съвсем други неща? Дали този въпрос се е утаявал и сгъстявал в съзнанието му постепенно, ден след ден? Или го е пронизал в един миг и той е добавял година след година четирите въпросителни? Може би, ако животът му беше продължил, въпросителните щяха да бъдат не четири, а да се умножат? И днес кое ни разтърсва толкова – това лично обръщение или драматичните въпросителни? Обръщението е интимно, а въпросите зад него драматични. И се получава тази съдбовност, която ни стиска за гърлото и тази загадъчност, която ни предизвиква да я разгадаем.

Понеже не можем да знаем какво точно е изразил Левски, ние го интерпретираме с всевъзможни тълкования. Но тази дума продължава да ни разтърсва. Думата с нейните четири въпросителни знака ние не я четем, а тя звучи в съзнанието ни така, сякаш чуваме неговия глас – тих, покъртителен, като сподавена въздишка, изтръгната от най-съкровената глъбина на душата му, стенание, вопъл, стон, проплак. В тази въздишка долавяме болка, мъка, отчаяние, но и упрек, долавяме съд, но и прошка. В този покъртителен стон без съмнение има питане, неизвестност, но има и мрачна предизвестеност, отчаяна прозорливост, до която води дълбокото душевно терзание. Ако е искал да зададе някакъв конкретен въпрос, Левски е щял да го напише. Тук има някакъв съдбовен въпрос. Този съдбовен въпрос Левски отправя към народа, но сякаш долавяме, че го отправя и към самия себе си.

Една дума, а толкова драматизъм, един въпрос, а толкова неизвестност!

Ако въпросителното обръщение беше написано от друг, а не от Апостола на свободата, отговорът щеше да бъде много по-лесен. Или може би изобщо нямаше да търсим отговора, защото ако беше написан не от Левски, той нямаше да кънти с такава сила.

Обръщението в звателен падеж към народа може да излезе от сърцето на човек, който се е посветил на народа, но и който произлиза от народа, човек, който съзнава своята кръвна свързаност с народа, но съзнава и своята кръвна обреченост на народа.

Левски пише, че е посветил себе си на Отечеството си още от 61-о лето да му служи до смърт и да работи по народната воля. Не е искал да бъде напразна жертва. Искал е да види плод от своята сеитба. Десет години е кръстосвал България на длъж и шир, за да сее семената на свободата, искал е да види покълнала поне жажда за свобода. Знаел е, че няма да доживее до свободата, но е очаквал да види нейното зазоряване. Когато жертваш себе си, естествено е да очакваш жертвата ти да не е напразна.

Ние сме склонни във въпроса на Левски да съзираме най-вече разочарование. Но ако беше само разочарование, той нямаше да звучи така драматично. Защото разочарованието кара човека да изостави този, от когото е разочарован, да му обърне гръб. А Левски до край следва своя обет и не проявява ни най-малко колебание в смисъла на своята жертва – убеждават ни в това всичките му постъпки до края на живота му и най-вече поведението му пред съда и пред бесилката.

В обръщението „Народе????“ има любов, има ласкавост. Днес самата дума „народ“ е станала трафаретна. А в обръщението на Левски към народа има интимност както когато се обръщаме към Бога с „Отче наш“.

Може би затова драматичното обръщение на Левски ни напомня за последните думи на Иисус от кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” Левски също знае, че народът не го е изоставил, но страданието изтръгва този вопъл от гърдите му. Стоящите на Голгота под кръста на Иисус не разбират неговия сърцераздирателен вик, мислят, че Той вика Илия. Нашият народ и досега не разбира какво му казва Левски от своята Голгота.

Левски отправя въпроса към своя народ и ние сме длъжни да му отговорим. Ние не можем да се правим на глухи пред този въпрос. Заради жертвата на своя Апостол ние не можем да мълчим, защото този въпрос е проплакан с такава покъртителна болка именно заради нашето глухо мълчание. На този въпрос не можем да даваме нито бодряшко-патриотични, нито нихилистични, нито повърхностни отговори.

Затова въпросът е и в известен смисъл завет, защото продължава да стои, по-скоро да виси с все по-нарастващ  драматизъм след смъртта му, след бесилката.

Днес българското родолюбие е обърнато единствено назад към славното минало и като че ли бъдеще не съществува. Левски е казал, че ние обръщаме времето, но днес ние не намираме сили да обърнем времето напред. Днес българското време е спряло.

И  добавяме само нови и нови въпросителни и като че ли това е единственото, което успяваме да правим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНие нямаме опит за бъдещето
Следваща статияЗа прославата и паметта