0
777

Българското капище

Политико-митологичен анализ

Особеността на скандалите на родна почва е следната: те бързо лумват, вдига се медийна пушилка, след което в битката се впускат служебни огнеборци, че и самозвани такива; накрая всичко се утаява като камък под водното огледало на една или друга мащабна инвестиция, загробила немалко публични средства. Който не е наясно с този сценарий, значи изобщо не е в час, както обича да ни повтаря д-р Ахмед Доган. Тъй да бъде.

Опитът от подобни скандали обаче сочи и друго. Размътването на изграденото с толкова мъки (или с толкова отклонени средства) „водно огледало” очевидно е възможно само при цопване във водата на друго корпулентно тяло, съпоставимо по мащаби с далаверата. За последното „пришиване” в скандала може да се съди най-добре по разсейките на „кафявата преса”, скачена с него. Умеещите да гадаят по тези „кафяви утайки” с лекота прогнозират имало ли е или е нямало намеса на инициала „10” в начинанието. И ако е имало, какъв камък – „Цанков” или някакъв друг – ще изплува на водната повърхност след цялата тази галиматия. 

Гадаене по утайките: в такъв политико-медиен свят си живеем ние. Свят грубо-вулгарен, примитивен и нека да признаем – доста архаично-езически. Свят на безскрупулна алчност, лишен от каквито и да е задръжки, сякаш не ги е имало всичките тези векове християнство по нашите земи, сякаш десетте Божи заповеди са си останали само на книга, без да оставят ни най-малък отпечатък в сърцата. Ето защо ще се опитам да впиша днешната ситуация в нейния архетипен образ, в нещо което ще нарека „българското капище”.

Защото терминът „капище” тутакси ни препраща към началата на българската държавност, за които знаем съвсем малко или почти нищо. Историците продължават да гадаят как всъщност са живеели „първобългарите”, както ги назовава проф. Веселин Бешевлиев, как са се спогаждали помежду си, какви са били порядките и вярванията им. Пълна тъмнина, разреждана само от непонятни „черти и резки”, малко археология и онова, което ни е известно за тях от враговете им – тоест чрез писаното от византийските хронисти.

В центъра на всички тези питания безспорно е „капището” – храмовото средоточие на първобългарите, където те се уединяват, за да узнаят волята на съдбата или за да й принесат жертви – животински (според повечето хронисти) или даже човешки (според някои от тях). Славянската етимология в думата „капище” сигурно ни подвежда. Тръгнем ли от значенията на глагола „капя”, лесно можем да заключим, че всички тези останки от Плиска до Мадара с квадратни стени, ориентирани по посоките на света, са били с пробит или течащ покрив. Подобно допускане, колкото и да е обяснимо спрямо днешния български опит в строежите, дето прокапват веднага, все пак е трудно доказуемо. Други, макар и косвени източници, обаче допускат, че прабългарските светилища са се строяли под дъб, като може би са били открити към небето. Кой знае. Затова нека оставим настрана етимологията с прокапването или наводняването на „капищата”, както и поговорките в езика ни от рода на „откъдето е капало, пак ще тече”, може би съдържащи определени властови конотации.

Далеч по-разпостранена е тезата, че в прабългарските храмове е имало идоли, „подобия” (от тюркската етимология „капь”, статуя). Тоест най-главното в „капището” е било наличието на някакъв „корпулентен идол”, натъпкан със злато, за което свидетелства и Супрасълският сборник: „капищата погански (са от) сребро и злато), уста имат, но не говорят (глаголят).”

Последното казва много за традициите в прабългарската държавност, отглас от които се долавят и до днес.

Да обобщим: за да има власт, трябва да има (златен) идол. И той, властвайки, да мълчи (да не глаголи). Проглаголи ли, лошо, ситуацията върви към кощунство и той трябва да бъде низвергнат: капището да бъде разрушено (в пламъци), а сам той – хвърлен дълбоко във водите, както научаваме от една бележка в „Сказанието на Стефан Святогорец” от XVв.

Така някои от интуициите за „българското капище” започват да се проясняват.

Спомен за което се е съхранил и в българския фолклор, където жертвоприношенията (на елени, кучета и т.н.) се извършват на „вини стърги“, ала най-вече в „платнен сарай” (у Михаил Арнаудов – „дворец от платна”).

Това със „сарая“, бил той „платнен“ или „платен“, днес ни жегва поради друга причина. А пък от отговорите на папа Николай до княз Борис Покръстител става ясно, че идолопоконците, отказващи да приемат християнството, продължавали да принасят жертви в капища (дори кръвни), прегъвайки колене пред тях.

И още, в „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите”, на 62 място откриваме следното: Вие разправяте, че преди да приеме християнството у вас е бил открит един камък, от който ако някой вземе нещо, случва се добие лек (за тялото си), ала понякога да остане без полза”.

Отгдето и да се взрем в тъмнините на „капището”, все оттам изплува някой камък, дето носи опредметени от властта предимства, в следствие на допира с него. В други случаи и за други хора, той обаче не носи никаква полза, доколкото те следва да платят за цялото начинание.

Силата на владетеля, четем още в тези отговори на българските питания, зависела от това, че той бил носител на двуострия меч, свързващ или развързващ двете власти в себе си. От други ръкописи пък научаваме, че „идолите” в капищата били наричани „балвани”, което в славянската етимология е свързано с щуротии или неясни неща (ала явно в прабългарската не е  така).

И още нещо за жреците, наричани влъхви. Тяхната роля на гадатели, особено по вътрешностите на убити кучета, била от съществено значение. Дали не заради това и старобългарското „влъх” (гадател) минава в новобългарски със значението на „разбойник”? В късни старобългарски апокрифи се натъкваме на някои примери за подобни гадаения, обвързани със светлината и мрака. Двойка жреци – да ги наречем Светлин и Тъмнин – все успявали да извлекат пророчества буквално от всичко, даже от „пластиката на тишината”. За последното,  поне с днешна дата, липсват достатъчно ясни доказателства.

И накрая, едно арабско свидетелство, тъй като арабските хронисти също пишат за българите, не мислете, че от тях са се интересували единствено византийците и латиняните. Ето какво е разбрал за прабългарите Ибн Фадлан, изпратен със специална мисия през Х в. във Волжска България, от срещите с тях:

Забелязах, че имайки за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят […] Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е и всичко, каквото има вътре – хора, имущество и друго, оставят го, докато времето не го унищожи, и казват: Това е дом над чиито жители съдбата се е разгневила…

Какво да каже човек за това свидетелство от днешна перспектива. Змиите отдавна не са толкова многобройни по нашите земи, откакто през 1958 г. по тях бяха пуснати таралежи и така бе разчистена територията на днешния курорт „Слънчев бряг”, по който вече бродят и съскат други същества. А пък гръмотевици и мълнии си имаме в изобилие, доколкото в прилив на стихиен антиамериканизъм или битова неуредица масово бе отхвърлен изобретения през 1752 г. от Бенджамин Франклин гръмоотвод.

И това са само някои от примерите защо все още пребиваваме в архетипа на „българското капище”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПреди двайсет години
Следваща статияВ играта на желанието