Влязох в книжарницата на „Хубча”. Да не вярваш, че има такава хубава книжарничка на гърба на пазара „Красно село”. До нея има магазинче за авточасти, по-надолу продават цигари и бира, по-нагоре пекат кебапчета и пържоли и този ъгъл на пазара ухае целият на скара. Бездомните кучета минават на върволици оттук, за да посънуват малко, да попаднат за миг в най-златните си сънища. Преди да продължат да клинкат в разгазения сняг, между паркираните коли, под ледения дъжд на капчуците.
– Преди малко оттук мина онзи човек, от един ваш разказ – каза книжарката зад щанда, хубаво момиче с френска прическа.
– Кой човек?
– Дето продава играчки.
Сетих се. Един човек с глас като корабна сирена. А разказът се казваше „Всичко за левче”. Посегнах към рафта, взех книгата, в която беше този разказ и си го припомних. (В тази книжарничка ме познават и съм на почит. И имат всичките ми книги.)
„Виждам го често в града. Той кръстосва София като откачен, с голямата си найлонова торба, пълна със стока за по левче. Продава тел за миене на чинии, шноли, капачки за буркани, кой го знае още какво. Виждал съм го вечер да продава пред заведенията играчки… Гласът му е особен, режещ, като корабна сирена, чува се надалеч. Всичко-о-о за левче, всичко-о-о за левче, зове той. Не знам кой купува стоката му, нито знам колко може да изкарва той самият. И в най-големия пек ще го видиш, и в най-големия студ – сух като бръснарски каиш, примирен със съдбата си, истинският герой на нашето време.
Коя е надеждата, която го крепи? Този човек има някаква рецепта за оцеляване, която на нас не ни е известна.
Нещо го е съхранило. Нещо го пази…”
Стана ми интересно какво ли продава сега.
– Отдавна ли мина? – попитах момичето.
– Скоро – каза то. – Преди няколко минути.
– А какво продава сега?
– Чух го да вика – българското чудо! Българското чудо! – отвърна хубавата книжарка с френската прическа.
Имаше надежда да го настигна.
Махнах с ръка за довиждане, излязох на улицата, огледах се и се ослушах. И сякаш май чух гласа му – по-нагоре, към трамвайната линия – плътен и режещ, глас като корабна сирена.
Тръгнах натам.
За по-пряко минах през пазара, по тесните просеки между сергиите, между оранжевите пирамиди на мандарините, зелените опашки на праза, мишите муцунки на репите, между лъскавите, големи като гюлета чуждоземски ябълки, всяка сергия направила опит да има собствен акцент, собствен колорит, но продавачите еднакви – навлечени в по два ката връхни дрехи, с опалени лица, като изковани от мед. Издържливи като паметници. Прекосих пазара и излязох на казиното.
И почти се сблъсках с някакъв, който в същия този миг изхвърча отвътре. Беше в бял костюм, без връхна дреха, с бежови чепици и с мека шапка. Изглеждаше така, сякаш беше спечелил много пари. Не ходеше, а сякаш плуваше във въздуха на метър от земята. Пресече улицата на пешеходната пътека, сякаш беше собственикът на тази улица, отиде до паркираното отсреща до бордюра бентли и се тръшна вътре на дясната седалка. И шофьорът потегли.
Тръснах глава. Бях се залисал. Забързах между хората нагоре към трамвайната линия. Огледах се, ослушах се, гласът го нямаше. Но изведнъж ми се стори, че го чувам.
Този глас не можеше да го сбъркаш с нищо. Той провърташе като свредел глъчката, шума от колите, другите хорски викове. Чувах го. Наистина викаше: Българското чудо! Българското чудо!
Насечено викаше. Викаше така: Бъл-гар-ско-то чу-у-у-у-до!
„У”-то много удължено, като вик на улулица.
Огледах се, ослушах се. Стори ми се, че звучи отсреща. Пресякох булеварда, после свих надясно, край някакъв магазин за паркети, край някаква заложна къща, край един център за красота. Вървях надолу по тротоара на локалното в посока към центъра. Да, гласът идваше от тази посока, пак го чух.
Вървях така чак до бившия хотел „Славия”, оттам свих край Билата и излязох на училището. Повече не чух гласа. Спрях на сладкарничката да изпия едно кафе. Тук видях друг един мой герой, от друг разказ – клошаря от разказа „Кино „Урвич”. Седеше на топло вътре в сладкарничката и пиеше бира. Както винаги, взех му една бира, а той вдигна нагоре палец в знак на благодарност. Зимата вече преваляше, и тази зима щеше да избута той.
Сетне минах край църквичката на площад „Ручей”. Докато палех свещи вътре, към мен се приближи трети мой герой, от разказа ми „Артистът”. Бивш актьор, уволнен, избутан, почти стъпкан, сега този човек беше избрал да помага като клисар в църквата. Излязохме навън да изпуша една цигара, разказах му за викащия, разказах му, че и за викащия съм писал разказ, както и за самия него и го попитах: Какво може да е това българско чудо?
Клисарят вдигна рамене. Той беше мъдър човек, но и той нямаше отговор.
Изпуших цигарата, взех си довиждане с него и продължих нагоре по „Дойран”. Скоро пак излязох на пазара. Кръгът се затвори.
Не бях успял да си изпълня задачата. Не бях успял да видя и да разбера какво е това българско чудо, което продаваше викащият. За да мога да ви свидетелствам за него.
Но гласът му, този силен глас, който с лекота надмогваше всички други шумове, продължаваше да звучи в главата ми.
Бъл-гар-ско-то чу-у-у-у-у-до!
Насечено, с това удължено „у”, като вик на улулица.
