Когато питат веднъж бащата на германското икономическо чудо Лудвиг Ерхард дали обича Германия, той съвсем сериозно отговаря, че обича жена си. В разрез с него на въпроса защо не се е задомил, Хитлер отговаря със същата сериозност: „Защото моята невеста е Германия”.
Какво ли не бих дал, за да узная за кого
всъщност са сторени всички онези дела,
за които на всеослушание се твърди, че
са сторени за отечеството.
Георг Лихтенберг
Винаги когато една родина, която и да е тя, не може да се справи с проблемите, пред които я изправят времето и събитията, и стане неуютно място за живеене, на дневен ред излиза патриотизмът. Така е с всяка родина – така е и с родината България. Колкото по-биофобна, колкото по-враждебна към живота става ден след ден страната ни, колкото по-непоносими стават социалните условия в нея, колкото по-масово цветът на нацията ни напуска нацията и предпочита чужбина пред родина, толкова по-патетично, толкова по-декларативно, толкова по-гръмогласно звучат уверенията, вричанията, клетвите в патриотизъм. Този маскарад стартира, както се вмирисва според Плутарх рибата – откъм главата. Избраниците народни патриотарстват с пълен глас, а избралите ги граждани (поради недостиг на гражданственост аз бих ги окачествил по-скоро като поданици – независимо от републиканското ни държавно устройство) им вярват с готовност. Вярват им, не защото политическият ни елит е заслужил с качествата и дейността си тяхното доверие – вярват им поради рафинираната, трудно разпознаваема демагогия, от една страна, и поради собствената си инфантилност, от друга. Тази смесица е отровна, зловредната поради немотивираността си вяра във ведомственото решение на нерешимите по ведомствен път социални дефекти говори, че проблемът на днешна (пък и на вчерашна) България е сравним с проблема на днешна и вчерашна Русия: несъвместимостта между съсредоточения в големите центрове малоброен интелектуален и икономически елит и могомилионните, тънещи в безпросветност и социална мизерия, маси в дебрите на провинцията. Тази несъвместимост, която години и десетилетия наред кротува, разпределена в две паралелни национални действителности, с времето се натрупва така, така се нагнетява, че по неумолимите закони на диалектиката количествените натрупвания преминават в качествени преобразования, латентните противоречия излизат от подмолията и прерастват в явни, в отявлени конфликти, разрушителни по своите последици. Такъв конфликт за Русия бе т. нар. Октомврийска революция, а у нас – повлияното от нея т. нар. Септемврийско въстание. Типичната за родния социален климат несъвместимост между двете неравностойни съсловия, която е заредена с потенциален антагонизъм и не предвещава нищо добро, е непозната на проспериращите, на процъфтяващите икономически и културно, на образованите държави и е присъща на банановите републики, които явно са наши посестрими. Нейната деструктивност е осъзнавана от политическата класа у нас, но не е превъзмогвана от нея по две причини – една от друга по-показателни. Първата е, че благодарение на нея олигарсите упражняват олигархизма си, докато втората причина е по-завързана. Тя се крие в обстоятелството, че преодоляването на разединението между елит и плебс е въпрос на дългосрочна и трудна работа – къде-къде по-леко е да притъпиш, да наркотизираш общественото съзнание с някоя-друга родолюбива декларация – колкото по-патетична, толкова по-услужлива. Да подмениш мъчителните методични усилия, които като държавник и народен избаник би трябвало да положиш, с високопарни общи приказки във възхвала на майката-държава – ето рецептата за успешна ведомствена кариера на родна земя. Малкото добросъвестни политици разчитат на далновидността на масите, многото недобросъвестни политизирани гювечари – на късогледството и инертността на същите маси. И тъй като (знаем го и от Бердяев, и от Ортега и Гасет, и от собствен, и от чужд граждански опит) масите са по правило елементарни и безлики, печелят вторите – онези, които с острия си гешефтарски дух долавят, че цивилизоваността на обществените отношение в една държава е преграда пред далавераджийските им кроежи.
Бърнард Шоу дефинира патриотизма като форма на краен идиотизъм. Дълго преди него Шопенхауер стига до извода, че националната гордост е най-нищожният и жалък вид гордост, до която прибягва само онзи, който няма с какво друго да се гордее. Вярвам им, защото за мен обстоятелството, че съм българин е най-случайното и несъществено обстоятелство в съдбата ми, обстоятелство, което с нищо не ме е формирало като личност – при цялата си маловажност цветът на очите ми и тембърът на гласа ми, германското ми гражданство дори съдържат в по-голямата степен моята специфика като индивид, моята самоличност, отколкото българската ми националност. След като, за разлика от гражданството или, да речем, от професията ми, националността ми не е моя заслуга, тя няма как дори само формално-логически да бъде и моя гордост. В моето разбиране за човека и света аз нямам моралното право да се гордея с историческия героизъм и на националните ни герои, най-малкото, защото не съм негов законен наследник и приемник – дори, което в най-общия случай е съмнително, да е действителен, този героизъм си е техен, а не мой, той не се предава по генетичен път дори на кръвните им родственици, а камо ли на незнайните им сънародници като мен. Ето защото единствената автентична, единствената истинска, действителна гордост са собствените, личните ти, а не колективистични постижения. По същата проста и ясна логика единствената автентична, истинска и действителна родина е не от географско и не от национално естество – родина е човешкото вълнение, драмата на личното, на биографичното изживяване и извлечения от него смисъл. Всяка друга родина е мистификация, всеки патриотизъм, дори когато безкористни идеалисти са лели кръв за него по барикадите, рано или късно се изражда, превръща се в пачавра, в която високопоставени негодници си бършат ръцете.
Когато питат веднъж бащата на германското икономическо чудо Лудвиг Ерхард дали обича Германия, той съвсем сериозно отговаря, че обича жена си. В разрез с него на въпроса защо не се е задомил, Хитлер отговаря със същата сериозност: „Защото моята невеста е Германия”. Два несъвместими, два противоположни отговора на един и същ въпрос. И двата са на наше разположение – доколкото сме демократична страна, всеки може да избира свободно, по съвест да реши кой от двата е негов. В собственото си светоусещане Хитлер действително обича Германия – и дори загива доброволно за нея. Нека обаче читателят сам прецени кой от двамата е патриотът: обичащият жена си проф. Ерхард, който с небивали усилия и талант превръща следвоенна Западна Германия от руина в световна икономическа сила, а сънародниците си – от студуващи и гладуващи бездомници в едни от най-благоденстващите жители на планетата, или Хитлер, който удавя в кръв и сълзи и обичната си страна, и Русия, и Европа. Хитлер защитава патриотичната си кауза с кръвта си, но това не го прави по-малко злодей. Проф. Ерхард не е лял кръв, дори не е страдал физически за освободената си след Втората световна (а не, както свикнахме да я наричаме по съветски образец, Отечествена) война от съюзниците родина. Като народен представител, като министър на икономиката и като канцлер на ГФР той само е работил целенасочено, упорито, непретенциозно за благото на сънародниците си. И чрез труда си им е обезпечил двете основни блага: хляб и свобода.
Не са, не са за обичане държавите – жените са за обичане. И всеки опит по идеологически, по доктринерски съображения да бъде подменен този извечен природен ред отчуждава и обезчовечава, превръща ни от личности в безличия, инструментализира цели народи, повежда ги по зловещи пътища към зловещи цели, от които страдат цели поколения – комунизмът и нацизмът го доказаха практически. Доказват го пред очите ни и днес последните комунистически останки в Куба и особено в Северна Корея – и религиозният екстремизъм, завладял съзнанието на милиони фанатици и превърнал се в държавна политика на редица мюсюлмански страни, го доказва пред очите ни. Накъде повежда и къде отвежда тази вакханалия на безумието и злото формулира и един роден поет в ранните си стихове:
…И бащите тръгват във шинели –
и шинелите се връщат без бащи…
Всички тези индивидуални и масови, собствени и общонародни екскурзии до рубежите на безсмислената смърт – екскурзии, на които историята ни обрича век след век, не започват с бич по кожата – с патриотични апели започват, с фаворизирането на една нация, на една партия, на една религия и противопоставянето й на останалото човечество. Декларираната цел е винаги благородна – изродена, доколкото пътят към ада е постлан с добри намерения, се оказва практиката, произтичаща от благородната теория. Най-безнадеждно далеч по този регресивен път стига любимецът на Съветския съюз Ромен Ролан с уверението: „Отечеството ми е по-скъпо от справедливостта”. Което ще рече, че и от човечеството, че и от човека му е по-скъпо отечеството. От което пък следва, че в името на родината всяка несправедливост е не само оправдана, а и онтологически необходима. От тази постановка, в която бе възпитан Павлик Морозов и в която и ние, българските павликморозовци, бяхме възпитавани, пътят до масовите безчинства в името на отечеството, до онзи болшевизъм и националсоциализъм, които едва не изпепелиха цялата цивилизация, е най-кратък. А обстоятелството, че този път е разчистван от перото на един нобелист и хуманист ме кара да се съмнявам в хуманизма, а оттам – и в литературата му: едното предполага другото.
В едно от многото си писма до Екерман Гьоте търси отговор на въпроса какво всъщност значи да служиш на родината си и да си патриот. Изводът, до който гениалният творец стига, ще разочарова умерените български патриоти, а патриотарите ни атакисти и фронтоваци ще вбеси. Ако – пита Гьоте – един поет цял един живот полага усилия да се противопостави на зловредни национални предразсъдъци, да премахне тесногръди възгледи, да просвети и избистри духа на народа си, да усъвършенства вкусовете му и да облагороди съзнанието му, какво по-хубаво би могъл той да стори? И как би могъл да въздейства по-патриотично върху сънародниците си? Казаното е синтез на фундаменталното разбиране на Гьоте, че патриотизъм значи не себезатварянето на една нация в държавните й граници, а нейното приобщаване към световната културна съкровищница, към онези изначални, към онези вечни и всеобщи морални начала, които трасира още християнството и без които няма ни човечество, ни отечество. Защото няма да го има и конкретния, актуалния човек, от който тръгват всички пътища и към който всички пътища ни връщат обратно. „Ако мой сънародник бъде бит, аз ще стана по-слаб след това” – учи една древнокитайска мъдрост. Че е така, не ще и дума, но защо казаното трябва да бъде адресирано само до отечеството – не може ли, не би ли трябвало със същото основание да бъде отнесено то и към цялото човечество? Нима онзи, който издевателства над мой ближен, а ближен според християнския етичен кодекс е всеки – дори непознатият, не издевателства и над цялото човечество? И ако древните китайци, които цели епохи са живели в многомилионнна, но затворена, противопоставена на външни влияния национална общност, адресират мъдрото си послание само до сънародника, задача на нас, днешните хора, е да го преадресираме в тон с новия интернационален и светски дух на времената до целия човешки род. „Който спаси един човешки живот, спасява цялото човечество” – гласи една поука на най-изстрадалия народ под слънцето. Тази поука, тръгнала още от библейски, от предбиблейски времена дори, преминала и през огъня на светата инквизиция, и през антисемитските погроми на Средновековието, и през комунистическите, и през нацистките концлагери, има цената на кръвта, на Разпятието цената. Антисемитските настроения, както знаем от творческото му наследство, не са чужди и на Достоевски, но като че ли тъкмо хилядолетната мъченическа участ на юдеите илюстрира най-несъмнено извода, до който гениалният писател стига в романа си „Идиот”, че състраданието е най-главният, а може би и единственият, закон на битието на цялото човечество. На цялото, на абсолютно цялото човечество – и на българското, и на не-българското…
