1
7373

„Българщината“ срещу „елита“

Преди известно време един наш политолог (струва ми се на име Първан Симеонов) бе написал „разтревожена статия“, в която, основавайки се на неизвестно какви емпирични данни – ни „сигнализираше“, че обществото ни дълбоко се е разделило на един тънък (столичен) „елит“ (други го наричат „жълтопаветен“) и на един „народ“, разбира се, многократно числено превишаващ го, но съвсем, съвсем непознат за първия. И ето: разделението между тях било станало толкова дълбоко, че „елитът“ не просто не разбирал проблемите, които собствено вълнуват „народа“, ами вече и – истински – го презирал.

Пак казвам – не знам как емпирически бе „верифицирал“ своите катастрофични диагнози въпросният политолог, но аз имам и някои противоположни наблюдения. Така, струва ми се, че от поне три-четири години, тоест откакто на политическата сцена се появиха т. нар. „патриоти“, а в определени (всъщност интелектуално-) политически кръгове започнаха папагалски да присаждат на наша почва топосите на европейския и американския национал-популизъм от типа на Орбан, Салвини, Тръмп и прочее, в България се появи един странен идеологически стилизиран и почти „професионален“ народ, чиято основна кауза е агресивно да заявява, че не е „елит“, не е „ония интелектуалци“, не е „градските европейци“ и т. н.

Съвсем определено твърдя, че представителните групи на този „народ“ заявяват именно тези негативи. Те не заявяват нещо позитивно, не заявяват какво са, а именно – и само – какво не са (какво „ние не сме“). Вярно е, че тези хора наричат своя, по същество агресивен нихилизъм, с флуидно неопределеното понятие „българщина“, но под „българщина“ те, повтарям, разбират не нещо друго, а каскада от отрицания. Ето защо и не могат да проявят „българщината“ си иначе освен по еднообразно символичен начин. Проявяват я в местата и по темите, които – с тази „българщина“ – отричат.

Ще трябва да си дадем сметка например, че такъв агресивен, символично-нихилиращ феномен стана напоследък… хорото. Не бива да бъда разбиран криво (и веднага определян като „елитник“) – нямам нищо против хорото: нито „го обичам“, нито „го презирам“. Чисто и просто не се отнасям към него емоционално, защото съм градски човек, което не смятам за заслуга. Само че хорото, за което тук говоря, съвсем безспорно е не просто „народен“ танц, а социален жест – нещо като „бележене на пространство“, при това агресивно, изтласкващо нещо (и някои) от това пространство. Защото никой не може да ме убеди, че самият център на София (пред Народния театър) е най-естественото място за играене на хоро, както и че привечерните часове в неделя – когато хората изпълват това централно пространство, е „естественото време“ за подобно играене. Не, еженеделното, упорито, демонстративно настаняване в този „елитен“ топос, бележенето му с български байряци и доста децибели не е с цел „да се повеселим“. То е с цел да предизвикваме. Кого? Интуитивно казано и интуитивно изразявано от играещите – онази „либерална младеж“, насядала по пейките в Градската градина, за която отлично знаем, че не слуша и не играе хоро; онези „жълтопаветници“, за които отлично знаем, че не гласуват за „ВМРО-то“ или за „Атака“; онези „ентелектуалци“, дето ходят на театър и на които отлично знаем, че ще попречим с многодецибелната си „българщина“. Някъде в семантичната периферия с това еженеделно хоро предизвикваме също и „Брюксел“, незримо настанил се от повече от десетилетие в централните държавни институции на „жълтите павета“. И тъй нататък, и тъй нататък.

Освен това дайте си сметка, че напоследък почти всичко у нас започна да се „отбелязва“ с хоро. Така Светото Богоявление на „разните там църковници“ се отбелязва от няколко години с особена упоритост с „Калоферското (при това – мъжко) хоро“. Сигурно за да се стъпче под мъжкия му постъп проклетата Истанбулска конвенция. Хоро играха дори и в едно от Рилските езера, сигурно искайки да кажат с него: това е българско място, това тука е България, а не – както ни разправяте – „Европа“. Играят го (отскоро без музика, но напук на протестиралите „космополити“) и в центъра на Пловдив.

По-нататък: друг станал типичен напоследък символичен жест е агресивното „фолклоризиране“ и „национализиране“ на някои избрани – и задължително православни църковни празници. Лично за мен това е дори по-болезнено – старателно поощряваното от почти професионалните „народници“ стълпотворение от (български) „юнаци“, сякаш с наслада неглижиращи плахите митрополитски гласове, че обичаят за хвърляне на Кръста на Богоявление идва от традицията на извършващия се на този празник Велик водосвет, освещаване на водите, спрямо което прословутото „изваждане на Кръста“ е само фолклорен придатък, ясно го показва. Вашите, сиреч, византийски архаизми, за нас са само повод – това си е всъщност наш, български празник, празникът на „юнаците“, който затова изискваме от вас да ни „отслужите“. На този ден вашето „богомолно стадо“ трябва „да си налегне парцалите“, защото не неговите молитви, а нашето юначество и е българското в Богоявлението.

Да, казват ни тази жестове: въобще православното в Православието това и е българското в Православието. Православието е „българското“ християнство, затова и го (да, само в определени дни от годината) почитаме. Колко симптоматично е, че тази година събралите се на „изваждането на Кръста“, не помня къде точно – били „участвали“ в този „църковен ритуал“ като скандирали… „българи юнаци“. Не мога да се освободя от чувството, че с това нелепо участие в „богослужбата“ въпросите „юнаци“ са искали да заявят всъщност – нашето Православие собствено е ето това – религията на „българите-юнаци“. А всичките там католици, протестанти и невярващи, щом не са такива – не са и българи.

Но ако това, което описах дотук, е присвояващо-изтласкващото („елита“) отношение към Православието, което извършват извън (или около-) политическите „народници“, то не по-малко типично стана и онова, което вършат собствено политическите. Умело акцептирали след края на комунизма определени ритуали отпреди 1944 г., тези кръгове не по-малко агресивно „национализират“ това традиционно наше изповедание. Пак на Богоявление в основен празничен „чин“ се превърна т. нар. „освещаване на бойните знамена на българската армия“. И понеже на него днес по правило присъстват президентът (Румен Радев), министърът на отбраната (Красимир Каракачанов), „именичката-кметица“ и т.н., този църковен празник направо е отнет от църковния народ в катедралния храм в София, а и въобще от всяка „богоявленскост“. Той е военизирано-национализираното ни Православие, празник на съединението на държавата и „българщината“ с Църквата. При това и тук казвам – България е държава както на православните, така и на католиците, и на протестантите, и на нехристияните, а такава значи е и би трябвало да е и нейната армия. И обратно – Българската православна църква е и би трябвало да е църквата и на българите, и на всички други по етнос православни, живеещи на нейната канонична територия. Няма ли следователно нещо изтласкващо – както от държавата, така и от Църквата в това демонстративно „бракосъчетание“ на двете на Богоявление? То може да е било исторически релевантно преди 1944 г., в епохата на (все още) „национализираните Православия“, в която сме били обградени от „съюзници-разбойници“, били сме „жертва на Великите сили“, а „фанариотите“ от Константинопол са били поставили Църквата ни под схизма, като тези два фактора са тласкали държава и Православна църква към почти „милитаристична симбиоза“. Днес обаче нещата са решително различни, поради което смесицата от „Край Босфора шум се вдига“ и „Во Иордане крещающуся“ на площада пред „Св. Александър Невски“ има една единствена цел – демонстрация на „българщина“ и една единствена последица – предизвикване на „космополитната“ и (действително ляво-) либералната антицърковна реторика. На която обаче трябва да отговаряме ние – собствено църковните хора.

Ще завърша с онова, с което започнах. Не знам дали у нас днес един „елит“ е започнал „да презира“ своя народ (както и не знам защо да е „елит“ този сегмент от народа, който по стечение на обстоятелствата живее в София и в големите градове на страната, започва – както никога по-рано в близката ни история – да се чувства като европейски, няма комплексирано-ентусиазмично отношение към националния флаг, предпочита да отива на театър, да разговаря по пейките в централните градини, а не да се организира в самодейни „тлаки“, да ходи, в някаква своя част дори съзнателно на Църква). Виждам обаче, че един инспириран отвън „народ“ се опитва да го предизвиква с някаква агресивна „българщина“, която не се състои в нищо друго, освен в отчетливото отхвърляне на всичко гореизброено, клеймейки го като „елитизъм“. А ще кажа направо, че когато в едно общество „елит“ започне да става негативно натоварено понятие, това е признак за болест. То е признак за болест, а не това да предпочиташ Вивалди пред хорото, да се чувстваш европеец, бидейки българин, да държиш площада в града да е площад, а не мегдан, да си, ако щете, богослов, а не православен татуиран „юнак“, отнасящ се към Кръста Христов така както Кубрат Пулев към Джени Суши.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБаш писателят
Следваща статияПриказка за приятелството

1 коментар

  1. Народът… Любимата ми… дъвка. междудругото не бива да ни изненадва „разревожеността“ на Първан. Да не забравяме кого замества той – кънчо Райчев. героят от Костинброд, онзи с разтревожената хореография и речитатив показващ ги по телевизора. та да се върнем към народа – този пост Наполеонов продукт, създаден от елитите – сущи Франкенщайн , сглобен от различни етноси, култури, насилван да говори един език, да учи национална „История“ и да гине по фронтовете. Вимето на народа… После дадоха на народа право на глас не защото можеше да реши каквото и да е но народът действаше чудесно като статестическа медиана. средата на миналия век народа се дързости, от многото милувки на елитите, и взе да се взема на сериозно. И стана неддоволен и започна да мрази. Разбира се най вече онези които го създадоха и комшиите и американците и агаряните и педалите и напредока…. Веднага се явиха популисти, които казаха на народа че те ще му дадат нещата без пари., ще му построят стена, ще го пазщт от света. Народът замърка щото обича да го пазят…
    – Да разтворим всичко във народа, продължаваха онези… и елитите и културата и православието и образованието. Така ще ги съхраним. като във фризер…
    А ние това вече сме го гледали…
    И сега задачки за размисъл:
    Когато руснаците ни окупираха избиха елитите а не народа. Защо?
    Елитите могат без народ. Защо?
    Народ обаче без елит не може. Защо?
    Ако можете да отговорите на тези въпроси ще бъдете или народ или елит. зависи от отговорите…
    – Искаме джаз, рок…
    – Не! ще друсате хора.
    праисторически гласове….