Седях и си кърках уиски, подпрян на тезгяха в един бар на майната си в градчето Ле Клер в царевичния щат Айова, родното място на прочутия Бъфало Бил. Бях дошъл тук да инспектирам качеството на бизонското месо и вече бях ударил хиляда и триста сини печата върху одраните и нанизани на ченгели бизонски бутове. Обичах този час на деня, когато работата е приключила, а течението в бара приятно изсушава потта по шията ти. На съседната маса двама селяндури с шпори, с патлаци и с кърпи на вратовете говореха така високо, че без да искам, чувах целия им разговор.
– Бъфало Бил е най-великият – каза единият. – Бе какво ще ми разправяш ти! Той може да уцели от коня си бягащ бизон от 700 метра, и то смъртоносно.
Човекът разклати леда в чашата си, пи, намести кожената шапка на главата си и сетне още по-разпалено продължи:
– Та той се е сражавал сам с дузина апахи и ги е перфорирал всичките. Ами историята по Северозападната железопътна линия? Когато цяла нощ пътувал върху буферите на локомотива, само и само за да обезвреди на сутринта шайката разбойници, ограбили пощата. Ами когато укроти оня див мустанг на родеото в Далас, който вече беше претрепал сума ти ездачи. А как дрънка на банджо, ако знаеш. Какво ще ми разправяш ти на мене!
Аз кимнах на бармана да ми налее още едно. В този миг през летящата врата в помещението влезе нов човек. Той се огледа, приближи се до мен и също се облегна с лакти на тезгяха на бара. Когато барманът му изпълни поръчката, той пак се огледа, срещна погледа ми и преди да отпие, глухо рече:
– Наздраве!
След като отпи и втори път, човекът наведе дребното си тяло към мен и прошепна:
– Познахте ли ме?
Аз го изгледах с изненада.
– Хе! – засмя се човекът. – Аз съм Бъфало Бил.
В погледа му личеше удоволствие от новината, която току-що беше ми съобщил.
За миг станах сериозен, но после това ми се стори най-голямата и най-плоска шега, която бях чувал. Гаврътнах си чашата и се разсмях. Човекът с готовност се включи в смеха.
– Самият Бъфало Бил – повтори той, когато за миг поспряхме, за да си поемем дъх. – От плът и кръв, тъй да се каже.
После изведнъж се извърна с лице към посетителите и високо обяви:
– Всеки да си поръча по едно питие.
– Кой е тоя? – попитаха ме пиячите от съседната маса.
– Разправя, че бил Бъфало Бил – казах аз.
– Този е толкова Бъфало Бил, колкото аз съм дядо си – каза високо единият селяндур. – Но майната му. Щом черпи, да бъде който си иска.
– Абе, къв Бъфало Бил, бе? – обади се другият. Вече плетеше езика. – Та Бъфало Бил е висок метър и деветдесет. Бъфало Бил е толкова широкоплещест, че не може да влезе през вратата.
Човекът, подпрян на тезгяха до мен, обаче не мислеше да се предава.
– Аз съм Бъфало Бил – високо и ясно повтори той.
Целият бар избухна в неудържим смях. Чак фенерите примигаха. Аз си поръчах трето уиски, извърнах се на другата страна и спрях да му обръщам внимание. Малко ли ги имаше такива.
След малко в бара влетя шерифът. Шапката му беше подгизнала от пот, ризата му беше изскочила от панталона, а кобурите с патлаците от двете страни на хълбоците му подскачаха като недозаклани пилета.
– Хей – изрева той. – Тук бил дошъл Бъфало Бил. Вярно ли е? Къде е?
Завъртях глава към човека на тезгяха до мен, но него го нямаше. Беше се изпарил. Вдигнах рамене и отпих от чашата си. Шерифът се повъртя като койот на лунна светлина, изпи на екс едно уиски и изхвърча навън.
Времето напредна. Барът лека-полека се опразваше. Накрая останахме само аз и един спиртосан пияница на масата до вратата, който стоеше неподвижно като индиански тотем и само отвреме-навреме вдигаше чашата с дясната си ръка и отпиваше. Правеше го толкова отмерено и механично, че отстрани изглеждаше сякаш кълца на ситно лук.
Поръчах си още едно уиски, платих, нажабурих си устата, преглътнах парливата течност и мислите ми се зареяха към Джени, която каза, че с нетърпение ще ме чака да се върна в Чикаго. Барманът бършеше чаши с гръб към мен. По едно време се обърна, изкашля се и каза:
– Селяни със селяни! Царевичари! Тъпаци! Бъфало Бил им е под носа, а не могат да го познаят.
Отлепих муцуната си от меката пазва на далечната Джени в Чикаго и се взрях в човека зад тезгяха.
– Да не би да искаш да кажеш, че и ти си Бъфало Бил?
– Точно така. Уморих се да скитам и се прибрах преди година тук в родното си място. Отворих този бар. Но никой не ще да ми повярва, че аз съм Бъфало Бил.
Човекът искрено страдаше.
– Героят! Убиецът на индианците. Ловецът на бизони. Великият шоумен.
Нищо подобно.
Аз спасих бизонските стада от пълно изтребление. Аз подадох ръка на индианците, когато да скалпираш индианец се беше превърнало в национален спорт. Та кой назначи Седящия бик в шоуто си? Аз го назначих. Но хората не чуват тези неща.
– Добре – казах. – Как ще ме убедиш, че ти си истинският Бъфало Бил?
– Няма как да те убедя. Както виждаш, не съм метър и деветдесет. Името ми не го пише на челото. Няма как да те убедя.
Уискито ме беше превърнало в смелчага и поет. От инспектор по бизонското месо се бях превърнал в свирач на банджо. Затова продължих:
– Чувал съм, че истинският Бъфало Бил е ненадминат стрелец. Най-точният. Ето, аз ще застана до вратата, на двайсет и пет метра от теб. Ще сложа чашата с уискито върху шапката си. А ти трябва да я уцелиш с един-единствен изстрел.
– Това е под достойнството ми. Бъфало Бил не е кръчмарски стрелец. Съжалявам.
Вдигнах рамене. Друго за този човечец не можех да направя. Така де. Допих чашата, бутнах летящата врата и излязох в хладната нощ. Луната беше голяма като сомбреро. Вървях към хотела и чувствах някаква празнота в душата. Сякаш някой ме беше прострелял с куршум през гръдния кош и сега вятърът свободно минаваше оттам – право през душата ми.
После се успокоих. Не можех да ставам мишена и да рискувам по такъв начин щастието на Джени. Тъкмо бях натъпкал вече пътническата си кожена чанта с рушветите на месопроизводителите. Стегнати пачки долари, свити на рулца като пури.
Така де. Синият печат върху бизонския бут струва пари.
Но виж, едно банджо утре трябваше да купя. Ей така. За спомен от града на Бъфало Бил.
