„Единствено бягство“, Мая Горчева, ИК „Литературен форум“, София, 2023 г.
Приносът на Унгарския културен център в София в националния ни културен живот е безценен – една безценност, за която свидетелстват многобройните публични изяви на центъра. Тези дни той обогати този си принос с още една инициатива – отбеляза излизането на книгата на Мая Горчева „Последно бягство”. Творбата бе представена от подобаващия анализ на литературния критик Юлиан Жилиев и на издателя ѝ (ИК „Литературен форум”), писателя Марин Георгиев. Благодарение на тези две внушителни имена представянето на книгата се оказа на нейното високо равнище, но не събитието ще разисквам аз днес, а авторството на Мая Горчева, сиреч творбата ѝ.
И така, става дума за една удивителна, за една необикновена книга – произведение с една завладяваща, с една покоряваща необикновеност. Езикът на авторката е вълнуващ – един книжовен и чист като сълза език, на който ще завидят много литературни колеги и професионални писатели. Трудно ми е да вместя творбата в конвенционалните жанрови категории – като „Бай Ганьо”, тя не е роман, не е и хроника, но е в известна степен и форма и едното, и другото. Аз бих окачествил „Единствено бягство” като есеистична документалистика или като документална есеистика.
Сюжетът на Мая Горчева проследява неравния и каменист път на редица видни и по-малко познати български емигранти през дългите, сурови и зли години и десетилетия на комунистическото мракобесие. През последните трийсетина години излязоха доста изследвания по темата. И тъй като познавам материята, смея да твърдя, че нито едно от тях не е на равнището на „Последно бягство” – едно равнище, което, струва ме се, ще се окаже недостижимо и за всички бъдещи опити в това нелеко поприще. С какво тази книга е така необикновена, забележителна и недостижима? Ами с цялата си съвкупност, с всичките си безценни качества, побрани между кориците. Във всяка страница, във всеки ред, във всяка дума Мая Горчева остава беззаветно предана на документалната истина, на фактологията – и то във всяка от многото коментирани изгнанически съдби. Познавам немалко от проследените страница след страница емигрантски одисеи, чета и виждам колко точно и вярно е пресъздала авторката нелекия и опасен път на разноликите си герои, много от които зная лично. А този път е толкова драматичен, така наситен екзистенциално и емоционално, че би подмамил всеки автор да направи попътен компромис с фактологията в интерес на лирическото въображение. Мая Горчева обаче не се поддава на изкушението и запазва хладнокръвие до последния ред на всичките 300 страници. При което в тази ѝ неотклонна принципна последователност удивителното е едно: във, въпреки хладнокръвието, вълнуващия ѝ разказ фактологичното, предметното, битовото не става за сметка на художественото начало. А това изкуство владеят малцина, това е вече висш пилотаж. Макар и разказани документално, биографиите на героите звучат художествено; макар и художествено пресъздадени, макар и образно портретирани в сюжета на Мая, действащите лица си остават конкретни, живи, персонални хора с реални, с реалистични, с биографични изживявания, авантюри, драми, съдби. Хора от кръв и плът – протегне ли ръка, читателят би могъл да ги докосне физически. Така, както те докосват физически (и не само физически) сетивата му. Това хармонично, това изящно и съразмерно съчетание на физическо и метафизическо е в моите очи най-значимото постижение на творбата – подобна разновидност на оптиката, подобен двустранен, подобен многостранен похват е достъпен само за малцината посветени.
По удивителен, по неочакван, по парадоксален начин присъства и авторката в сюжета. Едно колкото несъмнено, толкова и ненатрапливо, дискретно присъствие, присъствие в подкаста, присъствие, скрито зад кулисите на пъстрата сцена, присъствие, чиято скритост го прави художествено, но при това не по-малко доловимо и убедително. Въпросът за авторовото присъствие в една литературна творба (а „Последно бягство” е несъмнено творба и литературна) е ключов. Животът на моето много четящо, но и много обсебено от клишетата, догмите и труизмите на литературата на социалистическия реализъм поколение бе живот изключително и само на автора – не и на читателя. Авторът на всяко конюнктурно литературно произведение през онези сбъркани времена присъстваше недвусмислено в текста, но не с едно художествено, а с едно ведомствено присъствие. Авторът присъстваше назидателно и ултимативно – той задаваше още с въведението идейната посока на сюжета и следваше неотклонно тази посока през всички фабули – чак до епилога. Така писателят се превръщаше в надзорник, а читателят – в пасивен реципиент. Зад писателя седеше твърдо суфльорството на Партията-ръководителка, която беше главен надзорник на цялото надзиравано и назидавано битие. Така чрез този спускан по вертикала свише от партийните чертози през всички нива, та чак до народните недра надзор авторът присъстваше отявлено и безалтернативно – тоталитаризмът не обича алтернативите – обича безалтернативността. Подобно присъствие обаче е не само нелитературно, а и противолитературно – то не очарова, а стъписва.
Коренно различно, противоположно е авторовото присъствие на Мая Горчева. Тя присъства по най-творческия, по най-художествения, по най-литературния начин – тя присъства, отсъствайки, присъства не чрез декларативността на директните внушения, не чрез текста, а чрез подтекста. Авторството на Мая Горчева извежда, измъква читателя от уюта на пасивната роля на съзерцател и го превръща в съучастник, в спътник по страниците, в съавтор. При което, вместо да обременява, при Мая Горчева документалността на разказа като че ли окриля художествеността. А и това е висш пилотаж, и това го умеят само шепата посветени свише.
Надявам се, че чрез споделеното разкрих защо си струва тази книга да бъде прочетена – защото нейното четене е изживяване, градиращо в съизживяване, защото чрез нейните вълнения и анализи ние ще разберем по-пълноценно, по-всеобхватно емигранта като явление. А без да разберем феномена емиграция, не могат да бъдат разбрани нито нацията, нито епохата ни – човекът не може да бъде разбран.
А след като проследява по преплетените им маршрути толкова много бягства, казни и изгнаничества, защо книгата е озаглавена „Единствено бягство”? Това знае най-точно авторката – аз мога само да предложа собствена догадка. Ами защото дума по дума от индукция към дедукция и обратно, в хода на сюжета Мая Горчева свежда всички попътни бягства по граничните ни и задгранични маршрути до едно-единствено изначално, родоначално бягство – бягството от себе си. Което при най-осъзнатите от нас, ноторните изгнаници от всички светове, се превръща и в бягство към себе си.
