0
1569

Бялото камилче

Оня ден, по празниците, като се прибирахме с жена ми с колата от село, зърнах, че една от рушащите се сгради на стопанството е оживяла. Покривът беше стегнат, край сградата беше насипан чакъл и беше опъната мрежа. А вътре, в затвореното пространство, се кипреха едни хубави кози, от невиждана по тези места порода, дългокосмести, със завити красиви рога. Пръчът се разхождаше встрани, в собствена малка зала под небето, като княз с дългата си до земята като мантия козина.

Спрях колата и слязохме да погледаме хубавите животинки. Една черно-бяла каракачанка се беше опънала на прага, слава Богу, от вътрешната страна на заключената със синджир и катинар порта. Като ни видя, само изхърхори нещо и млъкна, като обаче продължаваше да ни следи с поглед. Изведнъж видях, че са се родили вече и яренцата. Бяха като от картинка, кафеви, като шоколадени, черно-бели, като шахматни дъсчици, имаше едно бяло, с черно петно на челото и с черни чизми. А имаше едно чисто сиво, графитено. Яренцата се бутаха в майките си да сучат, но след малко забравяха, че са гладни и хукваха да си играят. Чуваха се птици, по голите вейки на дърветата се виждаше как отвътре вече бият зелените сокове.

Като потеглихме отново с колата, покрай козите и яренцата, се сетих за нещо, прочетено в една книга.  

Кланове на два източни народа воюват за пасища в пустинята. Братът на единия главатар е загинал по време на боен поход. И той, разбира се, трябва да отмъсти. Затова пленява шест момчета и шест момичета от землището на враговете си. Заменя момичетата срещу бялото камилче-годиначе, родило се в съседния аул. Камилчето му трябва за помена на брат му. Денят на помена идва. Двама конници докарват камилчето до гроба на загиналия, лъскавата му като коприна гривичка се развява над красиво извитата му шия. Шестимата юноши също са доведени тук. Няколко джигита ги карат да коленичат и заравят лицата им в земята. Младежите си мислят, че това е последният им час. Но острите кинжали само обръсват до кожа косата им. Палачите се оказват само бръснари.

Други от джигитите, истински батър дудурга, през това време налягат камилчето и го заколват за миг. Сетне бързо и сръчно го одират, това за тях е по-лесно, отколкото да изпият чаша чай. Хвърлят месото му да ври в казаните. А старците се захващат да кроят кожата му на фаши. Когато са готови, махват с ръка да им доведат юношите. И завиват на голите им глави тези бели, мокри още от кръвта парчета кожа и ги стягат с ремъци. След час юношите започват да вият от болка. Бялата камилска кожа се е спекла на главите им от страшния пек и се е превърнала в менгеме.

Писъците на юношите продължават цяла седмица. Накрая болката утихва. Но косата им не може да пробие твърдата камилска кожа и започва да расте навътре. И прораслите навътре косми ги превръщат в идиоти, които вече не могат да говорят и са забравили кои са и къде са родени, но виж, за работа стават, могат да събират например тезек.

Тази сцена, която си припомних, бе описана в книгата на писател от бившите средноазиатски републики на СССР. Коя е книгата ли? Търсете сами. Така е по-сладко.

Мисля, че тази сцена много подхожда да онагледи днешната медийна среда в България. Зад бялата камилска кожа, стегната върху главите на хората, зад нейната чистота и красота, се крият приказки за най-чисти и високи намерения. Но същинското положение е по-друго.

Отделните парчета истина са лъжа.

Истината е жива и топла, това знам аз.

Истината е жива и топла. Това искам да кажа.

Останалото е тезек. И събирачи на тезек.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСергианският смут
Следваща статияОмагьосващият Параджанов