0
465

Важно е ние да прочетем времето,
а не то – нас

Първа част от разговора на Деян Енев с Марко Ганчев

Марко Ганчев09

Упованието все пак си остава в Библията. Метафората за Страшния съд e велика метафора. Накрая всеки писател се затваря в своите текстове и страшният съд ще бъде върху тях. Най-страшното на тоя съд е, че Господ ще съди по делата ни така, както той ги вижда, а не както ги виждаме ние сега.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

 

Вярвате ли на литературните награди в България? Четете ли наградените книги?

Не вярвам на литературните награди, че са литературни, но е добре, че ги има. Критерият за тях е в повечето случаи политически, кликово пристрастен в гилдиите или комерческо-издателски, но така поне нищожна част от парите, ограбени от властите и олигарсите от населението, се завръща макар и към нищожна част от ограбените субекти. Когато се случи някой истински писател да получи награда заради действителната си литературна стойност, това за него не е кой знае какво благодеяние, тъй като той и без това е бил готов да не я дочака приживе.

Мемоарите ви „В търсене на изгубеното племе”(„Хермес”) бяха издадени през 2012 г. Какви бяха отзивите, имаше ли обидени или недоволни? Доволен ли сте от съдбата на книгата?

Издателите на тая книга и досега си остават учудени, че нямат нито едно обаждане за опровержение на някой факт или възражение по тълкуването на неговия смисъл. Не ми се вярва в тая книга да няма никакви неточности във фактологията, тъй като не обичам да правя справки. А с пристрастното преживяване на фактите читателите вярвам са се примирявали, тъй като знаят, че поетът не изказва мнения, а изказва себе си. Поне самият автор по тая причина се отнася снизходително спрямо себе си относно някои розови въжделения по адрес на добрата посока на младата българска демокрация след 1989 г., просмукани в тая книга дори десетилетия след паметната дата. Затова само 5-6 години след първата си мемоарна книга той пише нейната втора част под заглавие “Смешно чак сега”, където самоиронията се явява крайно необходима срещу максимата, че са блажени вярващите както в рая на небето, така и в тоя на земята, амин.

От съдбата на книгата, разбира се, не съм доволен именно защото бе добре приета от най-взискателната читателска публика. А за да се прихване наистина нещо в обществото, то трябва да се внедри в учителството, във висшите държавни чиновници, в инженерната част от интелигенцията и пр. В стара предвоенна България това се е случвало до голяма степен. При сегашното могъщо глобално всеоръжие на посредствеността това е невъзможно и ще става още по-невъзможно.

Разшифровайте заглавието – кое е това изгубено племе?

Изгубено е племето на индивидуално можещите и то при световното господство на уж либералната демокрация, която уж поставя индивида на върха на пирамидата на своите ценности, за което не престават да тръбят подчинените й средства за масова информация. А по закона на вечните парадокси на съдбата индивидуално можещият човек е бил ценен и то пазарно през занайтчийско-патриархално-земеделската епоха. При индустриалната система това става невъзможно, още по-малко пък при научнотехническата, компютърната, нанотехнологичната. Сигурно се налага да се примирим с това, но въпросът е как. При соца поне откровено се казваше, че личността трябва да се претопи в колектива, какво тук значи някаква си личност и пр. При либералната демокрация, обратно, фиксира се за основна ценност свободата на индивида да гони личното си щастие, то било в неговите ръце и пр. Но на практика крайният резултат е същият: индивидът пак е един гол охлюв пред глобалното могъщество на транснационалните концерни, пред които не предат дори националните правителства. Какво е положението на горкия индивид се вижда най-картинно в нашата нещастна литературна гилдия, когато обединените англоезични издатели правят премиерата на своя пореден бестселър с висока продажна стойност едновременно в сто страни на света при разлика само в часовия пояс. Къде е тогава или по-точно закъде е местният индивид с неговата книжка с висока литературна стойност? Ясно закъде е: за никъде. Ако това племе не е изгубено, тогава кое. Дори и българското е по-добре с неговата демографска криза.

В края на книгата сте приложил справка за по-важните критически отзиви за вашето творчество. Те спират до 1980 г. Толкова ли новото време не се изкуши да ви прочете внимателно и да драсне някой ред за новото ви творчество?

Това е поредното доказателство, че новото време е започнало в недрата на старото някъде през 80-те години, от което време ми е четиристишието:

Ама недейте толкова се чуди,
че всичко все тъй продължава:
историята, като се събуди,
обича да се излежава.

А пък самото ново време неволно е синтезирано в друго четиристишие през новия век:

А пък в България
тоя ред, новия,
той си е стария,
но при нови условия.

Сега тия стихчета може да изглеждат като рационално оправдани, но тогава са били подхвърляни интуитивно и то в жанра епиграми, който, както е известно, е съпътстващ, а не основен литературен жанр. А доколко на автора му пука за наличието или липсата на отзиви за неговите скромни усилия, всеки го знае от опит, че някъде след четиридесетгодишна възраст тоя проблем се стопява от само себе си. Новото време може и да не ни прочете, важното е ние да го прочетем.

Марко Ганчев с Блага Димитрова
Марко Ганчев и Блага Димитрова

Пишете, че тоталитарният режим се е страхувал от Словото, а властта след промените изобщо не го забелязва и не му обръща внимание. Коя от двете писателски ориси – да е трън в очите на управляващите или девета дупка на кавала – е по-отчайващата?

И оная власт в последното си десетилетие се бе модернизирала да игнорира истинската литература не като изисква идеологическо послушание, а като отдава публичния терен на безобидните безсмислици. Така че от участта да бъдем трън в очите на властта ни останаха само трънките. Най-добре е анализирал неизбежното игнориране на изкуството от страна на индустриалната цивилизация Ортега-и-Гасет в началото на миналия век. А как ние да понесем тая орисия едва ли ще ни помогнат и най-талантливите анализатори, тъй като и те са вътре в тая орисия и какво ли друго биха могли да отсъдят, освен че няма прокопсия. Което е и самото решение, тъй като и без това сме си непрокопсани смутители на обществото, което няма нужда от таланти, а от ред.

Вашият творчески път се разпростира върху шест десетилетия – от зенита на Ст. Ц. Даскалов до зенита на Емил Конрад. Кое е общото между тях двамата? Да допълня – и от зенита на Талев до зенита на Милен Русков. Същият въпрос – кое пък е общото между тях?

Едва ли Стоян Даскалов е най-точната метафора за литературата на соцреализма, тъй като и при него има автентични елементи от народностната съдба. И в най-идеологизираните и конформистки писания, волю или неволю на автора, се промушват вадички от истинския живот и истинската съдбовност на населението. Нито пък споменатите тук автори са точната метафора, че съвременната ни литература е достигнала до великото съчетание на съдбовното писане с красивото. Общото между едната и другата метафора сигурно е тая обща недостижимост, която е предпоставка за шедьовър. Разликата е, че оня политически тоталитаризъм ни удряше с два камшика едновременно, с тоя на идеологията и с оня на нуждата. Върху новите страдалци на перото се стоварва само вторият камшик, другият е обвит в доста дебел слой кадифе поне на думи.

В орисията на българския писател като че ли все пак има известно извисяване. През 20-те години на миналия век Александър Балабанов пише в една статия, че българският писател кара донякъде с перото, пък като види, че няма прокопсия, отива при добрата стара майка партизанщината да си оправи положението. При соца това бе задължително. Сега поне в художественото си творчество писателите наистина са се освободили от това самоубийство. Но в течащия литературен процес това далеч не е така. Двата литературни седмичника, левият “Словото днес” и десният “Литературен вестник” по най-недвусмислен, а често пъти и примитивен начин пречат да се постигне някакво що-годе умъдряване поне в духовната област у нас, след като в политико-социалната това все още е изключено. Необходимостта сега да дискутираме с вас в електронен сайт, а не в печатно издание не е ли достатъчно доказателство за вината им?

Познавате добре управленските практики на трима председатели на СБП – Джагаров, Зарев и Левчев. Опишете негативите, пасивите и положителните им страни.

Не само на тия. Познавам председателството и на Караславов, и на Радевски преди тях, но личностното присъствие на един отделен деец при тоталитарна система има доста относително значение. По-скоро тяхната оценка следва да бъде прехвърлена върху специалистите по анализ на психология на личността. А при соца липсата на такъв анализ се заместваше от вицовете. Разправяха, че Караславов искал всички да го хвалят, Джагаров – само да не говорят срещу него, а Левчев изобщо не искал никого да знае. Обаче отдалечеността във времето показва, че психоанализата на анекдотите също далеч не е пълна. Например при душевната мекота на партийния секретар Камен Калчев репресиите се смекчаваха дотолкова, че не се усещаха, заради което бе и отстранен и заменен с твърдолинейния Димитър Методиев. А в “Панорама на българската литература” на Пантелей Зарев все пак е преодоляна необратимо утилитарната естетика на Тодор Павлов, която господстваше в някои десетилетия на соца. С една дума: оттук нататък литературовед да си – доцентурата не ти мърда.

Направете едно сравнение между мемоарите на Левчев, мемоарите на Мишев и вашите мемоари. Може ли да се каже, че правдата за времето е средно аритметично от свидетелствата на видните й творци?

В никой случай няма да може да се изтегли нещо средно аритметично. По-важното в нашата област е да не изтеглят пак нещо посредствено аритметично, което е много вероятно, когато става въпрос за интелектуален капацитет на нацията. Упованието все пак в края на краищата си остава в Библията. Метафората за Страшния съд си остава велика метафора: “Съдя по делата и както виждам, тъй съдя”. Накрая всеки писател се затваря в своите текстове и страшният съд ще бъде върху тях. Най-страшното на тоя съд е, че Господ ще съди по делата ни така, както той ги вижда, а не както ги виждаме ние сега.

Марко Ганчев е роден през 1932 г. в с. Марча, днес квартал на град Дряново. Първото му стихотворение излиза през 1942 г. През 1946 г. започва да сътрудничи редовно със стихове на вестниците за гимназисти „Средношколско единство“ и „ЕМОС“, издавани в София. През 1950 г. завършва гимназия в Дряново и е приет за студент по българска филология в Софийския държавен университет. Като студент през 1950–1955 г. печата стихове във вестниците „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Стършел“, в литературни списания и сборници. След завършването на българска филология е изпратен от Съюза на българските писатели в Тирана, Албания, да се подготви за преводач на поезия от албански език. Първата стихосбирка на Марко Ганчев, „Семената зреят“, излиза през 1957 г. През 1961-1968 г. завежда културния отдел и е член на редколегията на вестник „Стършел“. От 1968 г. е завеждащ редакция „Поезия“ в издателство „Народна култура“ до 1971 г., когато е изключен от БКП заради отказ да гласува резолюция срещу Александър Солженицин. Продължава работа в отдела като редови редактор, а от 1979 до 1984 г. е редактор в сп. „Съвременник“. През 1984-1989 г. е главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо“, издание на Дома на хумора и сатирата — Габрово. През 1989 г. започва да води рубрика два пъти седмично по радио „Свободна Европа“, в която чете политически есета под общо заглавие „На прощаване с тоталитарната система“. От декември 1989 до 1993 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт“, преименуван междувременно на „Литературен форум“. Ганчев е бил депутат от Съюза на демократичните сили в 7 Велико народно събрание, подписва новата конституция, заради което е изключен от СДС. От 1993 до 1999 г. е посланик на Република България в Беларус, след което е писател на свободна практика. Почетен гражданин на Дряново. Лауреат на националната литературна награда „П. Р. Славейков”. Носител на орден „Стара планина” първа степен.