Този текст е кратка бележка по повод аргумент, изтъкван в дебатите покрай наближаващите местни избори.
В отговор на разбираемото възмущение, че един от кандидатите за кмет на столицата има тежка биографична обвързаност с висши офицери от тоталитарната Държавна сигурност, беше повдигната темата „трябва ли да виним децата за греховете на техните родители“. И ако ги виним, не постъпваме ли точно както комунистите навремето, които са правели същото.
На пръв поглед подобна аналогия е уместна. Но нека видим наистина ли е така.
Комунистическият режим е официално обявен за престъпен със съвсем легитимни основания. По един или друг начин тези, които са осигурявали налагането на режима – офицерите от Държавна сигурност са едни от тях, са извършвали престъпления, пряко или като съучастници. Ако те са репресирали деца заради произволно определената като такава „неблагонадеждност” на техните родители, то значи престъпници са извършвали неправомерна репресия. И спрямо децата, и спрямо родителите.
Като се вземе предвид горното, започва да се изяснява, че аналогията с обсъждания случай не е коректна, защото казусът е различен. Тогава родители са били наказвани без доказана вина и няма защо да се връщаме към терора на Народния съд, за да обосноваваме отново това твърдение. Няма защо отново да се припомня как в рамките на политическа диктатура с идеологически мотив, без действителни правни и морални критерии, хора са били заклеймявани като „врагове на народа”, а децата им също са носели това клеймо и бъдещето на много от тях е било обречено. А може би все пак трябва да се припомни, за да не се приема безкритично паралелът между онова поведение и неодобрението, за което говорим днес?
Неодобрението на обсъжданата кандидатура не почива върху пренасяне на несъществуваща при родителите вина върху детето. Критиката е основателна, доколкото злоупотребите на родителите са безспорно установени и тогава съществено значение придобива въпросът в каква степен тези злоупотреби са облагодетелствали наследника и дали той все още не е зависим от едно обкръжение, което продължава, макар и в трансформиран вариант, да упражнява старите порочни практики.
Връзката между така наречените „престъпни червени капитали” и предприемаческата кариера на кандидата беше онагледена с документи, които красноречиво и съвсем конкретно говорят за оказано съдействие – и юридическо, и финансово, и с оглед на бизнес контактите и перспективите. Този факт се подминава с „дайте да не се ровим в миналото, вижте колко чиста и успешна е историята нататък”, но нима може толкова лекомислено да се повярва, че успелият човек не дължи отплата на тези, които са му помогнали да успее? Нали той не е някакъв черен неблагодарник, а добро дете, което знае какво е дълг към тези, които „са си дали живота, в името на неговото щастие”?
А и колко да си независим, когато се кандидатираш за позиция, която не ти е по мярка, нямаш компетентността да заемеш, и неизбежно ще ти се наложи да се допитваш до „врели и кипели” познавачи, които десетилетия наред са дърпали и дърпат конците?
Вижда се, че трябва да се внимава с аналогиите. Те са подвеждащи и водят до неверни отсъждания и последващи погрешни решения.
Друго, което се вижда, е, че на детето не е попречено да развие многомилионен бизнес и да изгради блестяща репутация на филантроп и визионер, който печели симпатиите на хиляди подрастващи, поощрени от щедрата му ръка. Ако беше обект на репресии, това нямаше да се случи, както е било отказано на онези талантливи, но потискани деца, с които се опитват да го сравняват. Това сравнение е близко до кощунството, защото по думите на самия кандидат комунистическият режим е прекършил много животи. А неговият – не. И след падането на режима отново никой не го е спрял, даже напротив – злоупотребите спрямо едни са се превърнали в негова привилегия.
И няма как собствените качества на кандидата да се намесват в този разговор. Никой не ги отрича. Но ако сред останалите достойнства се изтъква и неговата почтеност, то точно като нейна проява той сам трябва да разбере, че посягането към политически пост при така стеклите се обстоятелства в живота му е нередно. То превръща фигурата му в символ на несправедливо реабилитираните политически престъпления и хвърля тъмна сянка върху личните му усилия да прави добро, в които до този момент не сме се съмнявали.
