0
1595

Вазовите криле

Иван Вазов, Евгения Марс и нейният син Павел Елмазов на екскурзия в Европа

Летенето никога не е в поезията на Иван Вазов порив за напускане, за освобождаване от бремето на националното пространство, а напротив, винаги е възможност за обзирането му отвисоко, за щастливо връщане в него, за приютяване.

Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прилетнам.
На наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.

Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите природна сила
со съта разкош ги разтурила:
бистро езеро гледаш белеит
и си от ветар синотемнеит;
поле погледниш или планина,
сегде божева е хубавина.

Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.

Константин Миладинов, из „Тъга за юг“

Знаменитото си стихотворение българският поет и просветител от македонските предели пише в Русия. То е прекрасен израз и на вечната българска тъга по юг, на медитеранските стремежи на сънародниците ни и отвъд Балкана, и от софийското и подбалканските полета, от поречията на Вардар, Струма, Места и Марица. В стихотворението ни е дадена лаконично картина на едно затворено и тъжно емигрантско живеене някъде там, в далечния север; то е в истински контраст с мечтаното слънчево Отечество: овде йе мрачно, тук тъмна мъгла земя покрива. И творбата кулминира в едно несдържано възклицание:

Не, я не можам овде да седам!
Не, я не можам мразой да гледам!

Фантазното придобиване на криле е едно невъзможно избавление; полетът към юг е въображаем, той е бягство, той е панически опит за спасение.

Вазовите криле са от съвсем различен тип. В цяла поредица негови творби от различни периоди на дългия му творчески живот и от разнородни образци на жанрови форми лирическият герой придобива своите криле някак съвсем естествено, тъй както диша.

Представата за Патриарха е монументална, тя ни кара да мислим Вазовата литературна личност някак предимно вкоренена, срасната със земята българска. Обаче каталогизирането на явяващите се отново и отново Вазови криле, открояването на мотивите за летенето и наблюдаването от високи гледни точки, даряването на този лирически герой с възможности за широк, дори безкраен обзор съществено коригират тази представа. Нямаме ли всички основания да го назоваваме дори и Въздушния?

Коментирал съм неколкократно [1] удивителния полет над целия наш стар континент в поемата „Сантиментална разходка по Европа“. Ето как е представен той в отделните строфи (няма да анализирам сега творбата като силен израз на пре/ново-утвърждаващата се европейска цивилизационна идентичност на България, а ще акцентирам върху опиянителното усещане за свободно реене):

Искам да се дигна мислено с духът,
горе в небесата, из синята твърд,
и яхнал на мойта фантазия лека,
да се впусна вихром в разходка далека
из тайните горни ефирни вълни
и да обходя всичките страни.

И още:

Ето ме възлизам в простора въздушен
на мойта фантазья, на ветра послушен.
Птичета малки, като доближат
чудовище ново, бягат и цвърчат.
Аз бърже се нося над гори, долини.

Обхващащите, носещите хвъркатия въздушни потоци се менят, усещаме го сетивно: „Но ей силен вятър тласна ме назад / към мътната Нева“; „но коя е тая страна, пълна с студ, / дето ме пренася летежът ми луд“; „На юг, на юг фъркам аз“; „Средиземно море! От мене поклон! / Тихо плувам вече в твоя небосклон“; „Но мойта фантазья, лека и блудяща, / на брегове други бърже ме изважда“; „Южното диханье кръвта ми съгрява, / на мойта фантазья крила свежи дава“. С разгръщането на повествованието за това надоблачно пътешествие, за това общоевропейско обглеждане (годината на написването е 1880-а, цепелини и самолети все още не съществуват), някак крилете вече не са само плод на фантазията, стават съвсем зрими и предметни: „Бърже ме отнасят леки ми крила / далеч от светата елинска земя“; „Но южни вятър тласна ме напред / и към север тикна бързий ми полет“. Всички „ние“ чрез вживяването летим, но не с механични, а с дарени/дадени ни „природни“ криле…

Естествено, в световната литература, в поезията, особено във времената на романтизма, но и далеч преди това, има множество творби със сюжети за магически придвижващите се на големи разстояния по въздух персонажи, за летящия човек или за летящото митологично същество (от „Божествена поема“ на Данте и „Изгубеният рай“ на Милтън – до „Анхели“ на Словацки и „Демон“ на Лермонтов). Вазов обаче твърди пред своя биограф и близък приятел проф. Иван Шишманов за това стихотворение (по-скоро къса поема) от в. „Народний глас“, включено впоследствие в сбирката „Гусла“ (1881 г.), че не е ползвал чужда матрица: „Плод на едно весело настроение, което ме нападна, когато дадох свободен полет на своята фантазия и хумор. Не съм се водил от някакъв образец. Беше ми направило впечатление заглавието на един роман на Флобера – „Voyage sentimental“. Но самия роман не бях чел“ [2]. (Вазов посочва неправилно заглавието на романа на Гюстав Флобер „L’Education sentimentale“ (1869 г.) – „Възпитание на чувствата“ на български. Вероятно тук има при заглавията и едно смесване със знаменитата пародийна книга на Лорънс Стърн „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ („A sentimental journey through France and Italy“, 1768 г.)

Когато през 1884 г. Иван Вазов и Константин Величков правят за пловдивския си издател Драган Манчов своята „Българска христоматия или сборник от избрани образци по всичките родове съчинения“, част втора „Поезия“, те включват тук, в раздела „Оди“, един откъслек от „Сантиментална разходка“, посветен на българските пространства и значително съкратен впоследствие при включването в книгата „Гусла“. В коментара към 33-та песен от „Ад“ на Данте („Граф Уголино“) се припомня, че Беатриче: „въвожда поета в светлото обиталище на праведните. Водим от нея, той посещава разните планети и вижда там душите на блажените или на светците“. Публикувани са и други творби с елементи от сюжети на летенето: из песен четвърта на „Освободений Ерусалим“ на Торквато Тасо („Там харпий хиляди хвърчат / мърсят въздуха смрадний“); такива елементи има и в редица фолклорни текстове, най-вече из Крали-Марковия цикъл, но и голямата песен „Орфенова женитба“ из „Веда Славена“; стихотворенията с емигрантски мотиви на Иван Вазов „Полет“ („Желал бих аз да хвръкна и къмто вас да дода, / във вашите обятья, във вашата природа“) и „Изгнаници“ („Лястовици, я хвръкнете / къмто родните гори / и от нази поздравете / наште майки и сестри“). И, разбира се, знаменитият преводен откъс от „Демон“ на Лермонтов, който Вазов особено е ценял (снабдил го е в „Българска христоматия“ и с обширен коментар). Текстът започва така: „Печалний демон, дух изгонен, / над грешната земя летял, / на красни дни блаженний спомен / пред него чудно се меркал“.

Цялостното Вазово летене от „Сантименталната разходка“ – като разгърнато и завършено приключение, като единен сюжетен конструкт – впоследствие се фрагментаризира и оставя разпръснати следи в цялото лирическо творчество на поета. Самата „Сантиментална разхода“ е по същество в някакъв смисъл – с оглед на въздействието на този единен сюжетен конструкт и на „облъчването“, което упражнява – една инициационна творба за целия сетнешен огромен корпус на поетическото му дело. (При моето обглеждане на сюжетни постройки, теми и мотиви, не включвам преносната употреба в отделни стихове на изрази от типа: „И геният не тъй ли полета си подкачва / от сферата на мрака към светлий небосклон“, „без да спирам мойта песен хвърковата“ или „Той фърка, лута се, блуждае / един със своята мечта“ – в стихотворенията „Exelcior“, „Борба и борци“ и „Певец“ от стихосбирката „Поля и гори“, 1884 г. Както и поетическата формула „Летяха векове“ в знаменитото „Към Ватикан“ (По Кардучи) от сбирката „Италия“, пак от 1884 г. (Случаите на такава преносна употреба са безброй.) Интересуват ме сега преките употреби при изобразяването на летежите и полетите, без да се спирам на сюжетите с хвъркатите, с птиците, които самата природа е дарила от рождение с крила и способност за летене. И освен това тези „разпръстанати следи“ намираме в съвсем различни като тематични насоки и жанрова природа Вазови лирически творби.

Нека вървим при това наше каталогизиране (което няма да търси невъзможната изчерпателност) в хронологията на следващите ритмично една след друга стихосбирки…

Намираме мотивите за летенето още в най-ранните творби – преди сътворяването на „Сантименталната разходка“. В писания през 1876 г. в Букурещ „Полет“ (поместен в сбирката „Избавление“, 1878 г.), стремлението на емигранта-хъш към тези мечтани „планини свещени“, към митологичните „гори балкански“, е изразено така: „Желал бих аз да фръкна и къмто вас да дода, / във вашите обятья, във вашата природа…“. А още по-ранното стихотворение от същата книжка „Де е моя рай“ има такава експозиция:

Истина е, другий свят
малко още е познат,
затуй в други стари басни
нека днес да полетим,
райове да навестим,
може би и по-прекрасни.

И също началото на едно непечатано приживе печално любовно стихотворение от 1882 г.:

О, ти, която и да си,
ангел или демон, фея,
ти, що крилата ми скъси
и ме скова кат Прометея.

От румелийския период насетне мотивите за летенето много често се свързват с темата за спасителния подслон в лоното на природата:

Крила, крила да имах! Та щях да бягам аз
от туй борбище шумно на страсти и омрази,
де моя дух под мъки прегъва се кат роб,
та щях към вас да фръкна, Родопи горделиви /…/

(„Родопите“, вече в „Поля и гори“, 1884 г.)

Тези идеални полети биха дали една възможност за щастливите срещи с духовете на древни и по-нови певци и поети: „Тогава щял бих тихо в ефира да се вея / и някъде да срещна душата на Орфея“. В стихотворението „Excelsior“, с мото от Байрон: „И геният не тъй ли полетът си подкачва / от сферата на мрака към светлий небосклон“; и още: „Възходът му е мъчен, полетът е опасен, / нечакани препънки на пътя му стоят“. Въздушните игри на митическите самодиви се сплитат с посмъртно избралата такова битие селска мома Цветана: „И фъркат всички в небето / с коси разстлани, развени, / фърчат над тъмни долове“. И разпръснати мотиви на летенето в разнородни фрагменти от и около „Италия“ (1884 г.): „Фръкни! Защо не фръкнеш? / Аз нямам крила!“; „Да фръкнем, душо, да фръкнем, / да фръкнем горе в небето, за нас е чужда земята“; „Пространства, тайни, векове, числа – / във твойта власт съдбата ги отдаде, /…/ фърчиш, летиш с небесните лампади“, което е посветено на Данте; „Ти фъркаш много нависоко, / живейш и дишаш в други свят“, „Не може гордия поет / да носи общата верига / в стремителният си полет“; „Песни мои скръбни, / песни меланхолни, / бихте вий фръкнали“.

Крилата отново се явяват настойчиво във включения в стихосбирката „Звукове“ (1893 г.) голям представителен цикъл „Поет“ с посвещения на Гьоте, Юго, Байрон, Шилер, Алфред де Мюсе, Хайне, Леопарди. Например в стихотворението за Юго „Небето“:

Аз нямам ни предел, ни бряг, ни край,
и името ми хаос казват,
мечти крилати мене не нагазват
и дъното ми Господ само знай.

И отново надоблачни пасторални мотиви: „Литнах, фръкнах в ефирите – / след мен мъгли темни“; „дух крилат, кой ламти / да лети, да лети / из незнайния хаос“; обзорът от прочутото „Тръносливката“: „И кацах ту на Ком, ту друг лазурен връх / приемаше ме гост“; с обръщението: „О, Боже, дай“ „и на душата, жаждаща крила!“; написано в Рилския манастир, с жалба за погубените стремежи за полет на други поети – „на крилата, жадни за полети, / там виси сега топуз враждебни“; „и душата фърка в упоенье / по чуките и в райските долини“; „на дух крилат са нужни сфери чисти“; „Та нека фърля кал върху крилата ти / глупецът и злодея“; „та да фръкна през години, / да се върна в млади дни“. (Всички тези примери са стихове от „Звукове“.) И едно шестстишие, което звучи меланхолно-обобщаващо:

Музата фърчеше в пространствата звездни.
Един ангел, жител на висшите бездни,
срещна я. „Що плачеш? Отде таз тъга?“ –
попита я трогнат, кат видя сълзите,
на девата кротка че блестят в очите.
От един покойник връщам се сега!“.

Естествено, преизобилие на крилати мотиви намираме и в централната Вазова стихосбирка „Под нашето небе“ (1900 г.) – включително като смислов сплитък във въвеждащото стихотворение, дало името си на книгата:

На моя дух свободен и крилат
за песни родина е целий свят;
но странна сила сеща, колчем той
вис някой зърне на Балкана стария
когато тласнува летежа свой
в небето на България.

Тези мотиви са и в стихотворението „Копнежът на звездите“, и в ритуалния тържествен „Пролог за тържественото откриване на Народния театър на 3 януари 1907 г.“, както и в изоставени от книгите творби като „Мисълта“ и „Орел! Небесен жител“.

Но темите и сюжетите за летенето, за прелитането и долитането не битуват само в свързаните с природата лирически творби, те се прехвърлят и в тематично свързаните с войните Вазови стихосбирки: „Под гърма на победите“ (1914), „Песни за Македония. 1913–1916″ (1916) и „Нови екове“ (1917). Още в цикъла „Три крепости“ от първата книга, в стихотворението „Чаталджа“, звучи заканата за победно „прелитане“ над „непревзимаемите“ цариградски крепостни стени:

Виж, лъва Крумов вече се ежи, кани
да ги прехвръкне и кат в стари векове,
могъществен, по славното преданье,
над Златний рог да зареве!

Самото взиране във водната шир под Самуиловата крепост и Свети-Климентовата древна църква в кратките месеци на българската свобода тук събужда в стихотворението „Охридско езеро“ (написано при известието за освобождаването на Охрид, 1915 г., и поместено в „Песни за Македония“, 1916 г.) словата на тържествената легендаризираща възхвала:

Какво ме тласка днес и кой ме глас зове
към твоя лъскав шир и китни брегове,
            о, езеро прекрасно?
Не знам – но в тоя час величествен ламтя
със вихрени крила към теб да полетя,
към твоя чуден свят, пленил духа ми властно.

Идеята за общия национален устрем, за върховната освободителна мисия на всички българи, прониква и в стихотворението от същата сбирка „Аз вчера посетих Борисова градина“, наситено в първите строфи с интимни мотиви:

Но глас смути сърце ми:
за нега, за мечти, певецо, не е време!

Там, дето цял народ с душата си отнесен,
там – твойте криле и дух, там – твойта песен.

21 януари 1916 г.

И към финала на този наш бърз преглед на мотивите за крила и летене ще възпроизведем от книгата „Нови екове“ (1917 г.) четвъртия куплет от страстната молитва „Към небето“:

Пази ни, слаби сме по брой и ръст –
духът ни само крепка е скала…
О, Боже, лек да бъде наший кръст,
               ти давай ни крила.

Отказът на Иван Вазов да пише след октомври 1917 г. повече стихотворения за войната поради предусещането за задаващата се национална катастрофа („Не бих могъл сега да напиша ни едно войнствено стихотворение. А какво беше по-напред?“, признание пред проф. Иван Шишманов), отново връща в новите му творби с интимни и пасторални теми – събрани в книгите „Юлска китка“ (1917), и по-късно в лебедовата му песен „Люляка му замириса“ (1919) – мотивите за свободните полети в опияняващите въздушни предели (например от „О, Белмекен“: „и плувам в дивните простори / и безконечни кръгозори“). А ако се върнем далече назад в ранни творчески осъществявания, ще си спомним, че писаната още през 1884 г. по повод на една изгубена голяма любов поема с фолклорно-митологически мотиви „В царството на самодивите“, дължи своята сюжетна динамика (и в заника на живота си Вазов я счита за „най-хубавото нещо в цялата ми поетична творба“) на несекващите полети във всички посоки на тези светли женски същества.

Западноевропейската (Гастон Башлар, Морис Бланшо, Мишел Сер) и българската (Найден Шейтанов, Георги Томалевски, Кирил Кръстев) есеистика на ХХ век съдържат прекрасни вдъхновени страници по поетика на пространството и на не-„механичното“ свободно въздухоплаване. Поетическите визии на Иван Вазов съдържат множество образци за нови, бъдещи полети на въображението в тази насока.

При цялото им разнообразие темите и мотивите за крилата и летенето, за преживяванията на прелитащия и отлитащия – бил той лирически говорител или друг персонаж (включително и митологически същества) – летенето никога не е в поезията на Иван Вазов порив за напускане, за освобождаване от бремето на националното пространство, а напротив, винаги е една възможност за обзирането му/обхващането му отвисоко, за щастливо връщане в/към него, за приютяване. Преминаващи от книга в книга, те придават още един път образното единство на неговата поезия. При всички щастливи прозвища, с които можем да го назовем, Вазов наистина може да бъде и Въздушния!

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

Цитирана литература:

[1] Вж. в: ЕВРОПА-БЪЛГАРИЯ. Празничен вестник, брой единствен, май 2005 г., издават: Департамент „Нова българистика“ на НБУ, Сдружение на български писатели и Дружество „Гражданин“, статията ми „Три фрагмента за Европа“, фрагмента „Наивно усещане за уют“, с. 6. Както и в авторската ми антология: Михаил Неделчев. Европа, том първи, поезия. Литературноисторическа школа „Д-р Кръстьо Кръстев“ – НБУ, 2018 г., с. 23–24 от предговора „За поетическите изрази на българската европейска идентичност“ и с. 199 от бележките.
[2] Ив. Д. Шишманов. Иван Вазов. Спомени и документи. С предговор, добавки и бележки от Михаил Арнаудов. Второ допълнено издание. С., 1976 г. 232.