0
5190

Вазов под табу = русофил!?

Алекс Ангелов (15 г.), Детски представи за Вазов, 2016 г.

Приносът на големия Вазов за конституирането на новия български език е неоспорим. Но за да може Вазов да работи политически за Империята като лоялен човек от колонията, една част от него е табу. Анти-руската част.

Благодарение на големия Дмитрий Лихачов, днешният ни празник, св. св. Кирил и Методий, е празник и в Русия. Само че, за да може този празник на конституирането на стария български език да работи политически за Империята, една част от празника в Русия е табу. Българската част. (Предстои ни да видим какво ще бъде табуирано от догодина в Сърбия, която току-що реши също да го направи официален празник.)

Приносът на големия Вазов за конституирането на новия български език е неоспорим. Но за да може Вазов да работи политически за Империята като лоялен човек от колонията, и от него една част е табу. Анти-руската част. Само че в България.

През военната 1916 година Вазов пише стихотворението си Към руските воини. Ето финалните куплети:

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по-любим я ния.

За този кумир ний се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как бих желал, братя клети,
свобода и вам – и за нея
кат нас да живейте и мрете!

Както и да свършат споровете по новите предложения на МОН, това стихотворение във всеки случай няма да влезе в гимназиалните читанки. Както при соца не влизаше в Събраните съчинения на Патриарха на българската литература. И ако някой би започнал да го разгласява, би си изпатил вероятно за „национално предателство”, следствие от предателството му към нашите „двойни освободители”.

Съвременният историк Марк Феро, водач на най-авторитетната френска школа Анали,  прави едно просто, но важно разграничение: когато премълчаваме части от миналото, ако мълчанието е наложено от държавата чрез нейния насилнически апарат, това е санкция; а ако обществото си трае без намесата на държавата – това е табу[1]. Е, преди десети тези Вазови стихове се премълчаваха поради санкциите, а днес – защото са под табу. За нещата под табу в обществото се знае, но не се говори. Те са неприлични.

Да видим с какво е неприличен горецитираният Патриарх.

1. Той твърди, че българският народ обичал руснаците, само че обичал свободата си „стократно повече”, отколкото руснаците.

Табуиращ коментар: Както знаем, истината е обратна: българският народ обича руснаците стократно повече от свободата си, защото руснаците му дадоха свободата! Значи Патриархът не казва истината. Но ние все пак го уважаваме, затова няма да говорим за това негово faux pas.

2. Той твърди, че за тази си свобода българският народ се биел (водел война в момента) и с чужди, и с близки (разбирай руснаците), с цел да не настъпи ново иго (разбирай – наложено от руснаците).

Табуиращ коментар: Както знаем, храбрият български войник бе хвърлен срещу руските братя за фалшиви буржоазни идеали (като национален суверенитет и под.) А имперските руснаци бяха прави да искат да нахлуят в България през Добруджа, защото те са наши освободители по условие, ерго те са прави по условие, винаги. Патриархът в случая е пропуснал този момент, затова ние ще пропуснем пропуска му.

3. Той твърди, че руснаците нямали нашата свобода. Поради което: (а) ги жалеел и (б) им желаел да я отимат и по български пример – за нея да живеят и да мрат.

Табуиращ коментар: Недопустимо! (В този случай емоционалният изблик е неудържим и пред-скача логиката.) Патриархът е надминал дори генерал Иван Колев! Генералът беше против руснаците, но като патриот, а човекът, който написа „Българийо, за тебе те умряха!” в Новото гробище на Сливница, сега твърди, че българският войник се бие с руския заради някаква си безродна свобода, наша днес и тяхна утре!? Патриархът се намесва във вътрешните работи на една суверенна държава! Налага на Русия български ценности, при това политически! Руснаците си знаят най-добре кога да убиват царете си и да възкачват нови, кога да убиват турци и кога – българи! Никой няма право да им диктува, особено освободеният от тях… и т. н. (виж по-горе).

Обобщаващ табуиращ коментар: Наред с изложените основания, почeрпани от самото стихотворение, има и едно външно основание, и то е решаващо: както знаем, Вазов е русофил, а тук се проявява като русофоб. Патриархът е влязъл в противоречие със себе си. Случва се и на патриарсите, затова великодушно ще простим и премълчим.

И табуто готово.

В коментарите съзнателно използвам соц-език, защото смятам, че това табу и днес е ин-формирано от соц-(анти)мисловни конструкти. С лекота можем да си го преведем на съвременен тролски – примерно, че Вазов тук се явява брюкселски либераст и износител на цветни революции, който при това обидно си позволява да третира Вечновелика Русия с подбалканско снизхождение – но мисля, че и така е ясно. Схемите на табуто върху Вазов са от социалистическия агитпроп 70 години назад, само думичките ще са днешна направа, продукт на днешните агетпропчици.

По принцип аз оправдавам само едно табуиране – от човещина. Изразено е в думите на сакатия: „Предпочитам ония хора, които, като влизам в стаята, първо поглеждат здравия ми крак.”

Табуирането на Вазов е от подло малодушие.

И все пак, ще кажете, при цялата абсурдност на коментарите, фактът си е факт: това стихотворение е в противоречие с многото Вазови творби, в които той се проявява не като русофил, а като Патриарх на българското русофилство! Ето, като ще цитираме – вече в съгласие с читанките, – този детски спомен, писан в мерена реч подир потушаването на Априлското въстание:  

Бях малък аз, но още помня:
във стаята ни бедна, скромна
висеше образ завехтел
до Божата света икона.
Над него имаше корона,
под него пък – двуглав орел.
И често майка ми тогази
ме вдигаше да видя ази
отблизо тоз лик свят и стар
и нежно думаше ми: „Чадо,
целуни тоя хубав дядо,
целуни българския цар!
[2]

Тук всичко е еднозначно-ясно: Майката (за Вазов абсолютен морален авторитет: „Ти и човека в мен създаде”) учи Детето на Традицията (образът е „завехтел”), че Царят с руската имперска атрибутика е: (а) богоравен (той е „до” Божия лик) и (б) български цар. Каква ти свобода, каква ти Европа – Задунайска губерния, 16 република, тути кванти…

Точно така. Вазов е противоречив в много неща, включително в отношението си към Русия. Ще дам още един пример, в който преклонението към Русия върви редом с критичност и дори недоизказана самокритичност за това преклонение.

Вазов вече е зрял мъж, който като успял писател е натоварен от премиера Константин Стоилов със сложна държавническа мисия да бъде член на митрополит Климентовата депутация, пратена да помирява България с Русия след епохата на Стамболов. И ето как пише за това:

„Ний знаехме, че заедно с нас, и България цяла на тоз час чакаше с разтупано сърце да узнае как ще приемат нейните пратеници, които […] носеха със себе си и разкаянието, и любовта, и сърцето на българский народ, да ги сложат пред великодушието на руския. […] Изпитвахме тревогата на блудния [!] син от притчата, който след многогодишно блуждание се завръщал към бащиний си [!] дом. […] От простия мужик до царя – ний намерихме сърца, готови само да простят, да забравят великодушно, да любят…”

Цитирам от Как минахме руската граница. Пътни впечатления, „писателския отчет” на Вазов, обнародван „за всички” след завръщенето му в България. Но двайсет години по-късно Вазов добавя към тези „впечатления” и неща, „автотабуирани” навремето в материал, вече непредназначен „за всички”, в автобиографията си, разказана на Шишманов: „В София дадохме отчет на Стоилов за своята сполучливо завършена мисия, след което Македонското въстание, по искането на Лобанова [руския имперски външен министър] беше спряно. [Нямам думи. Вие ако имате – кажете ги!][3]  По-нататък: „Големи душевни терзания ми причини и настоятелното искание на руския представител Бахметьев да се уволни популярният между студентството професор Милюков. Кабинетът, който желаеше да заякнат току-що възстановените добри отношения с Русия, се видя принуден да отстъпи под натиска на руския пълномощен министър.” Коментар отново нямам; само един акцент: тогава Вазов е министър на народното просвещение в този кабинет, значи лично той е подписал уволнението на Милюков, но в спомена си не казва, че и сам се е унизил заедно с кабинета, а не си е хвърлил оставката, примерно[4]. Във всеки случай, пишейки възторжено за блудния син и всеопрощаващия Отец, Вазов си е давал сметка за практическата политическа цена на подобрените отношения: ограничен суверенитет, ефективен веднага.

Изкусително е да подредим тези откъслеци, както би ги нарекъл Вазов, хронолигически и да предположим, че Вазов просто е евлюирал от безрезрвен про-русизъм през смесено отношение до отявлен анти-русизъм. Ще сбъркаме – и казвам това не като литературовед, зер не съм, но като читател на Вазов. За мен разковничето за разбиране на Вазов в цялото противоречие на политическите му позиции е една фраза, отронена от литературоведа Искра Панова: „Вазов и Коледа не може да посрещне, без да напъти обществото” (по повод разказчето Бъдни вечер в столицата). Вазов е ситуативен и във всяка ситуация иска да напътства. А ситуации много и все различни, поетическата му интуиция ги прави несводими една към друга, той пита не политическия разум или инерционните си пристрастия, а във всяка ситуация наново, неуморно пита сърцето си. И го следва. И разказва на всички. И е актуално верен на себе си, а не на някаква предварително избрана позиция. Непредвидим, объркващ? Сигурно. Но искрен. В стила на Дядо Вазовите напътствия, да пожелаем на днешните наши „русофили” – бъдете като Вазов ситуативни! Отворете очи, вижте какво прави Русия днес, пък реагирайте от душа. По делата ще се познаят душите.

Стига с тия табута! Двадесет и четвърти май сме, денят на силата на българския език. И на свободата му!

–––––––––

[1] Виж Ferro, M. Les tabous de l’Histoire. Pourquoi et comment l’histoire nous a cache des faits. NiL editions, Paris, 2002. pp 12-14.
[2] Виж „Русия” в Тъгите на България.
[3] Виж напр. Иван Вазов, Събрани съчинения, т. 10., БП, 1977. с 507.
[4] Пак там.