0
1139

Вазов

По повод 165 години от рождението на поета

TNikolov

Трудно се говори за Вазов. Не само днес, така е било за всяко следосвобожденско поколение, научило се да срича в читанките тъкмо по стиховете му. Писателят Константин Константинов свидетелства:

То значи – да разказваме въздуха, който сме дишали, първата молитва, която разбирахме („Дай на мама, дай на тати/здраве, сила и живот/мир, любов на всички братя/и добро на наш народ”), детските игри на черешово топче и на Боримечката – всичко, което стъпка по стъпка ни въвеждаше в онова удивително нещо, наречено живот… Тук образът веднага се слива с нашата младост и човек се усеща стеснен. Все едно че разказва себе си. 

В наши дни Георги Господинов го нарече  „утехата Вазов”, доколкото „има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Толкова неговите думи са станали част от нас, че понякога можем да разкажем като лично преживяване онова, което, оказва се, сме прочели в книгите му.”

Лесно е да се каже, че Вазов е за българите онова, което е Юго за французите, Гьоте за немците, Пушкин за руснаците или Мицкевич за поляците. Трудно е обаче да го осъзнаем, да го възприемем като факт. Нека си представим българската словесност без романтичния патос на Вазов, даже без наивизма му, без поройния блясък и неправилностите на неговите изразни средства, дето все бучат, тътнат, ехтят, фъркат, огласят гори и планини, ала носят в себе си пробуждането на един народ.

Историческата реалност е винаги продукт на колективното въображение, запечатало се в „национален разказ”. Друг е въпросът харесваме ли своя национален разказ, как се побираме в мащабите му, където „в духа на времето” всяко нещо е имало съответното си място.

Ами ако днес не харесваме себе си, нито националния си разказ, с неговите крушения и развала, как тогава да харесваме Вазов? Нали именно той, далеч преди да се формира историографията ни, е събирателят на тази „нова история”, която знаем и днес. Нали, благодарение на него, чрез кръстосването на Априлското въстание с „Клетниците” или с „Легенда на вековете” на Юго, имаме „Под игото” и „Епопея на забравените”. Това е първият ни литературен монолит, който сплотява разбирането ни за онова, което сме или сме били. Наистина, преди Вазов, имаме Ботев, който задава измеренията на българския бунт, кипнал срещу тъмните сили из нашите низини; имаме Каравелов, в чиито просвещенски редове ромоли негата на родното; а по-преди имаме Раковски, очертал историческите жалони на българската участ във всичките й противопоставяния на фили и фоби, дето изникват и днес.

С Вазов нещата се променят, защото възрожденският патос преминава в традиция. Още през 40-те години на миналия век проф. Петър Христофоров защитава в Сорбоната докторат за Вазов, в който откроява думата „отечество” като хоризонт на неговото творчество. Защото думата „отечество” при Вазов вече означава не само земя и хора, но и една възвърната идентичност, национална съдба. Оттук извира неговият патос, който днес може да ни изглежда старомоден, даже наивен, но е безспорно искрен: това е начинът, по който той вижда България.

И тук е редно да спомена един факт, който е малко известен. След националния крах, дошъл с края на Първата световна война, народният поет от страниците на в. „Мир” иска публично извинение от народа си, ако с песните си го е повел не в посоката, в която може би е трябвало да се върви. Вазов публично заявява, че „запрещава” оттук насетне да се печатат неговите „Песни за Македония” в израз на дълбоко лично разкаяние.

Има ли друг български писател – преди и след Вазов – който да се е осмелил да повтори неговия жест, искайки прошка от народа си? Нима Кирил Христов го е сторил заради шовинистичните си бълнувания – „Сърби я Сърбия, сърби я”, а Любомир Бобевски заради „Съюзници-разбойници”; или пък в по ново време Любомир Левчев заради поемата „Кремиковци”, възпяла най-голямата катастрофа на социндустрията, да не говорим за Орлин Орлинов и сервилната му „Ода за СССР”.

Вазов единствен го прави, намирайки сили да сведе глава пред потопената в скръб България.

Както в заключителните редове на прочутото му стихотворение „Борът” от „Пряпорец и гусла”:

Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.

Времето, разбира се, не спира дотук. Текстовете на Вазов се четат и според неговото предсказание „все ще се четат”; те продължават да будят страсти и спорове.

Разковничето за тази негова актуалност, по формулата на Херман Брох, е в това, че той е от творците, определили отношението си към времето, в което живеят. Той определено е мислил за бъдното (Дух велик ще оживей в едно ново поколенье) – към младите се е обръщал той, питайки се дали те го разбират, дали идващите след тях също ще го разберат, докато старостта неизбежно е чукала на вратата. Било му е ясно, че историята е онази гранична бразда, на която ще се реши в каква степен творчеството му ще оцелее, надмогвайки красивата и зашеметяваща игра на думите, които времето като вълна е изплискало във всичките си драски и шарки по повърхността. А едва ли някой ще отрече, че Вазов ни остави „богат, изобилен в разнообразието си, пъстър, естествен език” (Константин Константинов).

Да бе само това, пак мястото му по върховете на българския литературен пантеон би било гарантирано. Благодарение на Вазов ние имаме езика, на който се смеем и плачем, скърбим и ликуваме.

С неговото „Покойници…” ние изпровождаме жертвите. „Тих бял Дунав” си остава некоронованият ни втори национален химн (отвъд „Шуми Марица”, която дължим пак нему). А нима някои политически недоразумения от последните десетилетия пак не минаха под знака на написани от него думи: „Ето Симеон пристига…”.

Дали творчеството на Вазов е попило духа на историята или пък „духът на епохата” най-добре се е просмукал в поезията му?

Всяко следващо поколение, което се чувства привлечено или отблъснато от неговото творчество, трябва да си отговори на този въпрос.

Така е било винаги.

До началото на ХХ в. Вазов е нормата на историческия ни романтизъм.

Модернизмът на кръга „Мисъл” го детронира, а д-р Кръстев го смята за тъй овехтял, че държи да го остави „под линия” в съвременната българска литература. Символистите на младини се свенят от него, едва на стари години някои от тях го преоткриват с почуда. По-същия начин сюрреалистите във Франция, на прочутите си четвъртъци, започват да четат Юго.

През 1920 г. , когато Вазов чества двойния си юбилей – седемдесет години от рождението си и петдесет години творческа дейност – в Народното събрание се разразява дебат върху неговото творчество. Юбилеят е организиран от земеделския режим, който съзира в лицето на „стария поет с белите коси” един от „свидетелите на всички български съдбини, жива история на всички трептежи на Балкана” (Стоян Омарчевски). В пренията представителите на БКП като Митю Станев и Христо Кабакчиев твърдят обаче друго – Вазов е „поет на завоевателната политика на българската буржоазия, възпял е нейните блянове” и „никак не е спомогнал работническата класа, работният народ да се развива всестранно, докато той иска да се развива всестранно: и физически, и духовно”.

Тук в едно имаме присъдата над Вазов веднага след 1944 г., смекчена чак след десетилетие, заедно с „всестранното развитие на личността”, дошло с „людмилието” на 70-те (терминът не е мой, а на Вера Мутафчиева).

И това е страница от историята ни, която ще трябва да отгърнем някой ден.

По-важно в случая е друго: че българската съдба намира реален израз в написаното от Вазов, а неговите творби са възприемат като нейни исторически категории.

Пример за което откриваме не другаде, а в посмъртния „Вазов брой” на сп. „Българан”, в който българановецът Ханс (Иван Генадиев) пише следното за „Дядо Вазов”:

Ти се роди под игото и заедно с другите хъшове живя и страда с тъгите на България. Дойде епопеята на забравените и ти дочака светло избавление. С пряпорец и гусла в ръка под нашето небе ти ля своите звукове. Обходи поля и гори, сбира се с немили-недраги и възлюби живописна България. В недрата на Родопите, в лоното на Рила ти узна какво пее планината, красотата на природата и на великата рилска пустиня. Ти се среща с пъстър свят и в драски и шарки описа видено и чуто. Така ти натрупа своята грамада. Тогава ти заживя като в нова земя и до слуха ти долетяха нови екове. А под гърма на победите трептяха песни за Македония; и нашите чичовци се вслушаха в легендите на Царевец. Но изведнъж буря сви към пропаст. И когато един ден люлекът ти замириса, ти се пресели в царството на самодивите и напусна завинаги страната на новия Ивайло.

Разказът за Вазов е разказ за свят, от който едновременно сме част и не сме част, защото вълната на времето е минала над него, ала езикът ни все още се корени там. Самият народен поет го е обрисувал най-добре във „Философията на две врабчета” („Под игото”, част 2, XXII), описвайки как „грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНемците
Следваща статияВиктор Ереро, един съвременен испански трубадур