Изтичаха последните дни на август. Отпуските свършваха и отново започваше въртележката. Чуха се, разбраха се да се видят. Бяха работили заедно, в един сайт, който правеше икономически анализи. После Нина се премести на ново работно място. Но продължиха да се виждат от време на време, бяха запазили приятелските си отношения, въпреки разликата във възрастта. Васила беше по-голямата, тя имаше дъщеря на тринайсет. Нина – момченце на две и нещо.
Избраха си едно малко бистро на малка и тиха уличка, поръчаха си питие. И Васила веднага започна да говори, не я сдържаше.
– Ходихме на море, върнахме се. И пратихме дъщеря ни Калина при майка ми, в Асеновград. Тя сега е много щастлива, защото я преместихме в ново училище. Старото беше много хубаво, но в класа имаше само момичета. Сега вече няма да е така и тя много се радва.
Къщата ни в Асеновград е до гората. Майка ми живее сама, знаеш, че татко почина. И още не пуска Калина да се разхожда сама, само привечер я пуска до едно параклисче, на двайсетина минути път от вкъщи. Майка ми е строга, бивша учителка и забраната не може да се пристъпи. Онзи ден ходихме с мъжа ми Оги да приберем Калина. И слушай сега какво ни разказа на връщане в колата Калина. Мамо, вика, да знаеш какво ми се случи. Отивам на параклисчето вчера. Това е последното ми ходене. То е много мило параклисче. Мъничко като кутийка, но са го оправили, изрисували. До него има чешма и водата звъни. Просто звъни. Защото е много тихо. Отпред има стълбички. Обикновено аз сядам на тях. Постоя така, гледам залеза. Залезът там е супер. И идва миг, когато можеш да го гледаш с очи. Да гледаш право в слънцето. Малко преди да се скрие. Обърнеш се нещо и като вдигнеш глава, слънцето го няма. И тогава небето там става малиново. Жив човек няма. Но вчера изведнъж към параклисчето идва едно момче на кон. Такова, голо до кръста. А конят голям, лъскав, червен.
Васила се засмя: И мъжът ми като подскочи, докато караше, извъртя глава към задната седалка. Да не ти направи нещо, извика. Нищо не ми направи, продължи Калина. Усмихна ми се. Слезе от коня, пи вода от чешмичката. Качи се на коня, ей така, със засилка. Както съм гледала по филмите. Дръпна юздата, пак ми се усмихна. И се скри надолу по пътечката. Ти да внимаваш, каза баща ѝ, всякакви ги има. Как не разбирате, почти извика Калина, направо ми проглуши ушите. Това е най-хубавото нещо, което ми се случи това лято! Как не разбирате! Вие все с вашите…
Васила млъкна, запали една от тънките си цигари. А после погледна Нина в очите.
– Боже! Аз бях същата!
