0
1223

Валенса, Горбачов и краят на свободата

ikrustev

Революциите срещу комунизма в Източна Европа бяха възхвалявани като най-добрите по рода си. Преобладаващо мирни, те доведоха до удостояването на двама души с Нобелова награди за мир. Първата, през 1983 г., получи Лех Валенса, героичният лидер на полският профсъюз „Солидарност”, обединил 10 милиона души; седем години по-късно лидерът на Комунистическата партия на Съветския съюз Михаил Горбачов бе удостоен с тази награда, заради смелостта да признае моралния, политически и икономически провал на стария режим.

Тези двама политици – Валенса, който стана първият демократично избран президент на Полша, и Горбачов, който беше последният лидер на Съветския съюз, оттогава се превърнаха в най-ярките символи на 1989 г. Днес героичният статут на тези двама мъже, както и самото наследство на поведените от тях революции, са поставени под въпрос.

Михаил Горбачов е обвиняван, че е предал своята страна, а Лех Валенса, че е предал своите приятели антикомунисти.

В Русия на Владимир Путин отрицанието на 1989 г. е толкова силно, че когато наскоро известният и лоялен на Кремъл режисьор Никита Михалков осъди политиката на Горбачов, довела до разпадането на Съветския съюз, като „истинско престъпление“, едва ли на някого му мигна окото – всички мислеха, че той просто изказва очевидното.

Новина обаче произведе един шегаджия: той се обади на Горбачов, представяйки се за Никита Михалков, който иска да му се извини. Всички се присмяха на Нобеловия лауреат, приел с благодарност извинение, което никога не е било дадено. Руснаците не изпитват носталгия към комунизма сам по себе си, те обаче копнеят за времето, в което Съветският съюз беше свърхсила. В Русия 1989 г. не е символ на победата на обществото над комунизма, а по-скоро на поражението на Москва и на унижението от Запада.

Почти по същото време, по което се случи аферата с Михалков, Институтът за национална памет в Полша оповести документи, някои от които получени от вдовицата на последния комунистически вътрешен министър, които съживиха твърденията, че Лех Валенса е бил информатор на тайните служби през 70-те години. (Той беше оневинен от специален съд при предната вълна от обвинения през 2000 г.).

Както се и очакваше, Валенса нарече документа „фалшификат“, а хиляди хора се стекоха по улиците на Варшава, Гданск и други полски градове в защита на бившия лидер на „Солидарност“. Но полското правителство, ръководено от популистката партия на Ярослав Качински „Право и справедливост“, отказа да застане зад него, твърдейки, че „легендата на Валенса повече не може да бъде защитавана“.

Може ли някой да бъде сигурен, че Лех Валенса никога не е сътрудничил на тайните служби? Със сигурност не. Много вероятно е Валенса, като мнозина други, да е сключвал множество дребни сделки с властите през 70-те години, за да си гарантира свободата след ареста заради неговата дейност в подкрепа на демокрацията.

Но демонстрантите по улиците, някои от които стари активисти на „Солидарност“, също разбират, че тайните служби едва ли са имали скрупули да фабрикуват досиета, за да компрометират своите опоненти. И тези демонстранти ясно съзнават, че чудото на „Солидарност“ не би било възможно без лидери като Валенса.

По-важното обаче е, че хората по улиците на големите полски градове днес защитават нещо далеч по-голямо от Лех Валенса – наследството на самата 1989 година. Те подозират, че правителството използва атаката срещу Валенса като средство за делегитимирането на либералната демокрация.

Изглежда те са прави. Антоний Мацеревич, сегашният полски министър на отбраната, директно заяви, че досието на г-н Валенса е доказателство, че „посткомунистическа Полша е създание на тайните служби, а не на демократично избрани институции“.

Трудно е да защитаваш революцията от 1989 г. в „победена“ Русия. Но защо изведнъж е толкова трудно да я защитиш и в победоносна Полша, където хората са по-свободни и по-проспериращи от всякога и където „Солидарност“ е национална икона?

Иронията на днешната ревизионистка вълна се състои в това, че 1989-а е отричана по същата причина, заради която тя дълго бе възхвалявана, а именно заради липсата на радикализъм. Фактът, че тя избра да интегрира старите елити, вместо да ги преследва, изведнъж се оказа не само трайното постижение на тази революция, но и нейната ахилесова пета.

Популисткият бунт, който набира сила в Полша, Унгария и други части на Източна Европа, е бунт срещу умерените и умереността. Събитията от 1989 г. се осъждат като нещо не по-различно от един добре обмислен заговор за трансформирането на политическата в икономическа власт (или както се пееше в песента на The Who: „виж „новия бос”, досущ е като стария“).

Според този разказ 1989 г. е донесла освобождение не на хората, а на комунистическите елити. Те са се освободили от страха (от партийните чистки и антикомунистическите бунтове), от чувството за вина, от идеологията, от мрежите на обвързаност и дори от лоялността към нацията. Преди те имаха правото да пътуват, днес имат правото бъдат част от Запада. Преди управляваха страната, днес я притежават. Сенчестата власт на старите елити се е превърнало в крайното обяснение за всичко, което не се е случило, както трябва, след 1989 г. – за растящото неравенство и неосъществените надежди.

Политиката на гняв на Ярослав Качински, както и политиката на възмущение на Путин, се харесва на младите поколения, които живеят в свят, където историята няма никакво значение. Те имат Google и смартфони, но не и търпението да осмислят моралната сложност на комунистическия период, затова и нямат желанието да разберат какво точно е правил Лех Валенса през 70-те години или пред какви избори е бил изправен Михаил Горбачов през 80-те. За поколенията, които нямат никакъв личен опит от разрушителната и саморазрушителна сила на революционната политика, умереността нито е вдъхновяващи, нито е оправдана.

Героите на 1989 г. изтъргуваха мира за несправедливостта. Това беше един благороден компромис. Но днес, когато мирът се приема за даденост, от значение е само дефицитът на справедливост.

Текстът е публикуван в “Ню Йорк таймс”.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияАнджела Родел, българката от Америка
Следваща статияВикът на кецовете