Поглед към програмата на тазгодишния международен театрален фестивал (1-11 юни), задал „мярата за театър-живот, който се прави не заради престиж или от суета“.
„Щом Бобо си сложи перуката на Луи XIV във филма, който сега снимам във Версай, всеки друг актьор, пък бил той и голяма звезда, вече изглежда банално до него.“ Така Пипо Делбоно отговори на въпроса какво е да работи с едни от най-ярките звезди в европейския театър и кино. А Бобо е същият онзи глухоням, прекарал 45 години в психиатрия, преди Делбоно да го открие през 1996 г.; сега той е част от неговата театрална компания и неизменен участник във всяко от представленията му.
Също като при Бобо, редом с „Орхидеи“ – представлението, с което Делбоно гостува на „Варненско лято“ – част от спектаклите в афиша на фестивала изведнъж лъснаха с цялата си баналност и фалш. И то не защото театърът на италианския актьор и режисьор парадира с изкусност, ерудираност или сценично съвършенство. Напротив – когато в „Орхидеи“ Пипо Делбоно изтичва задъхано на сцената и започва да танцува, това не е някакво виртуозно изпълнение със сложна хореография, а прости движения на дете, което не знае как другояче да покаже обзелата го радост. Този танц с нищо не подсказва дългия и мъчителен път на Делбоно в овладяването на източните танцови техники, нито близкото му съприкосновение с Пина Бауш и нейния театър. Натрупаният опит и ерудиция са изкристализирали в безхитростни движения, чийто ритъм се задава някъде дълбоко в тялото, направо „от корема“, както казва Делбоно. Неговият танц ме подсети за една серия рисунки на Пикасо, посветена на коридата, която видях в Арл: на първата от тях бикът е пресъздаден с фотографска прецизност; на последната се състои само от два кръга и триъгълник. В процеса на рисуване е отпаднало всичко излишно, за да се стигне до най-трудно постижимото: съвършената простота.
Така и театърът на Делбоно се е отърсил от всякаква изкусност и изкуственост. И когато в „Орхидеи“ двама мъже в срещуположните краища на празната сцена бавно свалят всичките си дрехи, после пристъпват един към друг и се прегръщат, това не е нито грозно, нито отблъскващо – този акт освобождава както тях, така и тези в залата от лицемерието, предразсъдъците, цивилизационните натрупвания. Заедно с дрехите е захвърлено всичко излишно. Двамата (а и съпричастните свидетели) сякаш се връщат във времето отпреди първородния грях.
Обикновено голотата на сцената се използва като провокация, понякога дори агресивна, но най-често цели да наелектризира еротично залата. В „Орхидеи“ обаче, където присъствието й е осезателно, тя е или по детски чиста и наивна, или е така пародирана, че й се отнема целият еротичен заряд.
Това е част от неуловимата магия в театъра на Делбоно: на пръв поглед непретенциозен и дори някак любителски несъвършен, той в същото време облъчва с любов, пропива с обич, кара те да се чувстваш по-добър. Същинско въплъщение на „Обичай ближния си“.
По зададената от този театър мяра „Опасни връзки“ (реж. Стилиян Петров, ДТ-Варна; основна програма на фестивала, българска селекция) изглежда напудрен като перуката на маркиза дьо Мертьой и престорен точно като нея. За коронната двойка на варненския театър, Веселина Михалкова и Стоян Радев, ролите на Мертьой и Валмон са сякаш поредното рутинно разпределение (поне така се вижда от зрителната зала). Двамата отиграват репликите механично, с едва прикрита досада и отработени движения като при игра на пинг-понг. Президентшата дьо Турвел (Екатерина Георгиева) прилича повече на Маша от „Чайка“ с черната сатенена рокля, закопчана до гърлото, но без нейния трагизъм. Любовните сцени между нея и Валмон са сухи, минати проформа. Няма го и онова пречупване у Валмон, когато наистина се влюбва в Турвел, но трябва да жертва нея и чувствата си заради облога с Мертьой; затова и смъртта му в дуела с Дансьони изглежда просто нелеп инцидент, а не е самоубийство чрез ръката на друг. Спектакълът е съвкупност от хербаризирани чувства, у които е изтлял даже споменът за някогашното живо.
Едно от малкото български представления, които истински се родеят с „Орхидеи“ на Делбоно, е „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ (реж. Марий Росен; основна програма, българска селекция): същото усещане за реално живеене на участниците в случващото се, което ще е неточно да се нарече просто театър; по-скоро е някакво споделяне на важни, същностни неща, които те държат да изрекат гласно, да ги съпреживеят с повече хора. Усещане за общност, за съпричастност, за единна кауза, която надхвърля пределите на представлението. И не на последно място – присъствието на непрофесионален изпълнител, което придава още по-голяма автентичност. (Подобно усещане за споделена кауза, за театър, който прелива в живот, има и в „Хъшове“ – това представление просъществува десет години, надживя някои от актьорите, участвали първоначално в него, и неслучайно откри фестивала.)
Границата между живота и театъра е съвсем тънка, понякога съвсем я няма и в „Але, хоп! – По високо опънатата тел“ на Студио за документален театър Vox Populi (програма шоукейс). Не само защото актьорите пресъздават буквално историите (в случая) на акробати, дресьори и жонгльори от цирк „Ориент“, както го изисква жанрът на вербатим театъра. Този метод е присъщ на всички спектакли на режисьорката Неда Соколовска. Тук обаче актьорите интерпретатори буквално са попили номадския живот на цирковите артисти след разговорите и съвместните им преживявания по време на едно от турнетата на „Ориент“. Те вече влагат своя емоция и опит, а не са просто медиатори между реалните истории на други хора и зрителите в салона. Дори правят още една крачка към заличаване на границата между представление и живеене: пробват сами да изпълнят някои от цирковите трикове, като дресура на гълъби например.
Колкото е реален и топлокръвен „Але, хоп! – По високо опънатата тел“, толкова е насилено измислен и потискащ с баналността си Balkan Dance Reality Show (Брейн Стор Проджект – София; програма шоукейс). В досадно протяжната първа част на фона на „Пролетно тайнство“ от Стравински няколко облечени в плюшени костюми на животни изпълнители от време на време се раздвижват като на забавен каданс. После, вече без костюмите, започват да звънят по телефона на свои близки и роднини, които изглеждат (уж) изненадани от този „артистичен“ акт. Изсмукана от пръстите и лишена от въображение претенция за новаторство; фалш на всички нива.
Добре че го имаше „Жизнено пространство“ (Stichting Pels/Якоп Албом – Амстердам, Холандия; основна програма: международна селекция), та да оправи лошия послевкус от подобни безкрили „акции“. Изигран на един дъх, жизнен и ведър спектакъл, който само на пръв поглед е весела забава. Зад тази негова привидна лекота обаче стоят железен професионализъм, невероятно въображение и изключителна изобретателност. Представлението е реверанс към нямото кино и започва с откровен цитат от „Модерни времена“ на Чаплин: утрото на двама изобретатели, в чиято споделена стая всеки предмет е иновативен, многофункционален и има повече от едно приложение. Последното им творение е момиче-кукла с човешки размери. Оставена сама през нощта, тя оживява и постепенно внася хаос в подреденото и еднообразно всекидневие на двамата. Накрая заживява собствен живот, отказвайки да се подчинява на своите създатели. Въпрос на културни познания е дали зрителят ще види в това само прекрасен спектакъл, изграден от виртуозна акробатика и оригинални хрумвания, достойни за маг на илюзията, или ще разчете в него препратки към Пигмалион и Франкенщайн. Естетическото удоволствие и радостта от преживяното обаче за всички са еднакви. (Няколко щрихи: двамата музиканти, които озвучават на живо спектакъла, са в костюми с шарката на тапетите и се сливат като хамелеони с тях; част от „стените“ на това жизнено пространство са прорязана тъкан, така че изпълнителите преминават свободно през тях; на финала тапетите, сякаш дърпани от невидима ръка, падат, за да разкрият отдолу фототапет на горска поляна, така че персонажите в миг, като по магия се озовават на различно място. Всичко това, разбира се, е възнаградено с аплаузи.)
Сценографията на Рин Ямамура постига подобна магия в „Жана Д’Арк“ (реж. Петринел Гочев, ДТ-Габрово; основна програма: българска селекция). И е едно от оскъдните достойнства на спектакъла, заедно с всеотдайната игра на актьорите. (Но това все пак си остава игра, нещо вторично в сравнение с реалното живеене в „Орхидеи“ или „Лунните невени“). Останалото е жонглиране с фарс, гротеска, драма, текстове от Шилер, Жан Ануи и Керил Чърчил, но то е самоцелно, демонстративно парадиране на режисьора с познания и техники, без да е подчинено на обща идея. Същата камара от хаотично струпани хрумки (някои от които познаваме от театъра на Теди Москов отпреди 25 години), които не водят доникъде, както беше и в неговия „Ромео и Жулиета“, ДТ-Габрово. След този спектакъл си тръгваш с главоболие като след злоупотреба с алкохол менте. На него даже не му трябва да се съизмерва с „Орхидеи“, за да проличи, че не идва от сърцето.
Но като се отсее плявата, това „Варненско лято“ зададе мярата за театър-живот, който се прави не заради престиж или от суета, а защото другояче е невъзможно да те бъде.
