0
1357

Варшавите ни

Ако освободим романа на Георги Марков от знанието за идеологията, върху която е покълнал и срещу която се съпротивлява, която иронизира и надмогва, „Жените на Варшава“ продължава да въздейства.

Двама мъже се срещат на обгорения от слънцето и гъмжащ от змии Джендем баир в Странджа планина. Единият от тях – завърнал се от Варшава бохем, носи със себе си истории за жени, любовни авантюри, приключения по градските покриви, бунт и страст. Другият – престарял пастир, живеещ сам сред чукарите, разказва за извори, самодиви, богове и нестинари.

Къде се крие тайната на щастието и смисълът на живота – в отшелничеството или в живия градски живот?

„Жените на Варшава“ е роман, изпълнен с мистика, красота, любов и смисъл. Георги Марков се гмурка дълбоко в недрата на човешката душа, където има и бисери, и чудеса, и мрак.

В това издание ще намерите романа „Жените на Варшава” в неговия напълно завършен и нецензуриран вид. Георги Марков допълва и редактира своята творба през 1971 г., след като вече е напуснал България.

Тук са включени също разказите и новелите: „Подялба на вещите“, „Бомбаджии“, „Жена“, „Осмица спатия“, „Асансьорът“ и „Голямото подземно бучене“.

Предлагаме ви откъс от предговора на Георги Господинов и фрагмент от разказа „Жена“.

Георги Марков, „Жените на Варшава“, разкази и новели, изд. „Сиела“, предговор Георги Господинов, София, 2017 г.

* * *

Варшавите ни

Георги Господинов

При фигури като Георги Марков винаги съществува двоен риск. Да четем текстовете му само като политически документ и да забравим колко голям писател е. Или обратно, да тръгнем да реабилитираме писателя и да загърбим поли­тическия контекст, в който е живял и писал. Все­ки един от двата прочита ще е еднакво несправед­лив. Затова ще опитам да се спася от това „или-или“, предлагайки и двата варианта на прочит.

Ако освободим романа на Георги Марков от знанието за идеологията, върху която е покълнал и срещу която се съпротивлява, която иронизира и надмогва, „Жените на Варшава“ продължава да въздейства.

Спокойно бихме могли да кажем, че това е книга за спасителната и унищожителна сила на историите, които си разменяне. Съвременен млад мъж и старец овчар седят в едно забравено от Бога място и си разменят истории. Ситуацията е достатъчно класическа, бихме могли да си спом­ним Бокачо и Чосър, да се върнем по-назад, да прескочим при Шахрияр и Шехерезада. В „Же­ните на Варшава“ разказват и двамата. Старецът – за своите овце, за един легендарен овен, за са­модиви и нестинари… За какво разказва млади­ят мъж – за града и за жените. Личните любовни истории от едни чужди земи, истории, които из­глеждат също толкова отдалечени, колкото са и полумитологичните разкази на стареца.

В повечето класически модели от световната литература сме свикнали историите да спасяват. Разказваш и печелиш още една нощ, както е при Шехерезада, или преодоляваш страха, оцеляваш от чумата, преминаваш неусетно пътя, пребор­ваш скуката и пр. В романа на Георги Марков обаче историите могат да убият. В скритата бит­ка между двата големи разказа, този на Стареца и този на Младежа, единият ще бъде повален. И, очаквано или не, поваленият е този, който идва от природата и историята, архетипният, автентични­ят, житейски мъдрият и силният. Старецът, който от самото начало прилича на един особен атеи­стичен (атавистичен) полубог, кланящ се всяка сутрин на слънцето, започва да пие отровното (змийското) мляко на историите, да отхапва гре­ховната ябълка на познанието за други светове. Съблазнителните истории за любовта, цивилиза­цията, града, за другия възможен и невъзможен живот вливат сладката си отрова и карат героя сам да сложи край на живота си. Историите за жените, любовта и града се оказват спасителни за разказвача и смъртоносни за слушателя.

Да, „Жените на Варшава“ може да бъде че­тена именно като книга за спасителната сила на историите и за тяхната пагубна мощ. За отровата на историите, която лекува и усмъртява. За сила­та им да прибавят смисъл към иначе ефимерното и тленно всекидневие, но и да оголват отсъстви­ето на смисъл.

Дотук съзнателно удържах прочита си извън контекста, в който е създаден и който пресъздава романът на Георги Марков, извън биографично­то и политическото. За да видим, че книгата, като всяка голяма литература, работи и така…

* * *

ЖЕНА

Георги Марков

– Ето я! Пак се вижда! – подвиква Чипоно­сия. – Точно на същото място!

Другите двама веднага надигнаха глави от окопа.

– Същата! – каза Инженера.

Третият само свали каската си, за да вижда по-добре. Той беше много висок, сух, с мъничко лице и черни очи. Казваха му Дългия.

И тримата мълчаливо гледаха към къщата.

– Бива си я! – пръв се обади Дългия.

– Изглежда, че тя е някъде вътре, а това е сян­ката ѝ – опита се да обясни Чипоносия, – сигурно се бои да се покаже. През деня нито веднъж не съм я видял…

– Някои може да стрелят! – каза мрачно Ин­женера. – Кой знае какво е преживяла!

– Стреля ли се на жена! – усмихна се много­значително Дългия и почеса редките косми на брадата си.

– Зависи! – отвърна веднага Чипоносия. – Някои стрелят, някои не стрелят!

Пак замълчаха. Бяха сами, в най-предния окоп, някъде съвсем наблизо бяха германците. И сега тая жена!

– Трета вечер я гледам! – пак се обади Чипо­носия, който не можеше дълго да мълчи. – Как ми се иска да я видя!

– Само да я видиш ли? – Дългия тихо се изсмя и погледна весело към Инженера. – Една годи­на вече! Като че забравихме всичко! – внезапно се наведе към съседа си и тихо добави: – Знаеш ли, че и оня ден, в най-голямата пукотевица, като обръснаха първи взвод… аз си мислех за жени­те…

Инженера се извърна и с тиха злоба каза:

– Смъртта е също от женски род!

– Глупости! – възкликна Дългия. – Пак тво­ите гимназиални лафове! Аз щях да ти покажа живота, ако бяхме по-близо до тая къща! – той посочи напред.

– Мислиш, че ще те хареса! – рече Чипо­носия. – С твоите кокали и пергаментови уста! Трябва да е съвсем откачена!

Дългия се усмихна самодоволно.

– Там е работата! Една жена може да те види такъв, какъвто искаш да бъдеш, стига само да умееш! А мен жените ме харесват! Не можете да си представите колко жени съм имал… като поч­нем от балерините…

– Балерините! Сто пъти вече едно и също! – каза Чипоносия.

– Не можете ли да мълчите! – с тон на нетъ­рпимост каза Инженера. – Не искам да ви слу­шам!

– Вие ще ми дойдете в София на гости – оправда се Дългия. – Тогава ще ви покажа.

Той беше театрален инспициент и гледаше на войната като на последното действие от пиесата.

– Ако сме живи! – гласът на Инженера про­звуча сипкаво. Още от самото начало, щом се го­вореше в бъдеще време, той веднага казваше „ако сме живи“, някакво много искрено заклинание.

– Щом досега останахме! – Чипоносия се из­секна шумно. – За мене войната вече свърши. Немците фалираха. Утре братушките ще влязат в Берлин и алес капут! Те сигурно разбират това, но от злоба седят срещу нас и стрелят, ей така, да изхабят куршумите…