0
766

Васил Левски Дяконът

Публикуваме предговора на Тони Николов към новото издание „Васил Левски Дяконът“ от Захарий Стоянов (ИК „Хермес“, 2017 г.) и откъс от книгата.  

„Васил Левски Дяконът“ от Захарий Стоянов – излиза със знака на ИК „Хермес“ в навечерието на 180-ата годишнина от рождението на Васил Левски, която България ще чества на 18 юли 2017 г.

Текстът е доближен до съвременния български език, като са отстранени правописните архаизми и диалектизми и са уеднаквени някои морфологични и фонетични особености. Същевременно редакторите са се постарали да се съхрани колоритът на авторовия език, който показва богатството на говоримата българска реч и характеризира езика на голяма част наши писатели от края на XIX век.

 

Биографът Захарий и неговият Васил Левски

Книгата, която държите в ръцете си, е уникална, бидейки всъщност първата българска биография, писана почти веднага след Освобождението. За да сме съвсем точни: тя вижда бял свят, след щателни авторови проучвания, още през 1883 г., и то не в свободното Княжество България, а в Пловдив, столицата на невъзсъединената Източна Румелия, намираща се под формалната опека на султана. Така или иначе тази първа биография е била достъпна за съвременниците, както научаваме от задната корица на оригиналното издание, на цената от 1 ½ франка. Като издател е посочен  Тодор Гатев, а книгата е отпечатана в Централната източнорумелийска печатница на Едуар Дионне. Само това да беше, пак името на Захарий Стоянов щеше да си остане като на българския първопроходец в жанра.

Ала обърнете внимание: това всъщност е и първата биография на Васил Левски, дадена „заедно с литографирания образ на хероя“; първо докосване до „чъртите из живота му“, правено по горещи дири и „скудните сведения за личността и гигантската дейност на Дякона“. Можем само да се питаме какъв би бил образът на Апостола на свободата днес, ако нямахме като основа тъкмо тази първа биография на Захарий Стоянов и романтичното извайване на Левски в „Епопея на забравените“ на Иван Вазов.

Всичко е вътре: как един човек от скромно потекло, против когото е цялото статукво на епохата, внезапно осъзнава мисията си и като романтически герой начева своя бунт от а, б – тръгвайки да обикаля многострадалното си отечество с вяра в бъдещето, за да буди съотечествениците си от робския унес. Такъв е Васил Левски (Дяконът) на Захарий Стоянов, такъв си остава в учебниците, а оттам и във всенародната памет. Не че липсват педантични или всеотдайни по-сетнешни биографи  на Левски  (от Д. Т. Страшимиров и Иван Унджиев, та до Николай Генчев). Биографии и книги за Васил Левски – наспорил Бог.

Ала Захарий Стоянов е не просто първият. Тъкмо той е конструкторът на митичния образ на Апостола, биографът на онова време, на което търси да открои „великите мъже“, българските двигатели на историята. Сиреч нашенските „герои и героичното“, според идеите на Томас Карлайл, чиито трудове прохождащият в писмените си занимания Захарий внимателно щудира в Пловдивската народна библиотека.

Нали „най-после – както пише сам той във въведението на тази първа своя биография – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа…“.

Силни думи, в които прозира пламъкът на публицистичния му талант и замисълът на цялото Захарий-Стояново книжовно дело, прераснало във философия на най-новата ни история.

Нали истинската историческа биография е не просто педантичен разказ или документално описание на епохата. Истинската биография е нещо много повече: тя е срез във времето, срещащ личност и епоха, което идва да ни каже много.

Затуй и съвсем логично повествованието тръгва именно от средата в Карлово, която прави възможен един Васил Иванов Кунчев, както изтъква и биографът Захарий, позовавайки се на авторитет като Джон Стюърт Мил: „От деспотическите държави излязват най-големите защитници на сиромашта и най-горещите свободолюбци“.

Ала Захарий Стоянов е повече от категоричен: Ако Левски се беше родил не в мрачната епоха на нашето минало, то той щеше да бъде друг човек, а не бунтовник, към други неща щеше да употреби своя талант. Очевидно самата епоха е тази, която задава друга орбита на героите, които предстоят да се явят на историческата сцена, тласкайки ги ускорено напред, извеждайки ги към други обществени хоризонти. Това Захарий Стоянов, самият той гениален самоук, проумява чудесно. И тъкмо то му дава ключ към загадката на личността на Васил Иванов Кунчев, който за броени години се превръща от абаджийски чирак и калугер в бъдещия български национален герой, в Апостола на свободата.

Захарий Стоянов е съвсем наясно с целия този исторически обрат, тъй като претърпява сходна социална еволюция. Подобно на Левски, той също се числи към „дрипавите и сиромашки синове“, на които епохата е отредила да сторят велики дела. Как някогашният котленски овчар, сам той твърде надвишаващ средата си, да не си дава сметка какво е било в душата на будното карловското абаджийче, отрано останало без баща. И как тогава да не посегне да портретува Левски с перото си, превръщайки донякъде тази негова биография и в своя, така и ненаписана, автобиография.

Тони Николов

Захарий Стоянов, „Васил Левски Дяконът. Черти из живота му“, ИК „Хермес“, 2017 г.

Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чуждите гробове и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа… Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи са фалшиви, да не кажа нещо повече. „Признателност и братски чувства“ – викаме ние и литературно, и дипломатически, и частно помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите герои (каквито и да са те), най-после – нашата гордост, не заслужават горните почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.

Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствали на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба.

Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко – такава смелост, такава вяра в бъдещето!

При скудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност на славния наш патриот, с името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаеме за положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставянето на пълното му животоописание.

Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870–1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети, той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1865–1870). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.

Но що говорим ние? Човекът, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е бил известен и в Баба-Алието, който ставаше предмет на разговор и в заптийските одаи, не само че се е вардел да напише някое писмо, не само че е унищожавал всякакви отправени до него писмени документи, с които да украсим страниците на биографията му; но е мислел още денонощно по кой начин да скрие и своите черти. Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевненския Съърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт дивит на пояса, той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели, да кажем – от Карлово например, изпращат го отвън града към Троянската пътека. На другия ден Иван Арабаджията от Царцово известява на карловските братя, че онзи, кешишът, едвам можал да избяга от заптийските касатури в Т. Пазарджик, от хана на Червен Стоян. Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякого се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения. А унизителното самохвалство: „Аз това направих, тъй и тъй мисля“ – е било чуждо за нашия герой.

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тоя човек? Всичките негови другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят днес. Где е Любен Каравелов? Где е Ботев, Ангел Кънчев, Димитър Общият, Колю Ганчов, Коли Райнов, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските орли! За да се разбере колко-годе що за човек е бил Левски, трябва да се посетят следующите няколко градове: Букурещ и други градове из Румъния, Карлово, Ловеч, Т. Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, село Царцово, село Войнягово, гр. Видин, Гложене и Извор. Хората, с които трябва да се срещне човек в тия градове, излязват на няколко стотини. Всеки разбира, че тук се иска труд, познаване на хората, а най-главното – материални средства. Кой ще ги даде? И в двете свободни Българии, на които в основата на съществованието има турено и нещо от Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народен труженик. Доказателство за това е неговият почнат уж паметник в София, който се състои от няколко очукани камъци. Тук, под тия камъци, почива скромно славата на България!…

Същата почти мъчнотия се среща и при събирането материали за биографията на другите наши народни дейци: Хаджи Димитър, Караджата, а най-много – за буйния герой на „Радецки“ – Ботев, който в последните дни на живота си е водил такъв образ на живот по различни румънски и руски градове, щото никакви следи не е оставил за потомството. Колкото за Л. Каравелов, Бенковски, Волов, Каблешков и други, не се явяват подобни мъчнотии за съставянето на животоописанията им, защото първият от тях, освен че ни е оставил 5–6 годишни течения от своя политически, а после литературен вестник, описал е и една част от живота си в своите възпоминания „Записки за България и българите“. На последните деятелността се състои от по три месеца: февруари, март и април 1876 година, а подобен период не е мъчно да се изследва. Наистина, че на Бенковски миналото се губи в недостъпна Азия и Африка; но тая епоха от живота му не е твърде важна.

За нашия герой досега се е писало по-напространно само във в. „Селянин“, издаван в София, 1882 г. Безименният автор се е коснал твърде повърхностно до живота и деятелността на Дякона, за което и той сам се признава; но при това пуснал е в ход и някои противоречия, а именно – като говори за някакъв си Букурещки централен комитет, от който Васил приемал заповеди и  наставления. Разбира се, че всичко това произтича от нямане на точни сведения и че почитаемият автор, като не е бил запознат с делата на революционерните комитети, основава се на официалните слухове, разпуснати най-напред от цариградските шпиони, че комитетът заседава в Букурещ. Така би постъпил всеки на негово място, непосветен в тайната.

Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те затова, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах“ и „ох“, да се е пленил от черни очи, при всичко че мнозина автори, когато захващат да описват някой въстаник, срам ги е, ако техният герой остане така сух, без нежни погледи. Аз казах за моя герой онова, което е положителна истина и което е той вършил; а комуто се види грубо неговото поведение и характерът му, то нека го о б л а г о р о д я в а отпосле по вкуса на своята публика.

За всички погрешни и неточни факти, които би се срещнали, аз моля приятелите и другарите на покойния да ги поправят. Публично благодаря на господа: Христо Иванов, Иван Арабаджията, П. Попов, К. Даскалов, доктор Рашко и пр., които ми доставиха някои сведения за живота на Левски.

I

В а с и л  Л е в с к и  Д я к о н ъ т  се е родил в Карлово, Пловдивски окръг, два-три деня пред или после Петровден 1837 година, от родители чисто българи, хора от средна ръка. Баща му се е казвал Иван Кунчев, а майка му – Гина Караиванова. Той имал и други още двама братя – Христо и Петър. След смъртта на баща му майката на Левски останала в твърде бедно положение. Малкият Васил, дете на 8–9 години, бил принуден да ходи с майка си за дърва в Балкана.

В местното карловско училище Левски е ходил няколко години, гдето успял вече да се научи тогавашното черковно четмо. Според свидетелството на тогавашните му другари съученици, той се отличавал в приемането и твърде скромно поведение имал както в оградата на школото, така и по улиците. Това несъобразно поведение с последния бурен живот на Левски се обяснява по това единствено обстоятелство, че дрипавите и сиромашки синове от самото свое незавидно положение са принудени да благоговеят малко, против волята си, пред бъдещите наследници на селските чорбаджии и капзамали; а всичко това най-много е трябвало да разбира Левски.

Наскоро Левски трябвало да се прости с родния си градец Карлово. Когато той станал на 13–14-годишна възраст, вуйка му – хаджи Васил, архимандрит, го взел със себе си и го завел в Стара Загора, гдето го употребявал като слуга, а в същото време го изпращал и в тамошното българско училище. Освен училищните предмети, които според тогавашната метода не са били твърде от естество да привлекат младата душа, Левски изучил в късо време и псалтикията. На това му спомогнал най-много неговият ясен глас. Цели три години проживял Левски в Стара Загора, в разстояние на което време редовно посещавал училището, а после се завърнал заедно пак с вуйка си в Карлово. По всяка вероятност в Стара Загора, дето са блещукали по-развитички хорица, впечатлителната натура на Васил Левски е научила много неща. Научил е той и това, че калугерството не е така свято и божествено, както си го тълкували старите баби.

В Карлово Левски се главил у Стояна Кръстев да се учи на занаят – абаджилък. Той не закъснял да покаже своите способности в черкова, като изпял една неделя херувикото, от което се трогнали карловските набожни първенци и пожелали да имат занапред Левски псалт на черковата си. За възнаграждение на труда му пущали един дискос из черкова, определен нарочно за него, и събраните няколко петачета били неговата заплата. Наскоро той отишъл да слугува при Никола Пулев, с условие, че тоя последният ще да го изпраща и в училището. Всекиму е познато поведението на нашите чорбаджии спрямо беззащитните слуги, поведение, което няма нищо човеческо. От това общо правило не правел изключение и Н. Пулев, който принуждавал бъдещия български герой да му чеше коня, да храни кокошките и пр., което възмущавало неговата душа. Ето защо той скоро напуснал къщата на Пулева и пак се завърнал при първия си господар – Стояна Кръстев; но и у тоя последния не можал да стои повече от една седмица. От една страна, вуйка му – архимандрит хаджи Василий – го безпокоял да го покалугери, от друга, че и сам Левски не можел да се помири със своите господари, които гледали на него не като на человек, но като на подвластен роб. Не твърде лесно и от един път сполучил хаджи Василий в своето желание да види внука си в расо.

– Не притежавам аз всичките качества да стана калугер – говорел нашият герой, което може би да е служило от негова страна само за просто средство на отказване, защото в тригодишното си пребивание около калугерите той е имал възможност да се запознае, както казах, с техния живот и да се убеди, че не е мъчно нещо да бъде човек калугер, доволно е да има дебели очи. Левски предлагал на вуйча си да го изпрати  най-напред в някоя семинария да свърши, па после вече да се покалугери. Вуйчо му продължавал обаче да отказва, защото нему не трябвало учен внук, а трудолюбив и верен просяк – да ходи от село на село да събира милостиня от православното стадо; а за тая скромна мисия не са потребни никакви канонически правила. Съгласил се Левски; борбата за съществование играела най-главна роля за неговото по-нататъшно роптание; той бил поставен между две морета: от една страна, грубият господар, а, от друга – черното расо и „Господи, помилуй“. Вуйчо му, хаджи Василий, надвил и с това, че се обещал да изпрати Левски на учение, като му праща по 1000 гроша, и след смъртта си ще завещае нему всичкото си богатство, стига да го види един път, че се е подстригал.

Когато Левски склонил вече да се покалугери, то хаджи Василий го посъветвал да не говори никому за това, даже и на майка си. Тая предпазливост хаджи Василий употребил не за друго, освен да не побъркат на плана му някои сродници или приятели на Левски със своите съвети, че не е добро да си почерни човек душата. Всичко било вече готово. Актът на подстригването щял да се извърши в Сопотския манастир „Св. Спас“. Тогава чак хаджи Василий известил на майката на Левски и на някои техни сродници, които така също отишли да придружат младия Василя до речения манастир, гдето и присъствали на тържеството със сълзи на очи. Това се случило навръх на сами деня Св. Екатерина – 24 ноември 1857 година, когато Левски бил на 18–19 години.

Като подушили карловските граждани, че техният любим певец е заведен в Сопотския манастир да се отрече от  м и р а  с е г о – от человечеството, изпратили една депутация от двама души граждани, Пею Красев и Ив. Г. Пеева, да го вземат назад. Било вече късно. Когато те пристигнали на Сопотския манастир, обредът вече бил извършен.

– Вие търсите псалта си Василия Иванова, но той е вече Игнатий – казал архимандрит хаджи Василий на карловските пратеници.

Тук съм длъжен да ви кажа, че нашият герой е бил наречен Игнатий в подстригването…

***
… Васил Левски е умрял на 35-36 години от своето рождение. Той имаше почти среден ръст, пълен в снагата, с извънредно широко чело, с продълговата приятна физиономия, очи сини, мустаки тънки, ясножълти (почти бели), коса тоже жълта. От по-напред, докато той не бил се още компрометирал, бил много по-снажен и здрав, но отпосле захванал малко по малко да изпадва.Той разбирал своята важна задача, та затова живееше по строги правила. Ракия, вино и тютюн не туряше в устата си; за нежния пол и други земни щастия дума не отваряше и другиму забраняваше да говори в негово присъствие за това. Говореше езици: български, сръбски, румънски и твърде малко турски. Покрай другите свои трудни занятия той обичаше в празните си часове да се занимава с четене. Най-много е четял вестниците на Л. Каравелов, които му носели тайните куриери, и „Македонията“ на дяда Славейкова.

Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон – от бащата на апостолите.

– Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така – казваха селяните навсякъде, на които из паметта не бе изчезнал още героят.

В IV въстанически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 год. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всичките тайни комитети из България, той образува първите български борци за свобода и пр. Аз моля всички български историци, които пишат по новата ни история, да си вземат думата назад, когато говорят за тайните комитети, че те били уж наредени от Раковски и пр. – това не е истина. Както Раковски, така и други още някои лица, които са ходили из България с агитационни цели, срещали се само с някои по-забележителни първенци, някога и с владиката, поговорели измежду си за това и онова – и нищо повече. Масата, същият български народ нищо положително не е знаел за разменението на тия няколко думи. Раковски е печатал наистина в Румъния и Сърбия различни балкански закони и прокламации, но те са се чели само от няколко румънски българи.

На безпристрастния историк, разбира се, който ще изучава епохата на Левски след изминуването на тридесет години, остава да определи приличното място на тоя последния в страниците на нашата история. Нему казвам аз, просто по тая причина, че тогава само една проклетия може би да се чува за паметта на ония, които гонили и предавали героя, когато днес тях ги считат за „благоразумни и честни граждани“, напук и инат на честното и неокаляното…

Засега обаче читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи – мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата на тая необективност, но що да се чини? Прости смъртни сме. В днешното кално блато, когато е въпрос в някои сфери дали честният мъченик за идея и убеждение е герой, или подкупеният шпионствующи подлец, който е излъгал и Бога; в днешно време, казвам, когато е страшно да не би наскоро да се учреди орден с надпис „За шпионство“; когато целият свят нарича хаджи Иванча, че бил обикновен човек, Григорий Доростолчервенски – пастир, Арнаудова и Севастакя – патриоти, твърде странен ще да бъде оня съвременник, който стисне очи пред тоя позор и извика френетически: „Да живей България!“…

Пловдив, 10 декември 1883 г.