0
2233

Васил Симитчиев в „Квадрат 500“

Васил Симитчиев крие лицето си със своето лице, 2002 г., фотография Аке Хедстрьом

„Васил Симитчиев е впечатляващ концептуален художник, не само с голям замах, с изключително автентични оригинални идеи, но и с тази негова мисъл и намерение да постави случването на работите в едно разтеглено битие, тоест в процес на забавяне.“ Разговор с проф. Петер Цанев

Изложбата в „Квадрат 500“ (куратор Иво Милев) представлява ретроспектива на художника, избягал в Швеция през 70-те години на ХХ век. Той завършва специалността „Монументална скулптура“ при професор Любомир Далчев в далечната 1962 г. и е поканен да изработи венците на саркофага в мавзолея на Георги Димитров. За тази поръчка е възнаграден с международен паспорт, с който успява да замине за Швеция.

В изложбата са представени някои от най-ранните му рисунки и скулптури, както и по-късни работи, с които става известен в Швеция през 80-те. Показани са и проекти, правени в България след 2000 г. В рамките на изложбата се проведе и проектът „Ре-тур“ на Културния център на Софийския университет с куратора на изложбата Иво Милев и професор Петер Цанев. За съжаление, освен куратора никой от присъстващите на дискусията не беше успял да види пърформанса на откриването (в последния момент изтеглено с два дни напред), състоящ се от видеопрожекция на фасадата на „Квадрат 500“ на улица в Манхатън, паралелно с живо изпълнение на цигуларка пред галерията в София. За сметка на това е издаден малък каталог с текстове на Яра Бубнова, Станислав Памукчиев и Дан Йонсон, хвърлящи светлина върху концептуалното творчество на автора.

Професор Цанев, вие представихте Васил Симитчиев в съвместния ви проект със Станислав Памукчиев „Невидимото – визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ в галерия „Райко Алексиев“ през 2020 г. До каква степен ретроспективата на художника в „Квадрат 500“ отговаря на първоначалните ви очаквания?

Да се направи ретроспектива на Васил Симитчиев е много сложно и разбира се, първоначалните ми очаквания бяха за доста по-мащабна изложба, но дори в този формат аз мисля, че изложбата е успешна, защото е много в духа на неговите работи и това, което той прави. Надявам се, в бъдеще да има и други проекти, които представят неговото творчество. Тук акцентът пада малко повече върху по-ранните му години, които са много добре представени. Разбира се, това, което публиката и аз очаквахме малко повече, е по-силен акцент върху най-известните му и значими по-късни работи.

По време на дискусията нарекохте творбите на Васил Симитчиев „образ-действие“. Какво имате предвид?

Аз се съгласих с това сравнение, предложено от куратора на изложбата Иво Милев. Става въпрос за визуалната антропология на Хорст Бредекамп, който използва този термин – образи-действия, които имат собствена епистемология, собствена познавателна функция и активно произвеждат свои собствени знания. Разбира се, за мен по-важното е, че образите-идеи или действия, понятия (можем да наречем с различни термини тези творби на Симитчиев) наистина са конструирани като образи, които не са веднага, директно налични пред нас. Тоест в много от тези творби се съдържа перформативен характер, който обаче не е свързан само с процеса на тяхното случване, а по-скоро е свързан с един много сложен мисловен модел, който включва и моделите на интерпретация, и също така един много разтеглен, бих казал аз, и сложен контекст, в който те варират между своето случване, неслучване и по-скоро въображаемо случване.

Васил Симитчиев, Стъкленият кей, Малмьо, 1985 г.

Васил Симитчиев реализира своята работа „Стъкленият кей“ в Малмьо през 1985 г., а вие посочвате 1986 г. като най-силна в неговото творчество, защо?

Не го ситуирам аз, а този алгоритъм, програмата Artfacts.net, която отбелязва и следи чисто механично, бих казал, активността във всеки един момент на всеки един творец. Там се посочва именно 1986 като годината, в която името на Симитчиев е най-активно в полето на световното изкуство. Аз направих паралел с Кристо, чийто пик същата тази система определя едно десетилетие по-рано. Разбира се, това е само една начална точка за това къде да ситуираме Симитчиев. Иначе за себе си аз виждам още от 1979, 1980–1981 г. работи като „Полегналата фасада“ и други, които имат изключително важно значение във времето, в което са направени, и определят Симитчиев като един от най-интересните концептуални европейски художници тогава. Също така това, че неговата активност или видимост е през 80-те, определя сложната му рецепция поради факта, че това десетилетие, и то по средата си, е свързано с най-силното противопоставяне между двете системи – отвъд Желязната завеса и Източния блок – и то неминуемо определя начина, по който се възприема един художник, дошъл от Източна Европа.

Вие самият сте концептуален художник. До каква степен сте склонен да се съгласите с възгледа на автора, че веднъж осъществени, творбите губят половината от своята сила?

Аз много харесвам това твърдение на Васил Симитчиев. Смятам, че той наистина е впечатляващ концептуален художник, не само с голям замах, с изключително автентични оригинални идеи, но и с тази негова мисъл и намерение да постави случването на работите в едно разтеглено, бих казал, битие, тоест в процес на забавяне. Този модел според мен е изключително Дюшанов и изключително интересен, защото предлага да бъдат контролирани именно тези множествени контексти, чрез които една концептуална творба стига до нас. Тя не е дадена веднъж завинаги. Тя всеки път трябва да бъде преосмисляна, заедно с всички намерения и всички идеи, които я заобикалят.

Васил Симитчиев, Без наименование, 1985 г., фотография Любомир Иванчев

Вие се позовахте на художествените практики на Дюшан и Кристо – какви паралели откривате с концептуализма на Васил Симитчиев?

По отношение на Кристо, това е най-честият паралел, който се прави между двамата, може би най-успешно реализирали се през ХХ век български художници навън. По-скоро за мен е много интересно това, че Симитчиев, също като Кристо, има работа, реализирана на различни континенти. Тоест, от една страна този голям мащаб. В същото време – различието между двамата: Кристо също има много нереализирани проекти, но ако тяхната реализация е по-скоро проблем на логистика, на много сложни фази от реализацията, то ценността на някои от проектите на Симитчиев, както вече казах, всъщност е в това да не могат да бъдат реализирани. Така че те остават като отворени врати, към които винаги можем да се връщаме. За мен Симитчиев е представител на т.нар. романтичен концептуализъм – едно понятие, което за първи път е предложено от Борис Гройс през 1979 г., и то по отношение на Московския концептуализъм, романтичен концептуализъм, който по-късно става известен само като Московски – по отношение на автори като Кабаков и други, които през 80-те имат много важна, конститутивна роля и за западното изкуство. Докато под понятието „романтичен концептуализъм“ аз по-скоро визирам идеите, които влага Питър Озбърн, а именно за една много дълга традиция, която започва с йенските романтици и разглежда творбата като едно случване, като категория на истината в областта на идеите; има важен потенциал изобщо към идеологията на творбата, която сме все по-склонни да измерваме с нейната ефективност, с нейните прагматични измерения, отколкото именно с този идеен потенциал.

В рамките на дискусията се повдигна въпросът, че след изложбите на Алцек Мишев и Васил Симитчиев в София навярно настъпва време за пренаписване на историята на съвременното изкуство у нас. Какво е вашето усещане?

Да, тази теза мисля, че Кирил Василев изложи по отношение специално на случая със Симитчиев и неговите скулптурни фигури от 60-те години. Разбира се, моето мнение е, че с това свое творчество Симитчиев попада в една генерация на много креативни имена в българската скулптура, повечето от които са ученици на Далчев и автори, които експериментират в един много широк диапазон, като техният прочит според мен също предстои. Разбира се, работите, включени тук – рисунки, малки пластики, попадат именно в това желание за свободно изразяване, което обаче е много трудно да бъде включено в официалната доктрина на скулптурата по това време. Така че тези експерименти имат по-скоро студиен характер, те са, бих казал, за вътрешна употреба. Но да, тази теза на Кирил Василев би могла да бъде разгърната допълнително.

Изложбата на Васил Симитчиев в Националната галерия – Квадрат 500, продължава до 23 януари 2022 г., куратор Иво Милев.