0
1089

Ватан

Имало едно време една зебра. Тя живеела в саваната, където оцеляването е трудно. Но някак оцелявала. Може би защото сред прадедите ѝ имало едно магаре. (Милият Петър Бобев!)

Зебрата била от мъжки пол, затова може би по-редно ще е в следващите редове да я наричаме зебър.

Зебърът хвърчал из саваната начело на бригада от две дузини зебри и бил наясно къде какво става във всеки един момент. Той знаел за коварството на крокодилите, които се престрували на дънери в реката, причаквали стадата, които слизали за водопой, и редовно отмъквали в подмолите по някое добиче. Самият зебър навремето имал едно смразяващо преживяване с крокодилите, успял да надхитри наведнъж шейсет крокодила и още тогава славата му прогърмяла из цялата савана.

Това станало така.

След един порой зебърът се озовал на малък остров насред реката. Когато водата спаднала, той се приготвил да доплува до брега, но в последния момент забелязал, че наоколо, сред пенестите гриви на вълните, ври от крокодили. Било ясно, че с плуване той няма да може да се добере до брега. Тогава зебърът стъпил на една висока скала и казал:

– Здравейте, властелини на реката! Добре виждам какво се готвите да сторите, но съм длъжен да заявя следното: хубаво, вие ще ме изядете. Но не знам дали си давате сметка, че понеже сред прадедите ми има магаре, моето месо е силно отровно, освен ако не бъде поделено точно между шейсет крокодила. Така че вие трябва да се наредите като мост от острова до брега и аз, като стъпвам на гърбовете ви, да ви преброя. Вярвам, ще се съгласите с мен, че правя всичко това единствено от грижа за вашето здраве.

Крокодилите били много коварни, но с малко ленив ум, като всички влечуги. Освен това били много тщеславни и хвалебствията на зебъра още повече спънали умовете им. Те послушно се наредили като понтонен мост един зад друг. Главата на първия опирала в острова, а опашката на последния – на брега на голямата земя.

Зебърът стъпил на гърба на първия и започнал високо да брои: Един! Два! Три! Четири!…

Накрая с един скок се озовал на брега. И крокодилите чак тогава разбрали, че са излъгани. (Милата книжка с индонезийски приказки! Как една история от нея е достигнала до Африка, аз нямам понятие. Но да продължим.)

Зебърът бил наясно също така и с трагичната съдба на лъвовете. Докато били млади и силни, им се подчинявала цялата савана. Но когато остареели, те често падали плячка на смрадливите хиени, които винаги се навъртат около царете на животните и чакат да дойде техния час. И техният час винаги идва.

Той бил свидетел и на мъченичеството на кафърския бивол, най-силното животно в Африка след слона. Самецът-водач винаги бди над стадото, когато отидат на водопой. Той изчаква да се напие с вода и последното малаче и цялото стадо да се изтегли на сушата и чак тогава той последен пристъпва във водата. Но кафърският бивол, това страшилище за хищниците, има две слабости. Докато пие, той затваря очите си. Освен това е много тежък и нерядко затъва в тинята. В този момент върху задницата му се мятат леопардите. И това е краят.

Леопардите са най-интелигентните хищници. Те бягат най-бързо и се катерят най-високо и на практика нямат съперници. Дори онова смрадливо племе, хиените, ги избягват. Единствените, които дръзват да им се опълчат, са павианите. Зебърът още си спомняше за изсъхналия скелет на леопард, който беше зърнал при единственото си изкачване на планината Килиманджаро, горе на върха Нгае-Нгаи, Къщата на бога. (Единственото, което Хем беше пропуснал да уточни, беше кой беше прогонил леопарда горе на върха. Сега този пропуск е поправен.)

Но и зебърът си намери майстора. Ето как. Един ден той мина през лагера на двама лордове, които бяха дошли на сафари. Той завари пред палатката им масичка с разтворена върху нея шахматна дъска. Понеже освен животински активист той беше и зевзек, зебърът взе че изяде дъската. Двамата лордове със сигурност имаха резервен шах, така че хобито им нямаше да пострада. Но със зебъра се случиха някои промени. Скоро прословутата му кожа, наместо с ивици, се покри с черно-бели квадрати. А двамата лордове видяха във визажа на странната зебра, която един ден се появи в окулярите на биноклите им, щедра компенсация за пропадналата вдън земя шахматна дъска.

Да отстрелят зебъра със своите почти космически карабини за тях беше фасулска работа.

Като допълнение на историята може да се каже само, че сега встрани от камината в един клуб в Хампстед, Северен Лондон, където двамата лордове ходят веднъж седмично, има закована кожа на зебра на черно-бели квадрати. В клуба редовно се провеждат шахматни турнири, които се играят върху тази кожа. Естествено се разумява, че под кожата има тънко метално фолио, а самите фигури са снабдени с магнити.

Но по-важното е, че миналата година аз получих писмо. Писмото беше от Великобритания и със златен печат и аз три пъти си измих ръцете (това беше преди пандемията) преди да го отворя. Подател беше Британското Кралско Географско дружество. Вътре на изискан английски ми се съобщаваше накратко за историята на странната шахматна дъска, както и факта, че след засиления интерес към нея един от членовете на дружеството посветил усилията си да издири магарешкия прадед на нашия герой, когото нарекохме Зебъра. И той достигнал до извода, че става дума за магарето на моя прадядо Христо, който посветил първото десетилетие на двайсети век да полага траверси за Тихоокеанската железница, но после, запален от патриотичната вълна, се върнал в родината и се влял в българската армия като тиловак край устието на Места. Бил зачислен в обоза заедно с магарето си, което пък, от своя страна, срещнало взаимност в лицето на една стройна зебра, принадлежаща на някой от обитателите на няколкото села край устието, обитавани от чернокожи преселници от Африка и овековечени с ехото на вика „Ватан” в разказа на Йовков „Ески Арап”.

Как после непразната зебра се е завърнала в Африка, остава неизвестно, а и не е толкова важно.

В края на писмото ме канеха любезно да посетя клуба в Хампстед, когато имам тази възможност.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияГолемият Мишел Пиколи
Следваща статияДобродушният сатирик