Начало Идеи Гледна точка Вграждане на поезията
Гледна точка

Вграждане на поезията

2140

Първото впечатление, което бележи (поне за мен) стихосбирката на северномакедонската поетеса Лидия Димковска (живееща в Словения) „(Не)удобството на съществуването“ (превод Поли Муканова, Издателство за поезия „ДА“, 2023), дойде от дължината на стихотворенията – изпълващи цяла страница или две, а някои чак три, че и четири. За любителите и познавачите на днешната българска поезия този размер определено е несвойствен и неочакван: под могъщото влияние на Екатерина Йосифова, която намери свое вярно и искрено поетическо продължение в творчеството на Марин Бодаков (и не само), съвременната ни поезия пише предимно кратко, бих казал дори афористично. Иван Цанев зададе тази пестелива на слово перспектива (вероятно следвайки Александър Геров) с „По-малко говори, по-малко говори…“, Янаки Петров я радикализира: „Извади думите от стихотворението“. Ето защо, когато срещнем толкова щедра на думи поезия като тази на Лидия Димковска, това ни въздейства изненадващо; опитваме се някак да го асимилираме, да го абсорбираме и същевременно обясним. Не че няма забележителни съвременни български поети, чиито стихотворения са дълги, сещам се например за Кирил Василев, за най-първите опити на Стефан Иванов, за Александър Секулов и неговото „Море на живите“, но трендът все пак е друг, минималистичен. И изведнъж – барокова обилност, водопад от изречения, които могъщо те заливат и настояват да се научиш да плуваш в това лексикално море, за да ги разбереш и адекватно възприемеш. Замислих се върху тази особеност, защото ми се струва, че тя е ключова за поетичното мислене на Лидия Димковска, за градежа на нейната стихотворна конструкция.

Точно така, ей го разковничето, тука е зарито кучето – в градежа, в конструкцията!

„(Не)удобството на съществуването“ е книга, съставена от всичките седем поетични книги на Лидия Димковска: „Раждания от Изток“ (1992), „Огънят на буквите“ (1994), „Изгризани нокти“ (1998), „Нобел срещу Нобел“ (2001), „pH неутрално за живот и смърт“ (2009), „Черно на бяло“ (2016), „Гранично състояние“ (2021). Съдържа 58 стихотворения и в почти всяко от тях откриваме дума, която в реалността е цел и повод на/за всеки градеж – къщата, домът (понякога в производните на апартамент, легло, коридор). Още първото стихотворение показва колко важно е да се изпълни успешно строителството: „Ако разлея водата, / домът на водата ще опустее“ – разлятата вода тръгва да скита, „от тъга ще криволичи, / а хората ще я наричат грешница“ („Вода“); последното пък е отново нещо като строеж, конструкция, но някак безполезна, ненужна, ялова, ако щете: „Между съдържанието, резюмето и ключовите думи / историята е доклад за живота и смъртта. // След конференцията надлежно ще го издадат в сборник, / който никой никога няма да прочете“ („История“). Граденето е напусто, напразно, безплодно: кел файда, че някой се е напънал, намъчил, насилил – мършава работа. Дължината на стихотворенията иска да демонстрира (и демонстрира) това неразсъдливо разхищение на вложената енергия, тази злочеста безрезултатност на положените усилия във времето и пространството на историята: колкото и те да са продължителни, колкото и материал да изразходват и съпровождащите ги всякакви напрегнати пъшкания, всичко е всуе, защото те – освен че обозначават (не)удобството, обозначават заедно с това и (не)състоятелността на съществуването; провалянето му в нищото, в небитието. Казаното за романа ѝ „Резервен живот“ (превод Божидар Манов, ИК „Колибри“, 2015) в един литературен блог: „Балкански реализъм в най-суров вид. Смърт. Много безизходица и смърт, интерпретирани както само тук на Балканите можем да го направим. С една цинична пасивност. Живот без живот“ може с пълна сила да се пренесе и към стиховете ѝ, особено тези от последните стихосбирки „Черно на бяло“ и „Гранично състояние“. В тях, между другото, тя много се занимава и с езика, освен с дома, и ако въз основа на тези ѝ проникновени задълбочавания се подпрем на Мартин Хайдегер, изрекъл прочутото: „Езикът е дом на битието“, ще достигнем до един печален, че и стряскащ извод: езикът, който е дом на битието, е в същото време и свърталище на смъртта (затова и темата за Холокоста е толкова важна за Лидия Димковска, вж. например „Ванзейски диптих“). Не случайно тъкмо в „Гранично състояние“ са поместени цели пет стихотворения, посветени на разрухата, на погибелта, на разпада – разпадът на къщата, разпадът на паметта, разпадът на земята, разпадът на бъдещето, разпадът на света; всичко пред очите ни е сякаш пред срутване, разпад; нищо няма устойчиво, за което да се хванем яко и здраво (любопитно: книгата с дълги стихотворения на Кирил Василев „Шествието“, публикувана пак от „ДА“ в същата 2021 година, съдържа в себе си единосъщно настроение за всеобхватна безнадеждност; затова и я определих като „поезия не на възторга, а на упадъка“). Накратко, къщите на Лидия Димковска са клатещи се къщи…

Нещо трябва да се направи, всичко трябва да се оправи, изцяло да се поправи!

За това е призвана поезията, убедена е Лидия Димковска: нейната сянка трябва да се вгради в тази разчовъркана конструкция, за да остане тя стабилна, да не се срути, да не рухне. Признава в редовната анкета на „ДА“ какво е за нея поетическото изкуство – „дъх, дихание“; тоест онзи човешки акт, който оживотворява, одухотворява, одушевява. Поезията е като „Сърцето на Шопен“, „зазидано във вътрешната колона на църквата“, което също „иска да излезе / на всяка цена през аварийния изход / или през пукнатината на свода, / но стена не се руши с главата, / а със сърце още по-малко, и заклещено в колоната на църквата / от тежка въздишка, бие на пресекулки / и се страхува дали ще издържи до края, / или притиснато между свещеника и вярващите, / ще получи инфаркт / пред всички тях“. Вградената душа на поезията, казва ни Лидия Димковска, страда, вълнува се, пред разрив е, но все пак прави всичко възможно и необходимо да издържи на натиска, да не се поддаде на тежестта, защото знае – поддаде ли се, всичкото ще се сгромоляса, цялото ще се разруши. Поетът е не за друго, поетът е, за да стори така, че тази душа да бъде вечно устойчива, непоклатима, издържаща – ето още една причина стихотворенията ѝ да са дълги: трябва да се стъпва на солидна база, на стабилни фундаменти и на корави трегери, а това значи разгърнатост на основата – колкото повече е площта, толкова по-държелива е конструкцията. Ако „живеем във време, в което всичко е наопаки, а не би трябвало“, тъкмо поезията придобива мисията – какво придобива, възложена ѝ е тази мисия от ужасения и треперещ от планетарната разпокъсаност свят?!, – да му достави и да го подсигури с най-сериозните „устои на земята“. И тя го прави по единствения възможен (и правилен начин) – вгражда себе си в тези устои, за да укрепи дома на битието и битието на дома така, че да ги превърне в уютни и безопасни пространства, а не в осеяни с мини и нападани от дронове рискови участъци. Всичко това Лидия Димковска извършва обаче по един особен, характерен за нея начин – от обратното, „клатушкайки се в обратна на дома посока“ („Отпадъци“): хитроумната ѝ творческа стратегия е не да утвърждава позитивности, а да показва уродливостта и погрешността на „човешката ситуация“ (Хана Аренд) и по този начин да отрицава тези толкова гадни и отвратителни световни състояния; оттук и изтънчената ѝ ирония, съзнателно преминаваща на места чак в поразяваща възприятието гротеска. Разкрива (ни) Лидия Димковска: „Разликата между човека и Бога, скъпи мой, е само една: / човек първо намира, а после губи. / Бог първо губи, а после намира“ („Разлика“). Целта е тази разлика да бъде премахната, а това няма как да стане иначе, освен единствено с върховна (поетическа) саможертва: „Трябваше да продължа с живота си / да подпирам стените до зори, / когато майсторите идваха да ги бетонират пак, / стените заспиваха, а аз вече бях мъртва“ („Стените“). Поезията като жертвоприношение, което изличава смъртта; поезията като жертвоприношение, което възкресява живота.  

Смертию смерть поправ… Дълъг процес, дълъг и продължителен…

Дълъг и продължителен като дълго стихотворение…   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора