0
5475

Вдъхновенията на Кшищоф Пендерецки

Кшищоф Пендерецки

„Моята сакрална музика привличаше и невярващите“, казва един от гениите на съвременната музика. Полша ще се прости с починалия преди седмица композитор и диригент едва след падането на извънредните мерки, наложени заради Covid-19.

Преди седмица светът на съвременната музика стана по-малък. На 86 години си отиде една от най-ярките му фигури, полският композитор, диригент и музикален педагог Кшищоф Пендерецки. Човек институция, както го наричат в родната му Полша, или „най-великият жив полски композитор“, както през 2012 г. го определя „Гардиън“, той е вдъхновител за поколения музиканти. Приживе обича да казва: „Артистът е свидетел на епохата, в която живее, и реагира с работата си на това, което се случва около него. Старая се да претворявам само истината. Тя е най-важна. Без истина няма бъдеще“. На 11 юни в зала „България“ Маестрото трябваше да дирижира своя авторска програма, изпълнена от Софийската филхармония.

На 29 март, в разгара на пандемията, Пендерецки си отиде не от Covid-19, а от проблемите на достолепната си възраст. Заради масовото разпространение на коронавируса обаче церемонията по неговото погребение ще се състои едва след отмяната на извънредните мерки, съобщи на интернет страницата си Европейският център за музика „Кшищоф Пендерцки“, създаден от Маестрото в Луславице, Малополско воеводство. Урната с праха му ще бъде положена в Националния пантеон в криптата на църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Краков, в съседство с некропола на кралския дворец Вавел.

Кшищоф Пендерецки е роден на 23 ноември 1933 г. в Дембица, Югоизточна Полша, типично за времето градче на галицийски евреи. В гените си носи полски, немски и арменски корени. „От малък бях обграден с музика. Живеехме в Дембица, където навремето беше трудно да попаднеш в добре образована среда, но за щастие имах много добър учител по цигулка. Останалото учех сам чак до 17-ата си година“, споделя в свое интервю. Той често слуша баща си как свири на цигулка или пък моли бавачката да го заведе на концертите на открито на военния оркестър. Обожава звука на духовите инструменти, което след години откриваме и в творбите му.

Когато разказва за детството си, той не пропуска да спомене своя дядо, германец по произход. Двамата правят дълги разходки сред природата, от него попива любовта към дърветата, той го учи на труд и самодисциплина. Трагичен момент, който се отразява и на музиката му, обаче са екзекуциите на евреи, изпълнявани от немски войници: „От прозореца вкъщи видях как унищожават гетото. Бях дете, а те стреляха по деца, с които си бях играл“. Гледка, която цял живот остава неизличима в съзнанието му. Атмосферата на родния му град сякаш „звучи“ в творбите му, в част от които дори съвсем съзнателно той се връща към традиционната клезмер музика (напр. Sekstet от 2000 г. и Concerto grosso от 2001 г.).

Започва да композира на осем години. По време на войната няма достъп до партитури, затова заедно с учителя си пише композиции, за да може да се упражнява в уроците по пиано и цигулка. Твърди, че представата му за музиката променя Йохан Себастиян Бах, след като получава негова плоча като подарък ученическата си любов.

През 1955–1958 г. Пендерецки учи композиция при проф. Артур Малавски във Висшето държавно музикално училище (сега Музикална академия) в Краков, където след време се връща като ректор и професор. Споделя, че като студент е капризен, упорит и невъздържан. Дори си позволява да критикува произведение на своя преподавател, заради което е наказан да пише двойни фуги.

Още с ранните си творби впечатлява полската музикална общност. С лекота пише и с двете си ръце, факт, от който се възползва през 1959 г. Току-що завършил висшето си образование, той предлага три свои произведения в анонимен конкурс за композитори. Едното от тях написва с лявата ръка, другото – с дясната, а третото дава за препис от копист. Не е за вярване, но неговите „Строфи“, „Еманации“ и „Псалми на Давид“ са класирани на трите челни места. Това всява смут в журито, а Съюзът на полските композитори после променя регламента на конкурса. Пендерецки чистосърдечно си признава, че просто искал да е сигурен, че ще спечели и ще се сдобие със своеобразен паспорт за чужбина. Естествено, сбъдва мечтата си.

Европейският център за музика „Кшищоф Пендерцки“

Трудно е в няколко изречения да се обхване пълният спектър от музиката на Кшищоф Пендерецки, който още в зората на 60-те години на ХХ век завладява международната публика с радикалните си, направо бунтарски идеи. Първоначално те срещат неразбиране дори от авангардни музикални институции, но след това полякът се превръща в значима фигура на музикалния авангард, посягайки дори към появяващите се по онова време елементи на електронна музика (на границата между 50-те и 60-те години той има достъп до ресурсите на Експерименталното студио към Полското радио). Международна известност му носят произведенията, композирани в т.нар. соноризъм (емблематична е „Страсти по Лука“, написана по повод 700-годишнината на катедралата в Мюнстер). На прага на 70-те години на ХХ век Пендерецки се отказва от соноризма и се връща към тоналната музика, следвайки стила на немската симфонична музика от края на XIX век.

В предългата си кариера написва четири опери (вкл. прочутата „Дяволите на Лудун“), осем симфонии и множество други оркестрови творби, инструментални концерти, хорова музика (предимно сакрална), камерни произведения и т.н. Сред най-разпознаваемите му творби са „Страсти по Лука“, „Елегия – в памет на жертвите на Хирошима“, Полски реквием, Трета симфония и др. Докосва се до значими и универсални теми, свързани с религията и историята (напр. Симфония №7 „Седемте порти на Йерусалим“, създадена по повод 3000-годишнаната на Свещения град). Фрагменти от творби на Кшищоф Пендерецки звучат във филми като „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Войчех Хас, „Сиянието“ на Стенли Кубрик, „Екзорсистът“ на Уилям Фридкин, Inland Empire на Дейвид Линч, „Катин“ на Анджей Вайда, както и в десетки анимационни филми, куклени и драматични театрални постановки. Провокиран е да работи съвместно с един от най-значимите техно музиканти Афекс Туин и с Джони Грийнууд, китариста на британската рокгрупа Radiohead. И двамата музиканти, че са очаровани от Пендерецки, и правят записи, вдъхновени от неговата „Елегия – в памет на жертвите на Хирошима”.

Гениалният поляк е носител на неизброими награди, сред които пет статуетки Грами, а 28 престижни университета по целия свят (вкл. Йейлският, Санкт-Петербургският и Ягелонският) му присъждат титлата „Доктор хонорис кауза“. Другата му голяма страст е отглеждането на дървета. През 2005 г. купува запустяло имение в селцето Луславице, възстановява намиращата се в него полуразрушена сграда от XIX век, а около нея изгражда уникална ботаническа градина с повече от 2000 насаждения. Търси фиданки по време на пътуванията си по света и сам ги засажда заедно със своя приятел градинар: „Имаме си метод, винаги хвърляме черупки от яйца в предварително изкопаната дупка. Всяко посадено от мен дърво, се хващаше… Планирането и композирането на един парк е изкуство“.

Там се намира и Европейският център за музика „Кшищоф Пендерцки“, създаден от Маестрото и неговата съпруга Елжбета за творчески срещи и обучение на млади музиканти. На обща площ от 9 хил. кв.м, той е открит официално през 2013 г., разполага с концертна зала за 650 души, библиотека, образователни пространства, ателиета, камерна и конферентна зала. Миналото лято семейното имение в Луславице бе предадено от Кшищоф и Елжбета Пендерецки във владение на полското Министерство на културата и националното наследство. Така не само Центърът, а и паркът, разположен върху 30 хектара, ще бъде е достъпен за посещения.

Ето какво разказва Маестрото за своята музика, за вярата и за вдъхновението в различни интервюта, дадени през годините за полски медии.

Влизам в лабиринта и търся изхода

В Луславице

Маестро Пендерецки, голяма част от вашето творчество е свързано със сакралната музика. Откъде идва това вдъхновение?

Вдъхновяват ме сакралните текстове. Защото са най-добри. Тези толкова ранни текстове са преминали през известно пресяване и достигналите до нас наистина са най-добрите.

А защо пропускате поетичните, там също имаме прекрасни образци?

Първо, защото сакралността е близка на семейството ми. Моят дядо не излизаше от къщи без богослужебна книга. Мама също беше много набожна. В такава атмосфера пораснах. Когато отидох да уча в Краков, не исках да имам допир с това, но то по-късно се върна при мен. Върна се и остана. Мисля, че домашната атмосфера беше много важна. Иначе сигурно никога нямаше да пиша сакрална музика.

Някъде около 30-ата си година решавате да се „премерите“ с бога на сакралната музика – Бах, като композирате „Страсти по Лука“ (бел.ред. – има различни хипотези за авторството на Бах на творба със същото заглавие; според една от тях той е компилирал или редактирал композиции от друг/и автор/и)…

Е, това беше наглост! Исках обаче да се харесам на моята красива млада съпруга. Направо не е за вярване, цели шест седмици писах тази творба! Но факт, на 18 декември 1965 г. се оженихме с Елжбета и заминахме на сватбено пътешествие до Криница. В столовата разтварях толкова голям нотен лист, че едва се събираше на една малка масичка, но в края на януари 1966 г. вече бях готов. И не съм променил нито нота от това произведение. Цяло щастие е, че тогава написах „Страсти по Лука“. Сега бих се страхувал.

Със съпругата си Елжбета

Страхът пред Абсолюта с възрастта ли идва?

Да и това е огромна отговорност. Защото ръката на младия човек няма да трепне, а на стария – вече да.

Някои казват, че „Псалми на Давид“ са вашият входен билет към кариерата, а вие твърдите, че това са „Страсти по Лука“ – каква е истината?

Все пак „Страсти по Лука“. „Псалми на Давид“ е младежко произведение, написах го още като студент. Всъщност две са творбите, които ме свързаха със сакралната музика. „Псалми на Давид“ през 50-те и „Стабат Матер“през 1962 г. – за три хора. Реших да я напиша за 12 гласа, което не е лесно. Но тогава не знаех. „Стабат Матер“ стана много популярна и се пееше навсякъде. Впрочем намери място и в „Страсти по Лука“.

В днешно време като че ли няма необходимост от писане на сакрална музика, тъй като произведенията се поръчват най-вече от светски институции, а не от църкви, както в миналото…

Затова съм и такъв, Последният Мохикан може би. Кой би писал сега толкова много сакрална музика?! Е, може и да се намери някой сред по-малко познатите ни имена, но сред известните едва ли има друг, който би писал толкова много и толкова различна сакрална музика. Защото съм написал и кадиш по текст на иврит, и няколко важни произведения по староцърковни текстове.

Обръщате се и към други религиозни традиции, защото някой ви вдъхновява с нова поръчка, или това също е плод на вътрешните ви търсения?

Знаете ли, навремето пишех по поръчка, но сега сам си поръчвам. Сам си избирам. Всеки път е следваща стъпка и откриване на нещо ново. Не се повтарям в творбите си. Те винаги са различни. Някога сакралната музика е била много сложна, а днес е по-проста. Някак естествено се променяше и музикалният ми език. За мен не би било интересно да пиша така, както съм писал през 60-те.

А може ли днес музиката, която вече е излязла от църквите и е влязла във филхармониите, да доближава до Бог?

Сигурно. Не съм скъсвал връзката си с Бог именно благодарение на музиката. Написал съм толкова много композиции, че дори само заради това вярвам. Да, аз вярвам. И това не е някаква младежка вяра – често се боря с Господ Бог.

Музиката променя ли човека?

Слушайки сакрална музика, човек изглежда различен, по-добър.

Може ли невярващ човек да пише сакрална музика? Имали ли сте моменти на колебание?

Да, имал съм моменти на колебания в моя предълъг живот. Случвало се е да се откъсна, но никога напълно. Мисля, че заради моята музика останах вярващ. И нещо много важно се доказваше в живота ми – тази моя сакрална музика привличаше и невярващи хора. Знаете ли, самата музика е опит за приближаване до Бог чрез абстрактното. Подобно на математиката, тя в известен смисъл е нещо абсолютно. Порядъкът, който съществува в музиката и в който аз много вярвам, подкрепя убеждението, че съществуват известни правила, от които не можем да избягаме. Същото навярно е и в моята музика, която се опитва да изрази Абсолюта и да отрази класиката.

А има ли основополагаща истина, която държите да предаде чрез своето изкуство?

Старая се да предавам само истината. Може би най-голямата грешка на съвременните артисти е именно това, че не казват истината, а се стараят да вървят по течението, поддавайки се на модата. Страхуват се от критиката и искат само да бъдат хвалени. Тяхното изкуство често не е честно, а само някак вътрешно объркано. Също както политическият ни живот, на който му липсва праволинейност. Истината е най-важна, без нея няма бъдеще.

С годините започвате ли да се чувствате „по-голям“ католик?

Това също е въпрос на сантимент, на връщане към родния дом. Като тийнейджър се майтапех със силно набожната ми майка, но днес самият аз обичам често да отскачам в църквата. Не само когато има служба, а и просто да си поседя там сам.

Малко по-различен въпрос. През 60-те се обличате доста цветно, даже екстравагантно, а и на преклонна възраст пак бихте се откроили на улицата – това израз на бунт ли е, или държите да привличате погледите?

Вижте, винаги съм правил това, което е забранено. В онези времена не беше разрешено да се обличаме по-шантаво, но аз го правех. Милицията често ни преследваше. Веднъж даже изгорях. Спомням си, тогава носех червени панталони, виолетова риза, нещо такова. Това беше бунтът на младия човек срещу мрака на онези времена.

Бунтували сте се не само срещу властващата тогава сивота, но и срещу наложения музикално-композиторски канон…

Да. Защото от самото начало бях различен. Пишех например религиозни творби във време, когато властта не гледаше на това с добри очи.

През 70-те обаче критикувате авангарда, към който сам сте принадлежали…

Да, защото не се развиваше, а си остана на едно и също място. Напуснах авангарда и отидох по-далеч, в моята си посока. Другото просто вече не ме интересуваше. Но трябва да отбележа, че тогава бях на възраст, когато човек винаги е на „не“. Моята музика еволюира, промени се. Просто ми стана скучно и оттам дойде желанието ми за промяна.

Пиша най-различна музика, практически във всичките ѝ жанрове: от солови композиции, през камерна музика, хорова музика, която заема важно място в творчеството ми, до оратории, опери, симфонии, концерти. Така е било преди векове – всеки уважаващ себе си композитор се е доказвал във всеки жанр. Чувствам се малко като ренесансов автор, който би успял във всичко, който е любопитен към всичко и никога не седи в една и съща черупка, показва се. 

Никога ли не сте се притеснявали от критиците, които често не са ви щадяли. Като че ли дори сте им правили напук, композирайки все по-сложни произведения…

Вярно е, непокорен съм. И в живота, и в музиката. Критиката никога не ме е интересувала, не съм чел мнения на критици. Чете ги моята съпруга и се ядосва. Но мина време, всички свикнаха с моето творчество и вероятно вече не пишат критично за мен. 

Ваша музика звучи и в много филми. Не се ли противопоставихте на използването ѝ в толкова мрачни, макар и великолепни филми като „Екзорсистът“ на Уилям Фридкин и „Сиянието“ на Стенли Кубрик? Все пак не сте я писали, мислейки за хоръри…

Преди всичко не бих нарекъл „Сиянието“ хорър. Това е нещо повече, нещо много дълбоко, филм, който влезе в историята. Както знаете, не съм написал музиката специално за него. Един ден ми се обади Стенли Кубрик с въпроса дали не бих написал нещо за новия му филм. Казах, че, за съжаление, не, защото точно тогава композирах опера, но му предложих няколко мои творби, от които евентуално би могъл да избере. Едната от тях беше „Пробуждането на Яков“, много абстрактна, изненадваща творба. Тази композиция го развълнува. Знаете ли, Кубрик беше велик майстор, умееше да слуша, имаше невероятно ухо. Във всички негови филми звучи прекрасна музика.

А как оценявате съвместната работа с вашия голям фен Джони Грийнууд, китариста на Radiohead?

Много съм любопитен, когато става дума за културата, която ме обкръжава. Отворен съм към нея. Срещнахме се с Грийнууд по негова инициатива. Дойде в Краков и първото, което ми каза, беше, че като младеж бил на мой концерт и дори съм му дал автограф. Той също се оказа доста отворен към различна музика. Джони не е просто китарист, който дърпа струни, а човек с широки музикални хоризонти. Работихме заедно не като учител и ученик, а най-вече като партньори. На първата ни среща му дадох да послуша две-три мои произведения. Най-силно впечатление му направи „Полиморфия“, доста абстрактна творба. И на онзи рокконцерт на фестивала Open’er през 2012 г. в Гдиня дирижирах именно „Полиморфия“ и „Елегия – в памет на жертвите от Хирошима“. 

Там като че ли за пръв път излизате пред публика, по-голямата част от която не познава творчеството ви и слуша съвсем друга музика – как се чувствахте?

Страхувах се. Никога не бях участвал в подобен фестивал. А се оказа, че дойдоха 50 000 млади хора – по-скоро заради Грийнууд, отколкото заради мен! Невероятна атмосфера, случи се и истински феномен. Докато изпълнявахме „Полиморфия“, падна изключително гъста мъгла. Представете си: обръщам се към публиката и виждам само хората от първите три-четири редици, останалите бяха „изчезнали“! Изплаших се, че са избягали! Атмосферата стана абсолютно необичайна, както знаете, във влажния въздух звукът се разпространява по различен начин, благодарение на което имахме превъзходна акустика. Това е един от незабравимите за мен концерти. Тази мъгла и тези хиляди млади хора! По-късно при други изпълнения при мен идваха млади хора и споделяха, че са били на онази вечер в Гдиня. За мен това беше като отваряне на нови врати.

Съществува ли такова нещо като вдъхновение? Композирането не е ли по-скоро въпрос на убеждения, умения и самодисциплина?

Винаги, когато успявам да напиша нещо интересно, смятам, че е от вдъхновение. Аз съм професионален композитор, много дълго се образовах, бях изключително любознателен като студент. Моята музика не е проста, но очевидно има нещо, което възниква именно под влиянието на някакво вдъхновение. Защото когато седи пред празния нотен лист, човек внезапно започва да чува нещо и след миг то започва да придобива форма. Нямам проблеми да запиша това, което чувам в главата си. 

Паркът на Пендерецки

Къде пишете най-добре?

Има две-три места, където съм написал повечето от творбите си. Това е най-вече Краков, а преди десетина-петнайсет години към него се добави и Луславице. Този имот, някога в руини и без парк, който ремонтирах и където посадих моите дървета и храсти – това е моето място под слънцето. Голямата ми гордост е лабиринтът от храсти. Лабиринтът е символ на съдбата на артиста, който търси и опитва нови пътища. Луславице е моето убежище. Влизам в лабиринта и търся изхода. Само неговият автор знае къде е той, но често сам да греши. В края на краищата и артистът трябва да греши… Знам, че когато отивам в Луславице, ще работя добре.

Как мислите, кои ваши творби ще останат завинаги в историята на музиката?

Има композиции, благодарение на които съм такъв, какъвто съм, макар не всички да смятам за най-добри. Това са „В памет на жертвите от Хирошима“, „Страсти по Лука“, „Утреня“, оперите „Дяволите на Лудун“ и „Черната маска“, както и някои произведения от последния ми период – „Кредо“, „Седемте порти на Йерусалим“, Concerto grosso. Чувствам се добре, но се боя, че няма да успея да напиша всичко, което съм замислил. А работа имам поне за десет години напред…

(По материали от полския печат)