Борислава Танева е от динамичните натури, разпознаваема в своята многоликост. Като концертираща пианистка е известна не само в България, на Балканите, в Европа, а и в Бразилия, Сингапур, Япония, Китай. За композиторския ѝ талант се знае, оценяван е, а за високото му ниво съдим и от Международния конкурс „Едвард Григ“ в Осло, където за първи път българин получава награда. При това не само от журито, но още по-ценната – на публиката, по зададената тема: пиеси за соло пиано, вдъхновени от „Лирични пиеси“, опус 12 на Григ, т.е. от детското творчество на норвежкия композитор. Детските клавирни пиеси на Борислава Танева са издадени от лондонското издателство Musica Ferrum. А музиката за деца във вид на клавирни пиеси, песни (отдавна в репертоара на група „Бон-Бон“), за 4 ръце, или като музика за куклен театър, е особено вдъхновение за нея.
Тя журира, администрира (зам.-ректор е на НМА „Проф. Панчо Владигеров“), организира музикални събития и фестивал (ppIANISSIMO – от самото му създаване), основател и зам.-председател на швейцарско-българската асоциация за култура SBAC. Затова не случайно е носител на „Златно перо“ (2014) за изключителен принос към българската култура и изкуство и „Кристална лира“ за цялостен принос към българската култура (2015), както, без съмнение, за активната си творческа дейност е „Музикант на годината“, в класацията на „Алегро Виваче“. Отпреди месец пък е наградата на Столичната община, спечелена от екипа – в областта „Музика“ – изработил проекта „Музиката на Европа“, в който Танева е основен организатор на пъзела от 28 концерта, осъществени от студенти в Музикалната академия, солисти от Софийската филхармония и известни европейски музиканти.
Най-същностната дейност, на която се е отдала безусловно, е преподавателската.
Както самата се чуди: „Ако ми беше казал някой, че още щом завърша, ще започна да преподавам, нямаше въобще да му повярвам“.
Кауза е да дава път, да търси възможност за изяви на младите ни музиканти. Желанието ѝ е повечето от тях да минат през обучение в интерпретация на съвременна музика. Обикновено има голям клас, двоен от статута за професор. Нейните ученици винаги са сред наградените на международни и национални конкурси – само в последните 10 години наградите са им над 50! Впечатляващи са таланти като Лили Богданова, която 2014 г. спечели три награди – в Италия; в Мароко, където оценяват нейният Моцарт; в класацията на Allegro Vivace я признават за Млад музикант на годината, а Министерство на културата ѝ дава грамота за изявена перспектива в бъдещето развитие.
Борислава Танева редовно сътрудничи с консерватории в Атина, Женева, Солун, Мадрид, Люксембург, Сингапур, Париж – а току-що се завърна от Копенхаген – където води майсторски класове, изнася музикални семинари на различни теми, свири.
Солидната си подготовка по инструмент е получила от авторитетните професори Константин и Джулия Ганеви – по-известни като дуо Ганеви, а композиция учи при друго светило – проф. Парашкев Хаджиев. От 1995 г. е на щат след конкурс в Клавирната катедра, Инструментален Факултет, на Музикалната академия, където преди това започва като хоноруван асистент. А иначе, успешно се пробва с преподаването още 17-годишна. „И лека-полека се оказа, че само преподавам“ – установява го с усмивка. Но пък ми е ужасно интересно!“. А ние бихме добавили: при майка – учителка по пиано, и баща композитор – известният професор по композиция Александър Танев, дъщерята каква да стане с две пиана в къщата им?
За страничен човек е любопитно кои са похватите, които извеждат всички умения от талантливия ученик, за да го направят индивидуалност, да го мотивират. Борислава Танева аргументира своите, вече изпробвани начини: как да се приложат и кои дават ефект.
Учителят трябва да е психолог, да общува с младия човек на неговото ниво и според моментното му състояние. С децата е по един начин, със студентите по друг (подготовката за международен конкурс е процес със специфични интензивност и ниво), с непрофесионалистите по трети. Тя държи да има контакт с различните групи, защото музиката е за всички.
„Необходимо е така да обясня конкретния проблем, че да се разбере. Различна съм във всичките си уроци. Ако не е разбрано, вината е по-скоро моя. Каква работа трябва да се свърши, определям по време на конкретния урок: понякога ученикът възприема с 20% от възможностите си, друг път със 120 %. Трябва да извървим пътя заедно, да поставям непрекъснати цели и да го тегля максимално напред.“
Пианото е верен приятел, който никога няма да ти изневери.
Каквото и колкото му дадеш като чувство, емоция и енергия, то отвръща със същото. Музиката е език, който също си има своя „синтаксис“, „морфология“ – има своите строги, несменяеми и логични правила. Важи за всички, включително и за пианистите непрофесионалисти, които свирят за удоволствие. Научаването на 12-те ноти не е проблем за средно интелигентен човек.
„Налагало ми се е често, по време на урока, да напиша пиеса според възможностите на човека или заради конкретен проблем, който да разреша – казва проф. Танева. – По-трудно ми е да я намеря в наличните ноти в момента, отколкото да я напиша.“ И макар че, „желанията им редовно са свързани със свирене на нещо по-леко, по-популярно“, по-важен е резултатът – „този контакт с музиката създава линк и в някакъв етап отваря път към концертната зала. Появява се по-сериозна потребност. Имала съм уроци дори с над 70-годишни“.
При професионалното занимание подходът е различен. В гимназиалния курс започва да се трупа репертоар и неговият избор трябва да е максимално балансиран. Но няма преподавател, който, работейки задълбочено, да обхване всички стилистики. Обикновено липсва ХХ век, е наблюдението на професорката. В Академията се надгражда.
„Може би отстрани изглежда плашещо, че работим чрез индивидуални уроци, но за мене е най-ценното. Мога да се обърна към конкретния човек, в конкретния момент, с конкретното произведение, за да получи конкретни знания“, споделя Борислава Танева.
А конкурсът според нея не е мерилото за можене. „Не мисля, че на всяка цена трябва да се ходи на конкурс, казва Борислава Танева. – Отказвала съм хора в последния момент – не е добре да се показват в „несресан“ вид. Има и някои лоши страни – спира трупането на репертоар, понякога конкурсът стресира болезнено… За дълъг период от половин година, 8 месеца, зависи какъв е обемът на конкурса, спира цялостното израстване. Трябва внимателно да се разчертае план – да не се прехвърли пикът, когато пиесите са в най-добър вид, и все още на ученика му е интересно, иначе личи. Не трябва да се стига до „изтъркване“ на репертоара. Не да му писне, но и да не е скалъпено в последния момент – също се вижда, а и не е честно към музиката. От друга страна, особено за конкурси навън (тук си се знаят поколенията, въртят се 10-15 души от малки), да си свериш часовника е важно. И е една от целите: да видиш връстниците ти по света какво правят. А конкурсите са с най-различна насоченост. „Мария Калас“ (за певци и пианисти, в Атина) в клавирното му издание например е със задължителни 7 концерта за пиано и оркестър. Седем концерта едновременно да имаш в ръцете си! (аз не съм имала 7 в живота си). Като репертоар имам 27, че и повече, но 7 едновременно? Не мисля, че и големите професионални музиканти могат за една седмица да изсвирят качествено толкова на брой концерти. Оказва се, има млади хора, за които е предизвикателство. Малко са, но ги има.
Структурата на големите конкурси обикновено е сходна: класическа соната, полифонично произведение, романтика, етюди…Оказва се, че без Бах и Бетовен не може – личи как и дали пианистът мисли. Иначе, ако няма мисъл, няма шанс. Затова при избора на репертоара, трябват произведения за стилистичен баланс. Не е добре пианистът да се яви само с един или със сходни стилове. Ако има Бетовен, тогава в същия тур не да се сложи Хайдн и Моцарт, а Щокхаузен, Рахманинов или Скарлати – влизаме в скритите за непрофесионалното око тънкости. Важно е да се покаже в различна светлина, как играе различни роли. Изпълнителите са проводници между мъртвия нотен лист и живата публика. Ние сме интерпретатори, илюстратори. Трябва да разбираме какво има зад нотите, за да стигнем до смисъла, като детективи сме.“
Едва когато си минал през всяка фибра на текста, имаш свобода в изпълнението.
Главната цел за проф. Танева е да научи студентите и учениците си да мислят самостоятелно, да се аргументират професионално. Да си задават въпроси. Защо е там всяка нота? Какво прави в общия контекст? И чак след като разберат, тогава: „правѝ каквото искаш с нея“. Асоциира го с пясъчния часовник – нотата да мине през тясното на стъклото. Не да се изпълняват дословно препоръки, нито, още по-лошото – буквално копиране. А да следват концепция.
„Аргумента: „Така искам, така го чувствам“, не го признавам. Не! Трябва да знаеш защо го искаш и чувстваш“ – е изискването на преподавателката. Според нея, най-важно е търсенето на отговори: „защо не пише това кресчендо докъде е?“ или „какво изобщо значи кресчендо в този контекст и стил?“, или пък „защо не всяко кресчендо води до форте?“. Интересното е да се проникне в структурата, в архитектониката, в мисълта на композитора. Да се построи правилно сградата. Пък какъв цвят ще боядисаш стените, си е твоя работа, но да е така, че да не се разваля общата концепция – това ще те направи и разпознаваем. Един много интелектуален флирт! А и от личен опит знае, че и след 5 или 10 години в един свирен текст се откриват много нови неща. „Вълнуващо е да се опиташ да влезеш в главата на композитора – защо е направил това или онова? Какво става със самия него, с времето, в което живее…“
Професор Танева често има уроци, на които не се свири, а се говори. За общата историческа рамка на времето, за естетическата, какво става в другите изкуства по това време, а в Европа? Защо някой композитор пише по определен начин, а след 10 години променя похватите? Какво става в живота на Шопен, Бетовен, Хайдн, Прокофиев, Рахманинов? Примерът с Артур Винсент Лурие е показателен. Толкова интересен и талантлив композитор, а не знаем почти нищо за него и творчеството му. Останал е във вакуума на времето, защо?
Борислава Танева се оказва от изследователите и популяризаторите на Лурие[1]. Поканена е през 2016 г. от фондация „Артур Лурие“ в Базел да свири на големия мемориален концерт по повод 50 години от смъртта му. Допреди 8-9 години самата тя не е чувала за автора, сблъсква се с името му случайно, започва издирване. С много усилия стига до отговора: защо не знаем нищо за него? Оказва се, само защото е имал „шанса“ да живее в дореволюционна Русия (началото на ХХ век) и неблагоразумието да се „заиграе“ с революцията от страната на победителите – става висш апаратчик, когато пет години след Октомврийската революция вижда как се изкривяват идеите – бяга на Запад (в Берлин първо, после в Париж). Резултатът е, че в Русия е забранен и забравен (като предател от най-високо ниво), а колегите му на Запад така и никога не го приемат – за тях е съветски функционер. Печален факт е, че до днес е намерена само неговата Трета соната за пиано. Първата и втората ги няма. Изчезнали или умишлено унищожени? „Не се знае, но ги е имало – обяснява изпълнителката. Потресаваща е промяната в стилистиката му: как пише и звучи в началото на творческия си път и как в последните опуси. Как – когато е още в Русия, как в Германия, във Франция, и накрая – когато завършва земния си път, в Америка. Абсурдно е да се интерпретира по един и същи начин, но трябва да се знае информацията, да се опитаме да достигнем до нея. В днешното време на интернет е лесно.“
Борислава Танева е възнаградена – получава от самата фондация „Лурие“ всичко издирено и събрано досега от творчеството му за пиано.
„Старая се да поддържам огънчето на любознанието поне у тези студенти, които са при мен. Обикновено носят ноти и започват да четат от първата. Ама чакай! Кой го е писал, кога, къде, защо го е писал, какви са формата, средствата, тематичният материал… имаш толкова много жокери, които те насочват… Пак ще се върна на нотата „до“ – има милиони до-та в Бах, Стравински, Шопен… Какво правим с тях е въпросът, как ги организираме, в какъв контекст, в каква фраза. Също както при четенето на книги – ако си единствено грамотен – оставаш на повърхността. Когато имаш културата, знаеш откъде идва…“
Най-добрият пример, разбира се, е личният. Борислава Танева свири всеки ден в продължение на десетки години. Уверява, че да свириш по 8 часа е неефективно, ако във всеки момент не знаеш какво точно правиш на пианото. Работата не се изчерпва само със свиренето. Да, обслужващата част – пръстите и двигателният апарат, трябва да са във форма, да се поддържат.
„Не мисля за едно произведение само докато съм на пианото – споделя своя опит тя. – Продължавам да чета, да търся връзките от и към другите изкуства, да мисля за пиесата…и то е друга работа – интелектуална. Понякога е по-важно проникването във взаимовръзките, отколкото свиренето още два часа.“
Майсторският клас е често срещана форма на спорадичен контакт между известните артист-изпълнители и все още трупащите умения и опит. Дали това е най-смисленият контакт, е друга тема, но разбирането на проф. Танева да не се влиза в конкретика е обосновано. „Дори да съм дълбоко несъгласна по някоя тема с колегата, при когото учи записалият се в майсторски клас при мен, няма смисъл да разбивам света му в рамките на урок-два. По-добре е да насоча мисленето му към нови пространства, там да се опитам да построя нещо, което да остане като принцип, като база. На майсторски клас повече говоря. Така информацията може да остане в главата. Иначе какво? Ще сменя някой пръст или педал, ще поискам някое ритенуто или диминуендо да застане на мястото си. След месец произведението вече няма да е в главата на свирещия, с пиесата ще изчезна и аз. Вместо това, ако свири Равел, е по-полезно да поговорим за естетиката на импресионизма, за живота на Равел, за изразните средства в тази епоха с препратка към живописта. По този начин знанието ще остане в базата – било и 1 кв.см, но ще бъде част от големия „пъзел“ на културата.
През ключалката – за това, което не се вижда
„За нищо не ставаш“ не е реплика, която учениците са чували от Борислава Танева. Травмата би им останала за цял живот. Огромният резерв от търпение е също част от правилата, които тя е наложила за себе си. Просто се отдръпва, когато смята, че няма да постигне напредък. И в живота си е такава, защото е разбрала: с рогата напред, никъде не стигаш. В патова ситуация никой не надделява. Предразположеният и спокоен ученик по-лесно възприема критика. На това я учи животът. Израсла в социализма, а тогава „Браво!“ не ѝ е казвано. Макар че е от характерите, на които като кажеш: „Браво!“ – литват, но не се самозабравят.
Така до III-IV курс в Консерваторията, когато попада на майсторски клас при Джейкъб Латейнер, професор в престижния Juilliard School, Ню Йорк.
„И свиря Брамс, опус 118, второто интермецо – възстановява с подробности ситуацията Борислава Танева. Като свърших, той почна много премерено, но със суперлативи… взех да се възнасям в небесата… и после – шамарчето: „Но вие не свирите Брамс!“. Разбрах. Поне два основни принципа ми се забиха в главата: първо, ако преподаваш, прави го по приятния начин. И второто, запознаване какво има около нотите, преди четенето на самите ноти. До този момент не ми беше обяснено огромното значение на агогиката в музиката. Тепърва започнах да се ровя и да търся, за да стигна докъдето съм сега. Слава богу, имала съм тогава сетивата да усетя удара по интелекта ми. Толкова съм го мислила после. Той не би могъл да предположи колко много ми помогна.“
„Процесът е резултат от сериозно комплексно натрупване в различни ниши – смята проф. Танева. – Детето в Музикалното училище зависи от учителя си, той го насочва нанякъде. В Академията често се държим като гениални: ТЕ трябва да идват при нас. Не мисля, че е правилно. Ние трябва да имаме контакт с всички учители от музикалните училища в страната. Първото нещо, откакто съм на длъжността заместник-ректор, беше да напиша имейли на директорите на седемте музикални училища и да им предложа съвместни инициативи. За да могат да имат децата достъп до всеки преподавател, да изберат сами и да знаят с кого ще могат да работят най-добре. Защото те не са ничия собственост. За съжаление, има колеги, които се изживяват като собственици на учениците си. Дори говорят в 1л. мн.ч., което е ужасно. „Свирили сме – не сме свирили. Ще ходим на конкурс“. Аз и със собствените си синове не съм се отъждествявала така. Шапка свалям на хората, които работят в училищата, но понякога има необоснована ревност!
Нашето поколение живееше с тежкия комплекс, че на Запад всичко е ок. Не е, още по-малко сега. Та, много беше престижно – детето в Лондон, детето в Америка. Добре, какво прави обаче там? Европа се задръсти, особено в последните 10-15 години трябва да си наистина гений, за да ти обърнат внимание, огромна е и конкуренцията от страна на азиатския свят. Те са подлежащи на опитомяване, покорни, правят каквото им кажеш, и не на последно място – платежоспособни. Има конкурси (неофициално, но е така), където този вид частни уроци или азиатският контингент трябва да получат медал. Обяснете ми, по каква причина ще обърнат внимание на българчето? В последно време наблюдаваме обратния процес – деца започват да се връщат. НМА може да не е най-престижната консерватория на света, но дава страшно много възможности. Например, да свириш с оркестър. Това на Запад студентите трудно могат да си го представят. А ние имаме щатен оркестър от професионални музиканти. И за диригентите, и за всички инструменталисти, и за певците е школа по време на следването си да могат да работят с оркестър от професионални музиканти. А отвън си плащат, за да свирят с оркестър.
НМА има подписани споразумения по програма „Еразъм“ с около 60 университета и музикални академии в цяла Европа. Подчертавам – не съм за това да стоят тук и само тук. В никакъв случай! При музиката трябва да се опреш, да „се смесиш“ с други култури, но това паническо бягане след XII клас ме дразни изключително. Защото оттук има още какво да се вземе. Изкарай първи курс, втори, иди някъде по „Еразъм“ и ако толкова ти хареса, продължи там. Може да се върнеш в България и да си довършиш обучението, а може да отидеш магистратура на друго място. Хубаво е да смениш – ако си бил във Франция, иди после в Германия. А не родителите да теглят кредити, да се чудят откъде да плащат издръжката. И да не ми говорят, че е безплатно в Германия, защото всичко освен обучението е платено.
Най-важен е човекът, с когото работиш, а не мястото.
Ако намериш твоя човек във Владивосток – отивай във Владивосток. В Барнаул или в пустинята – иди, няма значение къде. Но когато не си го намерил, хей така да заминеш за Лондон, за да казват: „Тя/той е в Лондон“? Париж… Виена….прекрасни места, концентрация на световна култура, но колко пъти си имал продукция? Колко пъти свири с оркестър? Какво направиха те за теб, при положение, че не си местен? Да – иди, пробвай, поживей, виж и си остави врата за връщане. А не с предрешен one way ticket и после какво?
Битката за студенти по музика е огромна. Съвсем скоро бях на образователна конференция в Китай. Цяла Европа се е изсипала там да търси бъдещите си студенти по музика. „Белият“ човек не свири професионално. Той толкова е загрижен за бъдещето си, че е забравил тотално за настоящето. Има какво да се прави в България, много има! Въпросът е, че съществува инерция, натрупана с годините… то е комплексно. С всичките ми студенти имаме конкретни планове. Знам предварително, че във II курс еди-кой си ще замине по „Еразъм“. И това е чудесно! Примери много: Лили Богданова отиде в Берлин, Мила Михова във Ваймар. Георги Бойкин пак ще ходи, вече като докторант – във Вюрцбург, но прави докторантурата си при нас и води часове към катедрата в Консерваторията – в това се изразяват въпросните реализации. Те са факт.“
Борислава Танева припомня, че пианист е широко приложима професия. Пианистите са корепетиторите на всички възможни инструменти, на хорове, балет, оперети и опери, театри. И не чакай на държавата, родителите ти, на ректора или Виенската консерватория да ти уредят живота. Възможности има и в Близкия изток, търсят се специалисти. Има реализация. Криза ли? Кризата е за… мързеливите.
[1] Артур Лурие – род. 1892, Санкт Петербург – починал 1966, Принстън, САЩ.
