0
889

Вдъхновени от човека, не от машината

Tapi Project

Разговор с Йоги Санияуала, създателя на индийската urban folk формация Tapi Project, която ще слушаме в Пловдив и София на 4 и 5 август.

Tapi Project не са непознато име за българския слушател. За краткото си съществуване като концертираща група (само три години) са обиколили няколко пъти Европа, като България заедно със Сърбия и Испания са сред любимите им места. Връзката им с нашата страна е румънският басист Сорин Персану, известен у нас от концертите си с румънските ъндърграунд герои Basska и Popa Sapka през годините. С него са се запознали на другия край на света и само половин година по-късно той вече е постоянен член на формацията за турнета в Европа, траещи не просто 10 дни или 2 седмици, а месеци. В основата на Tapi Project иначе са Йоги Санияуала (китари, композиции) и Свати Минакши (глас). Името на групата идва от едноименната река в родния им щат Гуджарат, а музиката им… да, тя наистина се лее. Ще се убедите сами, ако дойдете на концертите им в Пловдив (на 4 август, неделя, от 21 часа в клуб „Фарго“) или в София (на 5 август, понеделник, пак от 21 часа във „Фотосинтезис“), организирани от фестивала „Аларма Пънк Джаз“ на БНР – по стечение на обстоятелствата (или съвсем не) само седмица след концерта на бруклинската рокендрол индийка Шилпа Рей.

А в началото на разговора ни връщаме Йоги Санияуала с няколко години назад, защото начинът, по който е създадена групата, е наистина емблематичен…

Свати пееше в една местна банда, а аз, като член на по-позната в Индия група, бях в журито на конкурса, на който те се явиха. Спечелиха конкурса… Бяха наистина лоша група, но с много добра певица. След конкурса аз просто се приближих до нея и ѝ предложих да сформираме нова група. В моята си група тогава бях певец и басист. Обаче бях много лош певец…

И просто си откраднахте добра певица от младата и неизвестна група?

Да-а… и след като тя дойде, аз съвсем престанах да пея. И така започна всичко… Ако трябва да съм честен, в Индия алтернативната сцена… е, не че е лоша, всичко си е наред с нея, но не е нещо особено. А аз исках да срещам повече групи като нас и поради това и сформирахме Tapi Project – за да можем да пътуваме по света. Първите няколко години прекарахме буквално в стаята на Свати, композирайки нови и нови песни, и така преди около три години Tapi Project се превърна в това, което е днес. Добрите отзиви не закъсняха – получавахме ги навсякъде, където отивахме. Имахме турнета в Хонконг, във Великобритания и в цяла Европа, в Япония – всичко това през 2017 г. Там, в Япония, се запознахме с нашия румънски басист Сорин. Когато през 2018 г. се върнахме за ново турне в Европа, аз веднага му се обадих и го попитах дали иска да се присъедини към нас. И така – това са последните три години за нас.

Темите и вдъхновенията за песните откъде черпите?

Вдъхновява ни всичко, което идва от човека, а не от машината. Ето, имаме една песен – Haiya Ho (Песента на рибаря) – в която изцяло се заличават границите между изпълнителя и публиката и накрая всички я пеем заедно. Идеята на тази музика е човешката връзка – с хората по целия свят. И това най-добре се усеща на концертите ни. Музиката ни докосва хората. Потъват в нея, после идват при нас, говорим си, сприятеляваме се. Тази музика не е сложна – простичка е и действа на слушателя директно. И макар текстът, който е най-важният елемент от нея, да не стига изцяло до вас, защото е на език, който не говорите, контактът се получава… Научил съм по време на пътуванията ни из далечни земи, че думите, които пишеш, винаги биват „преведени в енергия“ посредством музиката. Виждал съм го много пъти – хора, които не говорят езика ни, усещат точната емоция, заложена в песните ни, чувстват я и я разбират. Така че езикът може да е и бариера, но и най-обикновено средство, служещо на музиката, която ни свързва. Това е сърцевината на Tapi Project. Аз пиша всички текстове, човек на словото съм по-скоро, не толкова музикант. Но когато трябва да преведа на по-универсален език някоя моя идея, музиката е моето средство за превод.

А как комуникират езиково песните ви с различните народи и общности в различните части на Индия, когато пътувате?

Имаме песни на родния и език гуджарати като песента Varsad (Дъжд), както и песни, смесващи хинди и гуджарати като Paigam (Писма, Послания). Повечето ни песни са на хинди, но аз пиша и доста на урду, което е естествено, защото през вековете хинди и урду, езика на мюсюлманите, често са си взаимодействали и са се смесвали. Така че и нашият хинди в песните на Tapi не е изцяло хинди. Но и хинди не е език, на който можеш да бъдеш разбран навсякъде в Индия… Отиваш например в Южна Индия и хората не говорят хинди. Или във вътрешността на Бенгал. В планините хинди се говори повече… Но в някои части на Индия ние говорим помежду си на английски, за да се разбираме. От друга страна, хинди е езикът на киното и благодарение на киноиндустрията много хора от райони, където хинди не е основният език, го разбират… Обаче опитай в Южна Индия. Там никой няма да те разбере. Ще трябва на английски… От което не се чувствам особено щастлив, знаейки историята… Но от друга страна, благодарение на английския сега си говорим и с вас тук.

Казвате, че когато станете известна група и можете да си го позволите финансово, бихте пътували на турне като формация от шестима души, примерно. С всякакви инструменти – табла, ситар и т.н. Но от друга страна, в този по-минималистичен формат – трио за китара с ефекти, бас и глас – музиката ви носи специфичен чар…

Да, винаги съм го казвал – ограниченията пораждат иновации. А ограничения от всякакъв характер не липсват. Преди години приключих с бизнеса си, за да се занимавам само и единствено с музика. Свати напусна работата си, за да се посвети на тази група. Но този тип хора, готови на такава стъпка, не са толкова лесни за откриване – имам предвид хората, които избират страстта пред парите.

(Тук се намесва и певицата на групата Свати Минакши.)

Свирили сме на достатъчно големи фестивали, където парите са повече, но понякога там я няма реалната връзка с хората, не можеш да почувстваш енергията, близостта, която малкото пространство ти дава. Така че, ако трябва да избираме, предпочитаме малките места, доколкото те ни дават директен контакт и непосредствен обмен на енергии с хората…

Наричате музиката си „urban folk“ и близостта със западните измерения на това понятие са налице. Тук са традициите, родили Боб Дилън или Бърт Йенш, или Бони Принс, да не изброяваме нататък… Но вокалните линии са си подчертано индийски. Какво е съотношението традиция – иновация при вас? Много често дадена музика бива разпозната от западния слушател като „фолк“ или „етно“, или „уърлд“ само заради непознатия език или характерните извивки…

Свати Минакши: Като Йоги и аз не съм изучавала музика, но слушам много музика – Бьорк, Нина Симон, както и пакистанската певица Абида Парвин… Така че всички тези влияния ги има. Не знам по какъв начин се смесват в собствената ми глава, но резултатът е това, което чувате…
Йоги Санияуала: Начинът, по който Свати пее, има и тази стойност, че си е напълно неин – тя пее от сърце, без да се опитва да следва или копира даден модел… Като я слушаш, можеш да идентифицираш „малко джаз тук“, „малко рокендрол там“, но в основата си това си е нейното пеене. И след като е от Индия, със сигурност в пеенето ѝ има и частица от Индия…

Има ли много групи като вас в Индия? Тук познаваме индийската класическа музика, както и по-модерните форми на джаз и импровизирана музика – от Закир Хусейн до Виджей Айер, познаваме боливудския стил, познаваме отвъдокеански индийски рокендрол легенди като Кинг Кан и Шилпа Рей, познаваме дори не един и двама електронни артисти… Как обаче изглежда алтернативната рок сцена? В началото на разговора Йоги спомена, че тази сцена не е голяма…

Трудно ще ми е да отговоря за цяла Индия, но да си призная – винаги съм искал да следвам тази сцена и да откривам нови групи, но никога не съм срещал достатъчно такива. Индийската класическа музика е заложена у всички ни и с нея сме познати по света. Тя е истинската основа на Индия. Но като говорим за сцената в Индия днес, ние не можем да я разглеждаме изолирано от сцената в Пакистан, в Бангладеш и въобще в региона. Този „градски фолк-рок“, който свирим ние, има своята сцена и в Пакистан – дори повече, отколкото в Индия… Същността на тази музика си е универсална обаче – и на Изток, и на Запад. Изпадаш в ситуация, в която преживяваш дадена история, искаш да я разкажеш на хората, разказваш я с музика и започваш да пътуваш от град на град с тези песни – това е „ърбън фолк“. Такива са и нашите песни – те не се опитват да докажат нещо или да постигнат нещо. Не, те са от сърце и ние пътуваме с тях и с историите, които те разказват, от град на град. И в Пакистан в момента има добра сцена за такава музика. Свати спомена Абида Парвин, която е легенда. Но има и множество по-малки и неизвестни групи и музиканти, които създават такава музика – ако потърсите канала на Coke Studio Pakistan в Ютюб, ще откриете много такива невероятни музиканти. В Индия тази сцена е по-малка – сега се сещам за групата Parvaaz като по-известно име, но не мога да се сетя за много други имена като тях… Но не делим сцената на индийска и не-индийска. Аз лично слушам много Radiohead именно защото правят откровена музика, по начина, по който е откровена и индийската класическа музика.