0
2670

Великденските камбани на „Александър Невски”

georgi-markov

„Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „Александър Невски”. Техният звън бе истинска музика, която слизаше от небето на земята.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Обичам този празник, обичам дълбоките му корени в българската история, обичам името му, обичам собствените си спомени в този ден от слънце, зеленина и камбанен звън.

Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „Александър Невски”. През цялото време, докато можех да ги виждам и чувам от непосредствена близост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха обикновени църковни камбани, които биеха по определено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария. И техният звън не беше поредица от камбанени удари, а истинска музика, която слизаше от небето на земята, за да навлезе дълбоко в нас и озвучи света по свой собствен, неподражаем начин. Колко пъти съм чакал всред шумната атмосфера на града пристигането на тази музика, която властно прогонваше мизерната шумотевица на делничния живот, за да наложи своята могъща и завладяваща празнична хармония.

В детските ми години това беше тържествен поток от прииждаща безспир радост, от звучно буйство, като че камбаните се смееха, обзети от някакво свое, камбанено щастие, което звучеше като предвестник на нашето собствено щастие. Когато вдигах очи към камбанарията, струваше ми се, че виждам там група смеещи се лица. Много пъти в детската ми глава се появяваше предположението, че камбаните сами звънят. Беше ми невъзможно да свържа техните звуци с усилията на някой простосмъртен. Това беше времето, когато „Александър Невски” стърчеше високо над всички сгради в града, когато ръстът на някогашна София не се подиграваше с човешкия ръст, когато дремещата тишина на улиците поглъщаше без остатък шума на рядко преминаващите автомобили и камбанките на трамваите звъняха в унисон с храмовите камбани.

Хората изпълваха площада и църквата, недоведени и неорганизирани от никого. Идваха така, както техните бащи и майки бяха идвали, както българите от векове се бяха стичали към църквите на този ден. Вярващи, полувярващи и невярващи в религиозните чудеса идваха през тази събота вечер заради това, че пасхалният обичай беше част от вековния живот на българите и може би, за да чуят тези невероятни великденски камбани. Хората пристъпваха кротко, със сдържани движения, с притихнали гласове и вродено чувство за достойнство. Никой не бързаше, никой не се блъскаше, никой не викаше и омекотените лица изглеждаха по-замислени от друг път. Наблюдавах чувството, с което слушаха камбаните и ми се струваше, че всеки имаше свое собствено отношение към тяхната музика, че за всеки те бяха нещо негово си.

И когато започнеше шествието около църквата и гласовете на великолепния църковен хор се съединяха могъщо с камбанения звън, тогава вдигах глава към небето, защото си мислех, че тъмният свод ще се разтвори и сам възкръсналият Бог ще се покаже. Но дори когато Той не се показваше, бях сигурен, че цялата красива и звучна симфония имаше божествен смисъл. Внезапно долавях, че всички ние – хора, камбани, небе, природа бяхме единно и хармонично цяло, че всичко имаше свое определено и единствено място и че аз се ползвах с най-великата привилегия – да живея.

Веднъж чух възрастен човек да казва, че Бог не е на небето, а по лицата на хората, в самия звук на музиката, в пролетта…

Колкото и да гледах, не успях да видя Бога върху лицата на хората, но усещах, че Той трябваше да е някъде много наблизо, иначе лицата не биха били нито толкова радостни, нито толкова красиви.

После, с течение на годините, забелязах, че звукът на великденските камбани се измени. Дори веднъж попитах дали не са ги сменили. Казаха ми, че са същите, че нищо не се е променило. А на мен все ми се струваше, че или не бяха същите, или нещо беше станало вътре, със самите тях. Звукът им стана по-тежък, изчезна прииждащата безспир радост и сякаш камбаните престанаха да се смеят. Това беше друга камбанена музика, но не по-малко красива, не по-малко разтърсваща. Звуците бяха по-кротки, по-спокойни и плуваха в по-гъст въздух, който ги приглушаваше. Имаше някакво странно разстояние между мен и тях. Те бяха пропити с размисъл и изглеждаха някак затворени в себе си, отчуждени. Вече не мислех, че камбаните сами бият и бях твърде наясно с човека, който стоеше зад тяхното движение.

На Великден хората пак се стичаха, но крачките им бяха по-бавни и лицата по-замислени. Върху устните им имаше повече мълчание, а върху лицата им повече мрак. Шествието и хорът отново бяха внушителни, но тъмнината зад свещите беше по-гъста и може би не идваше само от нощта. Тогава за първи път в камбанените звуци и в цялата великденска служба долових безпокойството. Нещо неизбежно приближаваше към нас. Но това не беше възкръсналият Бог…

Беше войната, бяха бомбите и един мъртъв, беззвучен Великден в един мъртъв, беззвучен град. Каква странна картина представляваха църквата и площадът в тази призрачна 1944 г. Беше ослепително слънчев ден, между паветата беше избуяла трева и изглеждаше, че площадът внезапно се бе превърнал в странна ливада. Потъналите в тревата павета приличаха на мънички надгробни камъни…

И когато след нови години камбаните звъннаха, отново бях поразен от звуците им. Те не тичаха повече по площада, а падаха тежко от камбанарията като мокри есенни листа. Дотогава знаех, че само погребалните камбани са тъжни и не можех да повярвам откъде дойде тази тъга и във великденските камбани. Нали Възкресението беше надеждата? А нали в надеждата има бодрост, има упование, има енергия. Не може да има тъжни надежди. В момента, когато надеждите станат тъжни, те не са повече надежди, те умират и са вече униние и отчаяние.

Тъгата просто висеше върху всеки камбанен звук. Беше увиснала като олово върху него. А внезапно ревнали мотори по околните улици сякаш преграждаха простора на музиката. Бях убеден, че ако камбаните зазвучеха както преди години, те щяха да надвият шумотевицата, щяха да я изтласкат далеч назад. Но, уви, камбаните не желаеха да се борят, а се затвориха в своята камбанария, сякаш искаха да се изолират от онова, което ставаше извън църквата.

Хората, които пристигаха за Великденска служба, се движеха бързо, като че преминаването на площада ги плашеше. Те се озъртаха често и бяха ужасно мълчаливи.

На Разпети петък камбаните звучаха странно, сякаш да подчертаят, че това беше денят на Голготата. От камбанарията слизаше жестока истина и ние тръпнехме обзети от черни предчувствия.

„Тези нещастни камбани”, каза някой и аз си помислих, че човекът искаше да каже „тези нещастни хора”. Никога дотогава музиката на великденските камбани не беше изразявала така силно разпъването на човек от човека. И блясъкът на съботното шествие, което трябваше да оповести Възкресението на разпънатите надежди, беше потъмнял, хората бяха малко и всичко беше някак смачкано.

За първи път бях разочарован и потиснат от великденския камбанен звън. Не исках да слушам камбаните и избягах. Те ми бяха дали толкова много. Защо искаха да ми го отнемат? Помислих си, че съм обичал тези камбани заради оптимизма им, заради техния магически талант да ме накарат да гледам към небето и да чакам то да се отвори. Уви, небето не се отваряше, и като всички грешници престанах да гледам към него и сведох поглед все по-надолу, към обувките си, към паветата.

„Камбанена илюзия”, казах си, и за да бъда по-ясен добавих: „Камбанена лъжа”.

И се опитах да ги забравя. Струваше ми се, че те бяха виновни с нещо пред мене. Не ми идваше наум, че може би аз бях виновен пред тях. Не ми идваше наум, че може би техният звън си беше останал все така чист и звучен, а моите уши, моята чувствителност беше загрубяла и приемаше музиката в деформиран вид.

На един от последните Великдени не исках изобщо да приближа площада. Казаха ми, че вече маса хора отивали, че някак се върнала предишната атмосфера, че шествието било още по-тържествено и кордоните милиция не могли да удържат хората. Нещо беше станало с тях, внезапно те се бяха втурнали към площада, както преди. Това не можех да разбера.

И на този последен за мен ден на Страстната седмица аз стоях на балкона у дома, в Драгалевци, и по някаква случайност се питах защо ние хората трябва да разпъваме нашите богове, за да ги възкресим след това. Защо беше нужно да преминаваме през престъплението, за да стигнем до избавлението? Тръгнах да си легна. И тогава чух камбаните, които започнаха да бият точно така, както бяха били във великденските дни на моето детство. Отново те се бяха отдали на звучно буйство, отново те се смееха, отново прииждаше така познатата ми камбанена радост.

Спуснах се бързо с колата към града. Не можах да отида по-далеч от началото на улица „Цар Шишман”. Опитах се да мина през градинката на Университета. Не успях. Тогава изтичах от северната страна. Невъзможно. Цялото огромно пространство беше изпълнено с народ. Никога преди на друг Великден не бях виждал повече народ. И милицията отчаяно се опитваше да възпре тълпите в техния поход към църквата. Имах чувството, че цял народ вървеше по посока на църквата, че всички тези вярващи, полувярващи и невярващи отново вършеха онова, което бяха вършили бащите и дедите ни. Върху лицата им отново се беше появила същата стара светлина, но гласовете им бяха по-силни, движенията им бяха по-буйни и всички се движеха натам, откъдето идваше камбаненият звън.

Застанал недалеч от гроба на Вазов си казах:

„Ето на какво са способни нашите великденски камбани! Ето на какво сме способни ние!”

И си спомних, че веднъж бай Косьо Кисимов, който живееше срещу църквата, ми каза:

„Когато бият камбаните, Георги, говори нашата майка България!”.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияСлужението на надеждата
Следваща статияПсихология на Априлското въстание