Начало Идеи Гледна точка Великденски разказ
Гледна точка

Великденски разказ

2337

AZahariev

Христос воскресе!

Преди Възкресение, непосредствено преди Възкресение Господне, тръгнах на път. Знам, че по-скоро не трябваше да го правя, че щеше да е по-благочестиво, ако си бях останал у дома, но се реших да замина все пак. Разреших си го, защото много ми се заминаваше. Искаше ми се да си тръгна поне за малко оттук. Признавам го чистосърдечно. А и си позволих да мисля, че това е едно поклонническо пътуване.

Има един град на границата между Македония и Тесалия, който се казва Сервия. Град, през който е минал и апостол Павел някога. По времето на апостола това била една от най-важните крепости по пътя между Солун и Атина. Мястото се намира в историческата област Елимея, недалеч от нейния днешен административен център – Козани. Кожани вероятно е име със славянски произход, както добре се знае.

Докато ме е нямало в България, колегата ми Горан Благоев поздравил – в рамките на предаването си „Вяра и общество”- християните за Великден, като добавил само и поздрав към мюсюлманите. Направил го заради съвпадението по силата на което рожденият ден на пророка Мохамед тази година по лунния календар се срещна с нашата Пасха.

Още докато се връщах, се натъкнах на много и разнообразни коментари в интернет, предизвикани от споменатия жест на Горан Благоев. Дискусията се беше разгорещила не на шега. Прочетох оценки на възмутени хора, които бяха приели това общуване с мюсюлманите на точно този ден и точно от страна на предаването „Вяра и общество” като скандално. Раздразнени хора, които не можеха и не могат да разберат защо е трябвало да бъде споменат и уважен Мохамед на Възкресение.

Безумно е да се отправят такива укори и обвинения. Направо е невероятно, че хора, съзнаващи себе си като причастни на християнските ценности, са се погнусили от това братско обръщане към човеците, които живеят до тях и с тях. Дори се чувствам смешно и неудобно, защото съзнавам, че говоря страшно банални неща, но реакциите, за които става дума, показват, че явно все още се налага да си обясняваме банални истини. Наистина ли продължаваме да имаме нужда от такива напомняния?!

Екипът на „Вяра и общество” и лично Горан Благоев дадоха вече достоен отговор, но се чувствам предизвикан и поради това ще си позволя да се включа в разговора.

Но няма да го направя със собствени думи, а ще приведа едни чужди думи:

Вие, които искате да се оправдавате със закона, отметнахте се от Христа, отпаднахте от благодатта, а ние се надяваме и очакваме оправдание чрез вярата от Духа.  Защото в Христа Иисуса нито обрязването има сила, нито необрязването, но вярата, която действува чрез любов.”

Цитатът е от петата глава на Посланието на свети апостол Павел до Галатяни.

Взех причастие в църквата „Свети Николай” в Козани по време на възкресната литургия. Никой от хората там не ме познаваше. Предполагам, веднага ще си помислите, че затова съм и искал да замина по празниците – за да съм някъде другаде и да съм напълно непознат там. Има нещо такова. Но има и друго.Текстът ми този път така и така тръгна интимно, та ще споделя. Знам, че имам някакъв род от тези места. Родовата легенда поне така твърди.

Никой от хората, събрани в катедралната църква на Козани, не ме уважи дори с бегъл поглед. С погледа на любопитството към странника, имам предвид. Но стана нещо друго. Случайно бях се озовал в центъра на храма. Случайно е точната дума, защото иначе предпочитам да стоя някъде по краищата. Стана така, че множеството ме избута в средата на църквата.

И тогава, преди да започне богослужението, към мен се приближи мъж в черен, демодиран, но грижливо поддържан костюм, който ме помоли – много учтиво – да се дръпна. Да се отдръпна и да отида по-назад. Сиреч, да отстъпя. Първоначално не схванах. Не само защото не разбирам достатъчно добре новогръцки, но и защото такава молба към мирянин, застанал в храма в очакване на литургията, е най-малкото странна и неочаквана.

Имаше и нещо друго, което ме озадачи. Бях видял мъжа още на влизане, видях го да седи под една лампа зад масата със свещите и така вече бях разбрал, че е клисар. Затова и не си помислих, че е част от охраната на някои от по–видните и значимите в града. Ето защо се учудих още повече на отношението му към мен.

Разказвам ви всичко това, понеже нито се подразних, нито се възмутих. Да, не бих си го и позволил в този час и на това място, но не ми се наложи дори да се боря със сърцето си, за да не се ядосам. Обратно, почувствах се някак забелязан, защитен и включен. Усетих се като част от тази общност, заради големците на която ме преместиха по-назад. Усетих някаква топлеща интимност в тази иначе излишна и нередна суета.

Кметът и военните, заради които бях пратен по-назад, си тръгнаха бързо, като отнесоха ордените си в съседните питейни заведения. Тъмносините униформи и дамите на високи токове излязоха. Останахме много хора, повечето от които вдовици.

А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготерпение, благост, милосърдие, вяра.”

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).

Свързани статии

Още от автора