0
1575

Велики четвъртък

Предусещане на Евхаристията

„Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.” (Иоан.13:1). Тази преизпълненост с любов, вписваща се в Закона и у пророците, достига пълнотата си в Угощението, където се предусещат смъртта и възкресението на Господа, тоест в Евхаристията.

Иисус в навечерието на еврейската Пасха несъмнено възприема и преобразява традиционния ритуал. Всяко домочадие трябва да заколи в Храма агне без недостатък. Кръвта му се събира в памет на Божията намеса, довела до освобождаването на народа от египетско робство, с нея се белязват двата стълба и горния праг на вратите на къщите. Сетне агнето се приготвя, без нито една кост да се строши, какъвто няма да е случаят с Иисус при Неговата смърт на кръста: Иисус, както утвърждава свети Иоан, е истинският пасхален Агнец.

Лука (22:20-27) упоменава чашата, която освещава гощавката, и над която Онзи, Който седи на трапезата, въздава хвала на Твореца. Сетне Той взима хляба, преломява го и го раздава на сътрапезниците. Тогава Иисус казва: „Това е Моето тяло, което за вас се дава”. Последната чаша възвестява новия и вечен завет, който Месията освещава. Тази чаша Иисус благославя и предлага, казвайки: „Тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива.” (Лук.22:20; срв. 1 Кор.11:25). С което той актуализира смъртта и възкресението Си, кълн на сетното преображение: „И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие (Лук. 22:17-18).

Последното угощение, което евреите са споделили в Египет, било подчинено на непосредственото бъдеще, на уникалното и неповторимо събитие – преминаването през Морето. Така, в далечно бъдеще, този възпоминателен ритуал бива повтарян без край, което придава на това прекосяване на Морето значението на победа и освобождение. Същото, въпреки огромната разлика, би трябвало да откроим и на Тайната вечеря на Христос. На първо място, тя е неотделима от Неговите Страсти и Възкресение: тя предусеща, влияе и придава израз на тези основополагащи събития. Хлябът се преломява, както ще стане с тялото. Виното се пролива, както кръвта. В преломения хляб и пролятото вино се вписва цялото тайнство на оживотворяващата смърт на Господа. В същото време тези „антитипове” (които представляват и актуализират typos-а, самото събитие) се предписват на църковното бъдеще, на Евхаристията: „това правете за Мой спомен.” Памет, която не е друго, освен Светият Дух, чрез същото това предусещане на Второто пришествие. Или както се казва в Светата Василиева литургия: „И като предложихме вместообразните (antitypoi) на светото тяло и кръв на Твоя Христос, на Тебе се молим и Тебе призоваваме […]: да дойде Твоя Свети Дух над нас и над предлежащите тези дарове, да ги благослови, да ги освети и да ги покаже. И тъй направи този хляб също скъпоценно тяло на Господа Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа. А тази чаша – най-скъпоценна кръв на Господа Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа…” А в „поменика” се „спомня” още и за „славното второ пришествие”.

Иоан ни предава нещо в шеста глава на своето Евангелие, което вероятно е било учението, дадено от Иисус по време на Тайната вечеря: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен […]. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (6:54-55). И се напомня за маната, преображението на онова, което е сам Той, „хлябът, слязъл от небето”.

„Който яде”: използваният глагол е troguein, който буквално иска да каже „смилам”. Разбира се, че Иисус подема еврейската пасхална традиция на избавлението на народа и прекосяването на Морето. Той подема и разгръща в пълнота традицията на угощението със завета. Въпреки това словата и жестовете Му – включително това troguein, изискващо един вид поглъщане – напускат библейската рамка, измествайки я едновременно назад и напред. Назад, за да поеме интуициите на архаичните култове, тайнството на „Теофагията”, на поглъщането на божеството чрез плътта на света, станал сакрално-космически. По този начин една „христофания”, надхвърляща много от съществуващите христологии, прави така, че всички традиции да съдържат някакво „панхристиянство”. И напред, за да впише тайнството в една едновременно сериозна, но и всекидневна простота, в насъщния хляб и празничното вино.

Ала това „усвояване” бележи основополагащ обрат. В архаичните култове боговете (божеството) искат човешки жертви, малко по малко сменени с животински жертви (символичен преход в Библията с „не-жертвата” на Исаак). От своя страна, освобождението от поробването и прекосяването на Морето са обвързани със смъртта на първите новородени в Египет и издавянето на цяла една армия.

Тайната вечеря на Иисус е неотделима от Неговата смърт-възкресение, но пролятата кръв не е вече тази на човеците – или на животните – това е кръвта на въплътения Бог.

Бог не се нуждае повече от жертвоприношения, сам Той е, Който се въплъщава, за да се даде на човеците в жертва, но не жертва на възстановяването, изисквано от Отца, както си го представя Анселм от Кентърбъри, а жертва на освещаването, на реинтеграцията, на единяването.

Нека подчертаем, че когато Иисус на Велики четвъртък обяснява мистичния смисъл на угощението, той уточнява, че то се дава за „множеството” по такъв начин, че причащението с тялото Му и кръвта Му да е единение на хората помежду им: ставайки Христови членове, те се съчленяват и едни с други. Както Морис Блондел (1) пише до абат Верле: „Иисус, божествена личност, прие в Себе Си не само една човешка природа, а човешката природа […] Нашите личности, нашите човешки съвести са такива, само доколкото в дълбините си се основават и просветляват от божествената личност на Иисус”. Тъкмо на Тайната вечеря, сиреч в Евхаристията, се осъществява свещеническата молитва на Иисус до Отца Му: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно”. „Общението на светите” е едновременно приобщаване до светите реалности, сиреч до хляба и виното, които Светият Дух интегрира в тялото и кръвта на Възкръсналия, и общение на така осветените личности.

Ето защо свети Йоан замества разказа за Тайната вечеря, такъв, какъвто го откриваме в синоптичните Евангелия, с този за измиването на нозете – необходимо продължение във всекидневния живот на „тайнството в олтара” с това „на брата”, както казва Йоан Златоуст. Сиреч за роба, дето в страна, където властва засухата и всичко е покрито с прах, измива нозете на господаря си. Символичен жест на най-смирено служение; двойно смирение: защото той не претендира, че пречиства изцяло другия (само Бог го прави и пресъздава чрез кръщението), а само, за да го подпомогне в странстването му…

На Велики четвъртък се смесват вярната любов на Иоан – никой друг, казва Ориген, не е скланял глава, подобно на Иоан, на гърдите на Иисус (Super Ioan. 1, 6) – с предателството на Иуда, а скоро и с отричането на Петър. Петър ще ридае, ще се кае, ще стане символ на простения грешник. Иуда ще се убие от отчаяние. Дали нощта – „той веднага излезе, беше нощ” (Иоан.13:30) – окончателно се е сключила около него? Нали един Иуда, вътре във всекиго от нас, отхвърля Евангелията и литургиите. За самата личност на Иуда, за неговата вечна участ, ние не знаем нищо. Божието милосърдие има ли граници? Това самоубийство не е ли било, също, един вид покаяние?

Тайната вечеря и всяко евхаристийно служение предусещат месианския пир, пришествието на Царството. В този последен Изход, най-болезненият, но и най-творческият, Евхаристията ни извлича напред, тя прави от нас човеци, напомняйки ни „за всичко благодарете” (1 Сол.5:18), защото в нея „сърцето поглъща Господа и Господ поглъща сърцето, и те стават едно” (2).  

Превод от френски Тони Николов

Оливие Клеман (1921-2009) е френски православен богослов, професор в богословския институт „Св. Сергий” в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция” (1959); „Православната църква” (1961); „Византия и християнството” (1964); „Въпроси за човека” (1972); „Духът на Солженицин” (1974); „Отче Наш” (1988), „Христос, земя на живите” (1990), „Малък духовен компас на нашето време” (2008) и др. Предложеният тук текст е от сборника „Христос възкресе” (2000).

__________

(1) Морис Блондел (1861-1949) – френски християнски мислител, един от създателите на „философията на действието). Б.пр.

(2) Текст, приписван на св. Йоан Златоуст в „Добротолюбие”. Б.а.