0
2318

Великолепният век – шедьовър
на кича и не само…

vek4

Сериалите, независимо дали става дума за северноамериканската „сапунена опера” или латиноамериканската теленовела (а това, между другото, са два различни жанра, с различна структура и морално послание[1]), отдавна са обект на сериозен анализ и наблюдение и няма нужда да бъдат оправдавани, че съществуват.

Струва ми се, единствено българският доморасъл „интелектуалец” използва този  популярен  разказвателен жанр като лесен начин да се докаже като „културен” индивид, разграничавайки се от него със съмнително високомерие. Ами, ако си толкова културен, не го казвай, докажи го. И за целта няма нужда да се съпоставяш с интелектуалното ниво на някакъв сериал, който

добре познава своя жанр и произход и не се стреми да бъде нещо повече от това, което е

По този повод винаги си спомням за текста на Умберто Еко, в който той определя (именно определя, а не заклеймява) романа на Хемингуей „Старецът и морето” като кич-роман, защото е прекалено описателно-бъбрив. В един момент Старецът казва: „Аз съм странен старец”, на което Еко отвръща: „Не го казвай, старче, докажи го!”. В случая романът си е позволил да изрече заключения, които трябва да се дестилират автономно в съзнанието на четящия, така че той в процеса на четене спонтанно да възкликне: „Брей, колко странен старец!” Оттук и съвсем основателните наблюдения (или ако предпочитате – критики), че сериалите  предлагат познати картини, сдъвкани наготово изводи, чувства, житейски ситуации. Да, това не е грешка, не е липса на талант или на самонаблюдение – това са законите на жанра. Да, сериалите също са кич. В някои случаи, като с турската историческа драма „Великолепният век”, става дума за шедьовър на кича. (За да скандализирам още повече „интелектуалците”, ще напомня, че Херман Брох нарича произведенията на Чайковски „шедьоври на кича”[2]). А Пиер Бурдийо казва в един предговор: „За да напишеш един добър анализ, трябва поне малко да харесваш изследвания обект.”

На мен сериалът „Великолепният век” ми харесва

Но съвсем не мислете, че ми хареса от пръв поглед. Започнах да го гледам от средата и сериите, на които попаднах, докато си бях в София, по-скоро ме отегчиха – някакви жени с напрегнати лица безкрайно разговарят, пресрещат се в каменни коридори и си разменят обиди, клетви, закани за саморазправа… Стори ми се статично и пълно с повторения. Освен това, изглеждаха немотивирано европейски облечени… Това е периодът на свикване и влизане в сериала. След известно време всичко изглежда наред. Продължих да гледам епизодите по нета. Постепенно обаче нещо започва да ме „дразни”… Какъв сериал е това и на какви закони се подчинява? Ами че тук, паралелно с познатите бъбриви сцени, в които едно нещо се казва, показва и коментира още няколко пъти постфактум, има и моменти на висока поезия, интелектуални разговори за литература и изкуство, политически и военни стратегии, оригинални размисли за живота и смъртта, юридически казуси, които изобщо не се вписват в интелектуалното ниво на един сериал, и още – великолепно снимани сънища, видения, предчувствия, романтични моменти. Има израстване на героите, морална и личностна трансформация; изцяло положителният персонаж липсва… И дявол да го вземе, първокласна театрална, именно театрална игра – прибрана, минималистична, детайлна, но без натрупване, концентрирана (става дума за Халит Ергенч (Сюлейман) и Окан Ялабък (Ибрахим), за Хюрем ще говорим отделно). И това в един сериал! Освен това без да се пести екранно време, епично се разгръща панорама на ежедневието в средновековния Истанбул – пазара, детските забавления, пристанището, корабостроителницата, влизаме в дюкяните и къщите на занаятчиите, после виждаме как протича един диван, ритуал на посвещаване на принцовете в еничарския корпус, интересни практики свързани с основните религиозни празници…

Битката при Мохач в сериала не отстъпва на битката от филма „Хенри V” на Кенет Брана
Битката при Мохач в сериала не отстъпва на битката от филма „Хенри V” на Кенет Брана

За почти документалната възстановка на битката при Мохач просто няма какво да се каже – тя е грандиозна и перфектна. За последвалата я „сцена с гроба” – най-силния философско-поетически момент в сериала, където Сюлейман, за да не се възгордее от победата и да си припомни, че е смъртен, нарежда да му се изкопае гроб и ляга в него. Монологът му е образец не просто за добър тв сценарий, а за висока литература.

С историческа прецизност и с помощта на най-новите технологии мегапродукцията реставрира цял един изчезнал свят. Защо прави това?

Знае ли „Великолепният век” своя жанр и произход и не иска ли да бъде нещо друго?

С яд си дадох сметка, че неусетно опознавах в детайли средновековната османска държава – като политическа, правна и военна структура, а също и всекидневния живот в Истанбул, а за българската средновековна държава не ми изплуват никакви конкретни образи. Защото няма кой да ги създаде. Гръцкият вестник „Та Неа”, между другото, отбелязва: „Ние имаме наистина уникална героична история, като се почне от Омировия епос и завоеванията на Александър Велики. Но ни липсва смелост да заснемем мащабен исторически сериал като „Великолепният век”. Възможно е да има много грешки при предаването на историческите факти, но сериалът прикова милиони хора, а епохата на Сюлейман Законодателя вече стана известна навсякъде по света. Господин Ердоган може да се сърди колкото си иска и може дори да има право, но при липсата на „патриотически елинизъм” у нас, този сериал има огромен успех и вече е признат за османска пропаганда в Гърция.”

Същото можем да кажем и ние: още дълго ще се гледаме бледо отразени в чужди героически сериали, представени като… овчари. „Да се докарат овце от София за свещения Рамазан” – нареди кадията в един епизод. А фактът, че сериалът накара хиляди хора по целия свят (включително Франция, а от този месец и Унгария) да четат историческа литература за Османската империя, може само да ни радва. Всичко това би трябвало да радва и г-н Ердоган. Премиерът на Турция обаче съобщи през ноември миналата година, че сериалът ще си има работа със съда: „Ние нямаме такова наследство. Нямали сме такъв султан Сюлейман. 30 години от живота си той е прекарал на седлото. А не в двореца, както е показано в сериала. Това трябва да се знае и да се разбере. Публично осъждам режисьорите и собствениците на сериала. Ние ги предупреждавахме, а сега чакаме съдебните решения. Онзи, който си играе с националните ценности, трябва да получи урок.”

Турция преди време не прие Орхан Памук, който също търсеше вдъхновение в османското минало. Той описваше вдъхновено и с почит творчеството на средновековните миниатюристи, всекидневието в Топкапъ, душевността на източния човек….и си спечели няколко съдебни процеса. След това общественото мнение в Турция се възмути и от документален филм за Ататюрк, защото го представял като… обикновен човек. Без да съм пророк, мога да ви гарантирам, че и в бъдеще всеки опит за художествено пресъздаване на исторически фигури, събития и факти ще бъде приеман на нож, защото… нито Ердоган, нито проислямистите знаят какво могат да искат и да очакват от изкуството и от хората на изкуството. В изкуството, както ни съобщава още Виктор Юго, няма нито правила, нито модели. Тук се работи и мисли оригинално, анализира се и се говори без да се зачитат никакви предразсъдъци или свенливости. Монументалната представа, която Ердоган има за Сюлейман, изключва идеята, че можем да надничаме зад фереджето на личния му живот. Тоест нито султанът, нито Ататюрк имат право да бъдат представяни като обикновени хора. „Султан на кон е добре. Султан на гуляй не е добре” – обобщава Пиотр Залевски в списание Time[3]. През ноември правистът и депутат от Партията на справедливостта и развитието Октай Сарал заяви в телевизионно интервю, че нов законопроект предвижда по-големи възможности за намеса на държавата в програмната схема на турските телевизии, за да бъдат спирани предавания, потъпкващи „националните ценности”. (В момента съществува закон, предвиждащ затвор за всеки, който хули турската нация.)

Всъщност мегапродукцията за султан Сюлейман, излъчвана в над 43 държави и гледана от над 150 милиона зрители, за 9 месеца е станала обект на 2 726 жалби пред Висшия съвет за радио и телевизия на Турция. Само за излъчването на една сцена на кърмене създателите на филма са платили глоба от 20 000 турски лири. При това секунда рекламно време при излъчване на нов епизод струва 500 щ. д. Всяка серия събира от реклама 2,5 милиона долара. Въпреки конкретната заплаха на Октай Сарал, че „През 2013 г. „Великолепният век” ще бъде снет от ефир”, сериалът продължава безметежно да се излъчва всяка сряда от 20 часа по StarTV, а още в четвъртък може да се гледа онлайн на сайта на същата телевизия. Аз също гледам първо там новата серия без превод (понаучих турски), а после изчаквам и българския фенклуб, който доста бързо качва епизодите с превод, и гледам серията дори втори път. И тъй като аз със сигурност съм гледала повече епизоди от Ердоган, имам и съвсем различно мнение за портрета на Сюлейман, създаден от сценаристите – този портрет обаче се оформя епизод след епизод, не изскача изведнъж пред нас на кон.

Жени  с напрегнати лица
Жени с напрегнати лица

Сериалът очевидно поетизира и идеализира времето на Сюлейман Законодателя. Освен интриги, каквито има във всеки сериал, тук може да се намери и нещо повече – желанието да се споделят и актуализират определени идеали и ценности. Да се представи пред Европа един блестящ владетел, истински просветен монарх на средновековния източен свят. Най-близкият довереник на Сюлейман – Ибрахим Паша се обръща така към френския посланик:

 „Мосю Форе, Османската империя не е племенна държава, тя се управлява със закони!”

Това е важно послание. Сериалът дава усещане за държавност и законност, нужни днес, и то нужни не само в Турция. Целенасочено се създава, или по-точно възражда се, митът за справедливия монарх и благоденстващото население. При всеки възникнал проблем Сюлейман, преоблечен като обикновен човек, излиза на разузнаване в града, намесва се и възстановява равновесието. Това не е ли един романтичен архетип? Мосю Форе и другите западни посланици са впечатлени от бързо действащото законодателство в империята – до 3 дни след подаване на жалбата съдът излиза с решение на казуса. Има специална сцена, в която посланиците се дивят на това и казват че трябва да докладват на своите владетели, та дано вземат пример, защото „В Европа едно дело се влачи 10 години” (sic!). Ето тази морална и справедлива власт ни очарова. Един просветен монарх, едновременно безстрашен воин, чувствителен човек, артист-бижутер, поет. Какво не му харесва г-н Ердоган наистина е загадка…Лошо ли е, че в съседна държава от киоск за вестници можете да си купите дискове със сериала заедно със самоучител по турски език?

Въпреки че филмът скромно се заявява като „вдъхновен от историята”, историческата и документална подготовка на сценаристите е впечатляваща. Тя стига до изравянето на старославянски, сръбски и български песни, които майките пеят на децата си. Много от тези деца впоследствие са откъснати от дома си и продадени в робство или дадени в еничарския корпус, виждаме го като ретроспекция. Такава е била съдбата на Ибрахим, най-близкия човек до Сюлейман, взет като 10-годишен от Парга, днешна Гърция. Друг исторически персонаж – Рустем ага – в ретроспекциите си говори на български – чуваме го да казва „Майко!”, докато го отвеждат. С много тъга и от една наистина хуманна гледна точка е представена болката на детето Ибрахим и самотата, която всъщност никога не го напуска. Оставаме с усещането, че османската династията се е обградила с насилствено откъснати от корените си хора от Парга, Косово, Скопие, София, Сулина. Факт, тежък за признаване и за съвременно обсъждане. Не е било лесно и за сценаристите на сериала, но са се справили блестящо, тъжните изводи не са спестени. Трагедията на тези деца е разказана нееднократно, в различни ретроспективни моменти. Трагедия, която никога не се е компенсирала от издигането в държавната йерархия на Османската империя. Създателите на филма са имали достатъчно доблест, а може би и смелост, да запазят вярната морална гледна точка. Мисля, че при актуалния политически и идеологически натиск, това никак не е лесно. Не е лесно да приемеш насилието като част от историческия разказ за собствения си народ.

„Вие сте един варварин”

казва пленената испанска принцеса Изабела Фортуна на Сюлейман, конспектирайки по този начин предразсъдъците на цяла Европа. Всъщност публиката вече знае, че тя греши.

(следва)



[1] Аглика Стефанова. Мелодрамата през погледа на теорията. С., 2000.

[2] Херман Брох. Песента на Нерон. С., 1985.

[3] http://world.time.com/2012/12/26/why-is-turkeys-prime-minister-at-war-with-a-soap-opera/