1
746

Велосипедисти

AZahariev

Пиарът се пука по шевовете сега. Как се пече само. Как цвърка на тигана. Не му е лесно на пиара.

Вестниците, телевизиите, радиото, интернетът изобилстват от платени интервюта с политици, които са платили, колкото се очаква или колкото са могли, за да се появяват отново и отново. С цел да се саморазкажат в тези незабравими мигове на сглобяване.

В това няма нищо нередно по принцип. Нали тъкмо в моменти като този – моменти на консултации между получилите най-много и онези, които не са получили толкова много, но са получили правото да се договарят и разправят с получилите най-много – възникват най-интересните разговори. Това са дните на славата, на  предвзетостите, на обратите и превземанията. Сега времената са добри за пиара, но и сложни, напрегнати заедно с това. Сега времената са тежки за пиарите на политиците.

Но от друга страна не са леки и за пиарите на хората на ума. Например на Юлия Кръстева й се наложи – с помощта на пиар може би да обясни на българската заинтригувана публика, че никой не знае и не се сеща вече за Дънс Скот. Защото, както каза госпожа Кръстева по време на дискусия в София, Дънс Скот не говори за „общото“, а винаги и всякога за „тази жена“ и „този мъж“. За точно този човек. Конкретен,  сингуларен. С това Дънс Скот бил актуален днес, както ни осведоми Юлия Кръстева, Жан не е Мария и Мария не е Жан. Нещо, за което българската заинтригувана публика едва ли се е досещала преди. Радвам се, че го разбрахме най-сетне от Юлия Кръстева това за Дънс Скот. Също така и Цветан Тодоров ни обясни някои неща набързо. Минавайки  и той. Има сходства все пак, има общи моменти.

Наблюдавам внимателно велосипедистите в София. Това са всякакви хора, разбира се, конкретни, сингуларни. Но като че ли започва да се формира някаква нова култура, даже някаква нова класа на велосипедистите. Това са, както поне личи от поведението им, хора, които гледат на света като на пространство за превземане. Те излизат отвсякъде, връхлитат от най-неочаквани ъгли, движат се целеустремено, без никакво отстъпление или дори просто отклонение. Някои носят фенерчета и на главите си.

За новите велосипедисти в България, които се самоосъзнават вече като отделна общност, светът е място на постоянна динамика и борба, изглежда, в което няма място за онези, които не са на велосипеди.

Много хора се движат със своите велосипеди така, сякаш че с движението на колелото си извършат някакъв бунт, някаква революция. Може би като онази, за която говори Юлия Кръстева. Движението с велосипед в последно време стана в София релефна символна жестикулация, изразяваща протест срещу положението на нещата, ако щете срещу статуквото го наречете, срещу обществените отношения, срещу света дори. Има велосипедисти, които карат така, сякаш че с маневрите си искат да извършат Революцията.

Много добре се знае, че в днешните големи градове (особено в градовете на най-високо развитите общества) велосипедът е нещо много повече от удобно средство за придвижване, което при това е и инструмент за подобряване на собственото здраве. Както казах по-горе, велосипедът сега е и мощен знак, идеологема, символ на свободомислие и независимост, на несъгласие със системата. Велосипедът откроява и различава в морето от застинали в мегаполисните си задръствания автомобилисти. Велосипедистите са хора на природното. Нещо като новите просвещенци.

Велосипедът изразява тялото, показва го също така.Тялото се наслаждава на себе си, когато е на велосипед. Особено ако е красив.

Не, сериозно, не може да караш с пълна скорост в насрещното платно, да прекосяваш улици и булеварди, както и откъдето ти падне, да си нагъл и опасен за себе си и за другите. Да очакваш да ти направят място само защото си велосипедист. Не мога да повярвам, че дробовете ти се разширяват и че поемаш повече кислород при мисълта колко по-велик си от глупаците в техните коли, както и от вървящите глупаци.

Защото си винаги по-бърз.

Тезата ми е проста. Хубаво е, че в големите български градове все повече и все по-устойчиво се развива културата на колоезденето като всекидневна форма на движение. Но това предполага и изисква много висока степен на цивилизованост. Много добре знам, че инфраструктурата, необходима за цивилизовано движение с колело, е все още в зачатък у нас. Няма ги условията, няма достатъчно велоалеи. Но това не е основание и оправдание за диво, варварско и агресивно отмъщаване. Не бива да летиш с колелото си антисистемно, застрашавайки както собствения си живот, така и живота на другите. Велосипедът не е някакво особено достойнство. От седалката му светът не трябва да изглежда по-нисък и по-низък. Напротив велосипедът би трябвало по-скоро да е отрицание на презрението и на надменността.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияСвидетели на тайната
Следваща статия„Театърът трябва да ни набразди отвътре”