0
1504

Венчайте ме със званието шут

In memoriam

В „Швейк през Втората световна война”
В „Швейк през Втората световна война”

Малцина са онези, на които званието „народен артист” принадлежи не поради каприза на нечия мимолетна власт, а заради признанието на публиката. Георги Калоянчев е един от тях.

Не казвам „беше”, макар че ни напусна на 18 декември, малко преди да навърши 88 г. (роден е на 13 януари 1925 г. в Бургас). Той ще продължава да е артист на народа, дори когато вече физически не е между нас. Дълбокият му отпечатък е прогорен във всеки, който го е гледал на екрана или на театралната сцена. И докато филмовата лента и занапред ще ни го показва достоверно и безпристрастно в даден отрязък от живота и професионалния му път, то нашата памет с времето ще дорисува и доизгражда театралните му роли, добавяйки услужливо там, където не е останал спомен. До такава степен сме проникнати от многобройните му превъплъщения, че и досега с мои близки общуваме с негови реплики като мосю Магавриди от „Криворазбраната цивилизация”, сякаш са някакъв таен, понятен само на нас код.

Като актьор Георги Калоянчев беше избрал най-прекия път към сърцето на зрителя – смеха. Но за него това не беше къса и лесна отсечка. Разсмивайки, той ни дърпаше нагоре; показваше ни, че комичното не е просто глума, а често носи в себе си и сълзи. На дъното на неговия смях винаги имаше по някоя сълза. Като че самият той беше от колодата Шекспирови шутове – мъдреци, които веселят околните с хапливи истини, но самите те остават винаги тъжни. И когато най-накрая през 1997 г. наистина изигра шута Фесте от „Дванайсета нощ” (Сатиричен театър, реж. Мариус Куркински), той не наметна чужда дреха, а говореше от свое име. Целият му път на сцената – от театралното училище, през краткия престой в Народния театър до Сатирата, чийто съосновател е през 1957 г., където игра половин век и вгради сянката си – е доказателство, че няма „друга дреха, по-почтена от шутовската”. За него в най-силна степен важи Шекспировото: „Венчайте ме със званието шут/ признайте ми призванието луд/ за да си казвам туй, което мисля.”

Вулканичният му талант превръщаше всяка изиграна роля в коронна, писана сякаш само за него. Затова и досега каже ли се Големанов, Бай Ганьо, Иванчо Йотата, Хлестаков, Остап Бендер, разбираме не друг, а Калоянчев. А той се прости със сцената още през 2007 г. В киното остана с не по-малко ярки роли („Бай Ганьо тръгва из Европа”, „Езоп”, „Инспекторът и нощта”), но сърцето му до последно беше в театъра. Може би защото точно тук можа да играе Маяковски („Баня”, „Дървеница”), Брехт („Швейк през Втората световна война”), Сухово-Кобилин („Смъртта на Тарелкин”, „Дело”), Стратиев („Сако от велур”, „Рейс”), Иван Радоев („Биволът”), Константин Илиев („Одисей пътува за Итака”) и да работи с режисьори като Боян Дановски,Стефан Сърчаджиев, Гриша Островски, Методи Андонов, Младен Киселов… Защото тъкмо в театъра срещна и най-близките си приятели: Нейчо Попов, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова.

Татяна Лолова прозираше в дребната му фигура енергията на руски бурлак, който тегли корабите по Волга; за Георги Данаилов той е „актьорозавър”, за Крикор Азарян – актьор с главни букви, за Младен Киселов – човек с остра гражданска позиция и природен вкус към трагикомичното. На тях, на своите почитатели, на всеки един от нас Георги Калоянчев отвръщаше с думите на Любомир Пеевски от „Кукер Кабаре”: „И когато нямате хляб, аз ще ви обичам; и когато нямате работа – аз ще ви обичам. И когато се чудите как да свържете двата края – аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой, някъде ви обича.”

Май точно тази негова обич ще ни липсва най-много сега. А в спомените гласът му ще продължава да напява стиховете на Фесте: „Ах, ела, ах ела смърт/ загърни ме във мрачен покров!/ Ах, елмаз, ах елмаз твърд/ е сърцето на мойта любов./ Ковчега ми със черна пръст/ зарийте вие/ и мястото шумакът гъст/ да скрие!”.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияРазтежение
Следваща статия„Бунтувам се, следователно съществуваме”