0
1070

„Весна“

Както се и очакваше, както се и знаеше, времето се обърна след Димитровден. Но имам предвид деня, който и онези преди нас са имали предвид – Димитровден по стария стил.

Казвам го не за друго, а защото толкова често в наши дни слушаме сгрешени приказки за традиции, отнасящи се до времената и сезоните в народния календар, дето трябва да ги отбелязват промените. Които свършват, завършват и отпочват нещо. Сгрешени приказки са тези, тъй като, които ги говорят, не се сещат за смяната на календарния стил.  

И по Димитровден – стария, небето наистина се отказа от синевата си и ни даде шанс да се вглъбим. Аз всяка година дочаквам дните на ноемврийското смрачаване като нещо, което оприличавам на радост.

Говоря ви за събирането в себе си, носено от радикалния завършек на лятото в дните по Димитровден. Ситният дъжд, по-бавните реакции на шофьорите из кръстовищата, мислите за небитието, следизборните размишления и мислите за онази пролет, която, стига светът да не свърши, ще дойде. Това имам предвид.

Кубинският композитор и китарист Лео Брауер има една пиеса, която се казва Un dia de noviembre. Тя изразява много от ноемврийските чувства. Нищо, че ноември е твърде различен в тропическите ширини. Прочее, не знам къде и кога е написал Брауер тази си композиция.

Извинете ме, ще се надявам на вашето снизхождение, но ще ви занимая с нещо лично. Като се приглушава времето (съвсем не и парадоксално), започвам да си пускам „Весна“ на Рахманинов. Етимологическите обяснения за имената оставям на специалистите. Няма какво да се каже за тази композиция, което да е различно от гениална. Стиховете, по които е написана музикалната творба, са на Николай Некрасов и носят оригиналното заглавие „Зелёный шум“. Това е, нямам руска клавиатура. Или не я намирам в момента.

Възхитителна поезия от Николай Некрасов, а покрай изпълнението на Рахманиновия музикален текст, което изслушах през април тази година, направено от Симфоничния оркестър и смесения хор на БНР, си преведох за себе си Некрасов. Честно признавам, че не притежавам колекцията на поета в българския превод от 1971 г., както и по-ранната. Във великолепната антология на Кирил Кадийски, издадена от „Нов златорог“ през 2012 г. – а не открих това стихотворение. Затова чистосърдечно споделям, че преводът е резултат на мое моментно вдъхновение. Разчитам на снизхождение.

И идва, приближава се
шумът на младата зеленина.
Зелен е този шум, шумът на пролетта!
Играейки си, се разбягва за миг ветрецът по върхарите:
ще подкачи той клонките елхови,
ще вземе да повдигне
прашеца цветен като облаче.
И всичкото зелено е –
и въздух, че дори вода.
А инак скромна моята стопанка е – Наталия Патрикиевна,
Не можеш я!
Но с нея случила се, виждаш ли, беда,
докато лете съм живял пък аз във Питер…
Сама си каза бе, глупачката!
Та в къщицата зимата ни закова така – едничък мене със изменницата.
И в моите очи сурови поглежда ме и си мълчи жената.
Мълча и аз…но мисъл люта ми покой не дава:
Да я убия … ама жал в сърцето!
Да се стърпя … но нямам сили!
А зимата космата реве и рика ден и нощ:
„Убий, убий, изменницата ти! Свърши злодея!
Че инак цял живот ще се измъчваш – и нито в дни и
нито в нощите си дълги покой не ще намериш ти.
В очите ти безчестието твое съседите ще ти навират!…“
Под песента на зимна вюга укрепна в мене тази мисъл люта
и взех, че се приготвих с ножа остър…
Но ето че от някъде промъкна се внезапно пролетта…

И ето идва, приближава се
шумът на младата зеленина.
Шумът зелен, шумът на пролетта.
От млечице окъпани изправили са се градини вишневи и тихинко прошумоляват.
Посгрели се на топличкото слънце шумят развеселени борови гори.
А заедно със новата зеленина си тананикат песен нова
и бледолистната липа и бялата брезичка със главата си зелена, рошава.
Шуми и малката тръстика,
шуми и клен висок,
шумят поново му,
по пролетно шумят.

И ето идва, приближава се
шумът на младата зеленина.
Шумът зелен, шумът на пролетта.
Отслабва мисълта, онази лютата,
и ножът ми изпада из ръцете,
и все ми се причува песента,
една и съща и в леса и на ливадата:
„Люби, докато люби се,
търпи, кога търпи се,
прости, дордето се прощава
и Бог над теб един да съди!“

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияГрадината на дядо Гошо
Следваща статияМорето! Най-страшното събитие!