0
6409

Вестоносиците

На Велика събота козунаците на село опече дъщеря ми. Тя беше мъничка, когато още беше живо онова златно хоро. Тогава жените от съседните къщи минаваха през вратниците на комшулуците, от двор в двор, за да стигнат до двора на баба Витка. В двора на баба Витка беше пещта. Мъжете я бяха напалили от зори. Тази пещ днес наближава стоте години. И все така на Великден, и преди Девети, и преди Десети, и след Десети до някое време, до смъртта на баба Витка, в тази пещ жените бяха пекли козунаци. Стотици, хиляди козунаци.

Щерка ми тогава беше малка, но помнеше онова златно хоро на козунаците, което се виеше през дворовете.

После баба Витка умря. След нея и пещта рухна. Това не стана изведнъж. Но пещта започна да се рони, гърбът й се изкриви, покривът пропадна вътре. И сега вече на Великден всяка къща започна да си пече козунаците сама. А някъде направо започнаха да купуват от магазина. Така със сигурност беше по-лесно. Но едно беше сигурно – никоя къща не оставаше без козунаци.

А самият аз така или иначе вече бях разказвал на дъщеря ми за козунаците, които печеше моята баба в едно друго, далечно село, през едно друго, далечно време, много години преди нейното раждане, когато аз бях малък. Тогава църквата в моето село беше със заковани врати. И Великден влизаше в къщите с козунаците и боядисаните яйца. И у нас имаше пещ, гърбава като костенурка, в пристройката до къщата. Сега се чудя как баба ми успяваше да направи толкова много козунаци, големи и малки, златисти, гледжосани, накичени с орехови ядки.

Моята баба от другия край на България беше само три години по-голяма от баба Витка, но умря доста по-рано, едва прехвърлила седемдесетте, защото много се раздаваше. Виж, баба Витка беше жилава, изкара до деветдесет и нещо. Да й се чудиш! Мъжът й беше загинал през Втората световна, тя сама отгледа двамата си синове. Докато тя беше жива, и пещта в нейния двор живееше. Когато умря, и пещта умря – бавно, не като хората, а както умират пещите: първо се изгърби, а после покривът пропадна вътре.

И ето, на Велика събота тази година дъщеря ми замеси тестото. Не беше много, един килограм тесто, стигна за три козунака. Тя вече беше слушала за козунаците на моята баба. И беше виждала златното козуначено хоро към двора на баба Витка. И дори беше участвала самата тя в него, един или два пъти, последна в редицата, малкото момиченце от края с най-малкото козуначе.

Докато дъщеря ми пече козунаците, аз седя на терасата, пуша и гледам рухналата пещ в съседния двор. Или косетата-босетата, които и тази година отново влачат сламки към малката колкото юмрук хралупа в сливата пред къщата. Тази хралупа я направи преди две-три години един важен кълвач с червено таке и зелен кафтан, но после в нея се заселиха косетата-босетата.

Денят е златен и зелен.

Довечера ще отидем за службата в църквата. От Софийската митрополия ще са изпратили за Великденската служба в това село един от най-сърцатите софийски свещеници, отец Йоан Чикалов, а с него и един чуден-пречуден певец, с глас, голям като атонски кипарис, но мек като мехлем. Църквата ще се напълни, хората ще стоят тихо, няма да има и пияни, както е било в предишни години. После всички ще излезем отвън, на стълбите и в църковния двор, където свещеникът ще прогласи – Христос воскресе! И народът ще отвърне – Воистину воскресе! И така три пъти.

После свещеникът ще рече – хайде сега, братя и сестри, да влезем пак вътре в църквата, да се христосаме.

Да се христосаме!

И тогава жена ми, при това повторно влизане в църквата, ще отиде да погали по гипсовата, боядисана с кафява боя ръка, статуята на своя прадядо свещеник, предстоятел на същата тази църква между двете войни. Единствената статуя на свещеник в притвора на наша църква, която аз съм виждал.

А пък аз, докато слушаме песнопенията, ще разчета над вратата между притвора и наоса, от вътрешната страна, един надпис, написан със старите букви. Гледал съм го стотици пъти, но едва сега се зачетох: „През лето 1864-то изографиса този храм зограф еди кой си (от Самоковската школа), с помощта на зографите… (следват имената). Тук беше и жена му Христина с четиримесечната им дъщеря…”

И в изписаното със старите букви име на четиримесечната през месец еди кой си на онази 1864-та година дъщеричка щях да разпозная името на моята новородена внучка, второто дете на сина ми.

Сетне, докато се прибирахме с колата към къщи, където щяхме да опитаме от козунаците на дъщеря ми и пазехме живо пламъчето на свещта, си мислех как това друго, но на практика все същото козуначено хоро, само че във времето, а не в пространството, което аз бях наблюдавал през десетилетията на моя живот – от козунаците на баба ми, на майка ми, на жена ми и на баба Витка, до козунаците на дъщеря ми, по чуден начин превръщаше тях и всички онези иначе най-обикновени жени, които си бяха направили труда да се погрижат за козунаците във всяка къща през годините, ни повече, ни по-малко, в мироносици. Или хайде, ако тази свещена дума е много силна, във вестоносици. Във вестоносиците, които гарантират, че Вестта ще стигне и ще влезе във всеки дом.

Вестоносици. Макар и само за мига, в който поднасят на масата в къщи козунака.

За това пише и Жорж Алда: „Позволете ни тук да отбележим още нещо по повод това предаване на вестта. Което не е за пренебрегване. А именно, че Възкръсналият е поверил разпространението на голямата вест не на някой доктор, на някой учен богослов, на някой нотабил от сферата на културата или властта, а на обикновена жена.”

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЮлия Кръстева и истината на досиетата
Следваща статияИстанбулската конвенция