0
3874

Вечен пътник

Откъс от книгата със спомени, писма и документи, посветена на Боян Гацов, известен с литературното име Боян Магът. Публикуваме част от предговора на съставителката Румяна Пашалийска, както и стихотворения и писма на автора до Мара Белчева.

Боян Гацов (1903–1992) e автор на стихосбирки и повести, на драми и поетични антологии, на художествени преводи и мемоарни текстове. Познат с литературния псевдоним Боян Магът, през 30-те и 40-те години той е сподвижник на известни писатели и видни фигури от нашата култура. Сърдечно приятелство го свързва и с поетесата Мара Белчева. След като Боян Гацов напуска този свят, той е забравен. Започва очерняне на името му. Без уважение към фактите и моралните норми, един достоен живот е увенчан с позорна клевета, подчертават авторите на изданието. Те предоставят неизвестни фотографии, писма и документи, за да може съвременният читател да се запознае с интересни факти от литературното ни минало. 

„Вечен пътник“, Боян Магът. Спомени, писма, документи, съставители Румяна Пашалийска, Иван Гацов, издателство „Рива“, 2020 г.

ДУМИ ЗА БОЯН ГАЦОВ, ПО-ИЗВЕСТЕН С ЛИТЕРАТУРНОТО ИМЕ БОЯН МАГЪТ

Румяна Пашалийска

Улица „Асен Златаров“

Родната ми улица „Асен Златаров“, която старите софиянци през 50-те години на миналия век все още наричаха „Чепино“, беше пълна с интересни и именити обитатели.

На тихата и чиста уличка сутрин ни будеше гукането на гълъбите, през деня от време на време минаваха каруци с по едно конче и много рядко – автомобили. Отсреща, точно срещу нашите прозорци, ни гледаше малката, старинна католическа църква „Св. Франциск от Асизи“. В нея служеха, а в малката манастирска пристройка и живееха 2 – 3 монахини французойки. Работещата ни майка, половин австрийка, явно беше затруднена в отглеждането на две малки деца, та понякога ме оставяше на грижите на милите сестри кармелитки, които бяха много красиви в черно-белите си одежди и към които се обръщах с Ma soeur.

Като поотраснахме и още преди да тръгнем на училище, повечето от нас вече се бяха научили да четат. Още нямаше телевизия, да не говорим за сегашните мобилни телефони и таблети, та след като бяхме научили наизуст детските си книжки, вече посягахме и към бащините библиотеки.

Но най-интересно си беше навън, на улицата, там започваше истинският живот. Периметърът, в който ни беше позволено да върлуваме, беше заключен между ул. „Оборище“ и бул. „Владимир Заимов“, който си го знаехме като „Регентска“ и по който се движеше зеленият трамвай „тройка“.

В квартала всички се познаваха, а и ние, децата, учтиво поздравявахме възрастните, знаехме кой кой е… Винаги елегантно облечен, по улицата често минаваше Светозар Златаров, малкият син на проф. Асен Златаров. Той влизаше в кооперацията с паметната плоча, построена на мястото на старата им двуетажна къща. На ъгъла с ул. „Марин Дринов“ все още живееше Креса Тодорова-Златарска, дъщерята на големия историк Васил Златарски, от която родителите ни бяха взели под наем семейното им пиано. От кооперацията до нас със стегната крачка излизаше известният художник Димитър Гюдженов. По-надолу живееха писателят Любомир Дойчев и актьорът Владимир Трендафилов. Мяркаше се и младата Вера Мутафчиева, винаги под ръка с майка си.

Близо до пресечката с нашата улица понякога срещахме семейната двойка на лъчезарно синеоката Анна Каменова и нейния съпруг, проф. Петко Стайнов. (Тогава още не знаех, че години по-късно – по покана на техния зет, актьора Петър Петров – щях да посещавам благородния им дом на ул. „Оборище“ №36, където можех да се наслаждавам отблизо на прочутия портрет на Анна Каменова от Иван Милев и да описвам библиотеката и архива на писателката, подарени впоследствие на Литературния музей).

Много обичахме да ходим в ателието на скулптора Александър Гигов, то се намираше навътре, в малко дворче до църквата. Интересни ни бяха големите му композиции от бял камък, привличаше ни и самият Гигов. Невисок, с черни, увиснали мустаци и шарена риза, разгърдена до пъпа, той усмихнато ни говореше непонятни неща и изобщо си беше „странна птица“. Бунтар беше той, дори сина си беше кръстил с необичайното име Селим, а не например Сталин, както повеляваше времето.

Един ден вкъщи беше дошъл висок човек с бяла брада, който – гледан от моя детски ръст – ми се стори цял великан. Този човек, който приятелски си говореше за нещо с баща ни, беше Владимир Димитров – Майстора, той също живееше наблизо.

Няма да забравя какъв страх изпитвах от един нисък, пълен и грозноват човек с червендалесто лице, от когото веднъж така се уплаших, че дори се скрих… Предстоеше ми по-късно да науча кой е този странен човек… известният проф. Александър Балабанов бил той.

Съсед и близък приятел ни беше и Христо Калчев, който беше неразделен с брат ми Иво. Тогава и през ум не ни минаваше, че напереният Ицо, безспорният лидер на детската ни тайфа, един ден щеше да стане известен писател и щеше се прочуе с „вулгарните“ си романи.

Малко по-късно в апартамента над Калчеви се нанесе красивата Мария Топалска, която след трагичното си овдовяване се беше преместила в столицата. Веднага се сприятелих с по-голямата ѝ дъщеря, необикновено артистичната Уляна, която събираше минувачите на улицата с импровизираните си поетични рецитали. У тях чести гости бяха поетите Иван Пейчев и Христо Фотев, там ги видях за първи път. Чаровният Фотев ни удостояваше с внимание и шеговито разговаряше с нас, децата… но на мен ми беше по-интересен и очи не можех да откъсна от лъвската глава на Иван Пейчев, който винаги седеше в ъгъла и недостъпно мълчеше.

Но зад привидното спокойствие на нашата уютна улица дори децата усещахме, че се крие нещо недоизказано, нещо тревожно…

От разговорите на възрастните долавяхме, че има пострадали хора от квартала, шушукаше се, че „еди-кой си бил изселен, защото скрил бижутата на съседите си в камината, а друг бил казал нещо против властта и бил изпратен на лагер“… Никой не знаеше как така изведнъж изчезна и къде отиде колоритният волнодумец Александър Гигов…

Дойдоха времена, когато младите момичета и момчета (клеймяха ги като „зози“ и „суинги“) носеха модните ямурлуци с дървени копчета и „тесен кюнец панталон с шлифер жълт като лимон“. Веднъж-два пъти дори бяхме допуснати и до техните „журове“, където не си спомням на какво пускаха музиката, но здраво играеха рокендрол.

Все по това време на улицата научихме и една песничка в закачлив ритъм, която звучеше по-скоро шеговито:

Джипси-джипси Белене, новият курорт…
Три години бачкане – много си е гот.
Конските опашчици свиха се на кок.
Няма вече в София буги, буги, буги рок.

Децата много не разбирахме от тревогите на възрастните, та реших да развеселя и нашите, като им изпея вкъщи „уличната песничка“.Още си спомням как се сконфузих, защото родителите ми само се спогледнаха и изобщо не се разсмяха.

Бях вече десетинагодишна, когато на нашата улица се появи нов човек. Беше висок и елегантен, с хубаво, благородно лице. Излизаше от „Гюдженовата кооперация“, винаги вървеше умислен и сякаш не обръщаше внимание на околните.
Във времената на „другарите“ той ми изглеждаше като „господин“.
Кой беше този човек?
Много исках да знам, но никой не ми казваше…

В този живот нищо не е случайно

В началото на 60-те години непрактичният ни баща най-после се беше замислил да осигури на семейството неголямо, но собствено жилище и със съжаление напуснахме ул. „Асен Златаров“, където живеехме под наем.

По-късно, когато бях приета в специалност „История“ в Софийския университет, от целия ни огромен курс бях избрала да се сприятеля и да общувам по-отблизо само с един състудент. Беше интелигентен и забавен, с огромно чувство за хумор. С него имахме един и същ профил „Археология“, една и съща втора специалност „Българска филология“, та добре се разбирахме, заедно се явявахме на изпити, карахме заедно и летния си стаж по разкопки.
Казваше се Иван Гацов.
Един ден той ме покани в дома си. Оказа се, че живее на любимата улица „Асен Златаров“, на партера на „Гюдженовата кооперация“.
Позвънихме и какво беше моето учудване, когато на вратата ни посрещна… „господинът“ от детските ми години…
Това беше баща му. Боян Гацов.

След време студентската ни компания зачести да се събира у Гацови. Усмихнати и гостоприемни, Боян Гацов и съпругата му Лилия видимо ни се радваха. Силно впечатление ми правеше атмосферата в техния дом, благия тон, с който се отнасяха към синовете си и към техните приятели. Когато се случеше вкъщи, още щом ни зърнеше, бащата надяваше домакинска престилка и отиваше в кухнята да приготви нещо за хапване на вечно гладната студенция.

Особено важен член на тяхното семейство беше прочутата котка Мима, която периодично ги надаряваше с новородените си рожби, неизменно акуширани от Боян Гацов. Забавно ни беше да го подслушваме как нежно беседва с домашната им любимка, с която май намираха общ език, защото и тя му отговаряше с тъничкия си гласец.

Много често у Гацови гостуваше и известният историк Николай Генчев, с когото Иван още тогава се беше сприятелил и после си остана близък до края на дните му.

По това време младият Николай Генчев още не беше станал професор, но беше толкова колоритен, харизматичен и различен от нашите преподаватели, та всички Иванови приятели се вълнувахме и смятахме за особена чест, когато имахме възможност да се присламчим към неговата компания. С младежка дързост, да не кажа нахалство, ние, недоучените студенти, си позволявахме да скъсяваме академичната дистанция, да говорим на „ти“ с ерудита Генчев и фамилиарно да го наричаме „Бачо Кольо“.

Присъствах и аз на някои от тези събирания и добре си спомням как Боян Гацов разпалено дискутираше с авторитетния учен по проблемите на Българското възраждане. Обменяха мисли и върху „Записките“ на Захари Стоянов, за които Бачо Кольо уточняваше, че там се говорело и за дядо му Никола, но „описанието било неточно“…

Обичаше той да ни разказва и за времето, когато, едва 33-годишен, е пребивавал за една година в Алжир – като политически съветник на първия президент Бен Бела. Престоят му в страната бил прекъснат, когато Хуари Бумедиен свалил с преврат неговия работодател… но за това време Бачо Кольо, освен че беше се запознал с чужди култури, беше усъвършенствал и френски език.

Щом изтървеше някоя пиперлия приказка той се обръщаше към Лилия Гацова: Excusez-moi, Madame! – и почтително навеждаше гарвановочерния си перчем, за да ѝ целуне ръка.

„Мадам Гацова“ на драго сърце прощаваше всичко на веселия и чаровен Николай Генчев. Но на мене и Иван тя не прости, че постоянно я молехме да ни превежда и пише домашните по латински и безмилостно прекъсна тази практика като ни изпрати на частни уроци по мъртвия език.

(По-късно, в мемоарите на проф. Николай Генчев, които излязоха посмъртно през 2005 г., става дума за неговите гостувания у Гацови и как, „подлудели от радост“, след победата на чехите в един исторически хокеен мач, той и младите му приятели възторжено пеели „Хей, славяни, да живейте, ваш’та реч ечи навред“, подсетени от Боян Гацов за съществуването на тази песен).

В стаята, която Иван споделяше с по-малкия си брат Светломир, се намираше един шкаф, претъпкан с архивни материали на баща му, със стари и ценни книги, вестници и списания, които Иван, без много да му мисли, щедро раздаваше на приятелите си. И досега пазя и ми е скъпа книгата „Български балади“ на Теодор Траянов с илюстрациите на Сирак Скитник, която Иван ми подари без да пита нейния притежател, а на всичкото отгоре – прибави и дарствен надпис.

(Едва сега, когато разчитахме ръкописа на спомените на Боян Гацов, стана ясно, че по този начин е изчезнал неговият личен луксозен екземпляр на първата му стихосбирка „Вечен пътник“, така е пропаднала антологията „Сръбски поети“ с преведените от него 1300 стиха… И преводът му на студията за Крилов с неговото изследване към превода, и още много книги с автографи и първи издания на наши класици…)

Така, най-напред предпазливо и „отдалече“, започнаха моите общувания с Боян Гацов. Тогава още не знаех, че по-късно те ще се превърнат в лични срещи и разговори, които щяха да продължат дълго, почти десетилетие…

В края на 1976 г. имах щастливия шанс да постъпя на работа и да стана част от екипа на новосъздадения Национален музей на българската литература. Попаднах сред една група възторжени млади хора, току-що напуснали университетската скамейка,с които вложихме много енергия в изграждането на тази различна музейна институция, без аналог сред съществуващата традиционна музейна мрежа. Предстоеше ни да създадем свой собствен музеен фонд, да издирим и съберем неизвестни дотогава писмени документи и веществени материали от нашата литературна история. Срещахме се с писатели, с наследници или литературно осведомени лица; провеждахме многобройни разговори за постъпването на материалите в музея; търсехме най-подходящия начин за тяхната класификация и физическото им съхранение; дискутирахме онова съчетание от идеи, послания и художествени решения, което би ги представило най-адекватно пред масовата публика.
В тези романтични години на съзидание за нас музеят не беше обикновено работно място, а състояние на духа, норма на поведение, единственият начин на съществуване.

Сега, от дистанцията на времето, си мисля, че сигурно няма вече да се повтори нашият усърден труд и „културният ентусиазъм“, с които за кратко време открихме и събрахме ценни документи и архиви, представящи трайните, класическите стойности в българската литература. Без да се съобразяваме с установената и задължителна писателска „йерархия“ на времето, започнахме целенасочено да издирваме и авторите, които по извънхудожествени съображения стояха встрани от критическото внимание, премълчавани и от официалната литературна история. Беше изслушвана и документирана и „другата“ гледна точка, която отсъстваше от академичните издания.

Така, въпреки предписанията на властващия тогава литературен канон, ние събрахме богат масив от материали и създадохме архивните фондове на Владимир Василев и Малчо Николов, на Фани Попова-Мутафова, на Йордан Стубел, Йордан Стратиев и Димитър Симидов, на Змей Горянин, Трифон Кунев и Асен Христофоров, на Матвей Вълев, Славчо Красински, Стефан Гечев… и на още колко други принудително забравени и маргинализирани „спътници на първенците“…
Това беше сторено единствено от любов към историческата и художествената истина, без да очакваме признание, без дори да знаем дали някога ще можем да споделим резултата от дългогодишните си занимания с тези „непубликуваеми“ архивни фондове.

(Но след 1989 г., когато това стана не само „възможно“, а и „препоръчително“, доста автори и авторки побързаха да свържат имената си с изстраданата житейска и литературна участ на репресираните писатели, при това – с претенцията на „първооткриватели“).

Миналото щедро ни изпращаше своите поуки и послания… То ни научи да разграничаваме трайното от „модното“, да различаваме истински духовното от неговата креслива имитация. Вече бяхме наясно, че ефимерният литературен живот е слабо отражение на драматичния литературен процес, че нашумелите писателски имена не винаги остават във времето.

Осъзнавахме, че възможността да надникнем в интимния свят на значими автори, на високи творчески съзнания, беше привилегия, която трябваше да се заслужи. Задължително беше да притежаваш професионална и лична почтеност за да се докосваш до трагични човешки и творчески съдби, до невидели бял свят ръкописи и документи, от които да слепваш парче по парче мозайката, съставляваща духовния облик на едно отминало време…

През пролетта на 1978 г., след едногодишен отпуск по майчинство, дойде време отново да посетя Боян Гацов, вече в качеството си на литературна архивистка, представляваща сериозна музейна институция. Професионалният ми интерес беше насочен към литературното битие на Боян Магът и близката му връзка с Мара Белчева, когото поетесата в продължение на дълги години е приемала като свой „духовен син“.

Вече остарял и понатежал от годините, Боян Магът ме прие любезно. Предложи ми кафе в изящна порцеланова чашка и деликатно показа, че това закъсняло внимание към неговата личност не му е неприятно. Скоро нашите срещи зачестиха, разговорите ни станаха по-продължителни и обхващаха широк кръг от хора и събития, съпътствали нелекия му, но интересен живот.

Беше дошло времето на спомените. Връщаше се към родното Драганово, което бил напуснал още 19-годишен, но то си беше останало завинаги в съзнанието му. Разказваше ми за детството и семейството си, за любимия си, колоритен дядо Георги, който бил „многоезичен и грамотен“ за онова време; за баща си, учителя социалист Иван Гацов, който бил и книжар, и земеделец „за пример“, и запален привърженик на кооперативното движение.

Говореше за митарствата си като чиновник по жп гарите на Царство България, през което време – с много лишения и самодисциплина, успял да завърши и две висши образования – славянска филология в Софийския университет, а в Свободния университет – търговия и стопанство. Изглеждаше външно спокоен, а вътрешно беше тревожен… Вълнуваше се до сълзи, когато си спомняше за ужасите и страданията през трите войни (1912–1918). За него двете Балкански и Европейската война – както наричаше Първата световна – сякаш не бяха свършили. Говореше в сегашно време, като че ли сраженията и трагедиите са се случили днес. Още преживяваше дълбоко националните катастрофи. Със задавен глас говореше за нашите възходи и крушения, за заграбените български земи и стотиците хиляди прокудени бежанци, които беше описал в поетичната си книга „Кървава летопис. 1903–1938“ (произнасяше я „летòпис“).

Не живееше, обърнал взор само към миналото, имаше жив интерес и реална оценка за настоящето. С мила ирония си спомняше за младежките си увлечения по анархизма и комунизма, за утопичните си мечти за „свобода и равенство“… Явно ме приемаше за близък човек, защото ми доверяваше и разочарованията, и несправедливостите, които му е поднесъл живият живот, възмущаваше се от жестоките и ненужни политически репресии и преди, и след Девети септември, когато без съд и присъда е бил убит и брат му Георги.

В младите си години Боян Магът беше общувал отблизо и на равна нога с известни поети, писатели и критици, близко приятелство го е свързвало с видни имена на нашата художествена култура. След като разчетохме непубликуваните му спомени, с късна дата научихме, че още 22-годишен, Боян Гацов е дебютирал със стихове в седмичника „Наковалня“ на Димитър Полянов, сетне е бил активен сътрудник във в. „Новини“ на Йордан Грънчаров и в „Литературен глас“ на Д. Б. Митов. Близък е бил с известните издатели Т. Ф. Чипев и Христо Чолчев, при които излизат трите му стихосбирки под псевдоним Боян Магът. Дружал е с големите живописни майстори Борис Иванов и Рафаел Михайлов; с художниците Никола Тузсузов и Павел Метеоров, оформили поетичните му книги; бил е близък с Илия Бешков и особено с брат му Иван Бешков; с видния архитект Лазар Парашкеванов; с актьорите Петър Стойчев и Паскал Дуков. Като секретар на Гражданския комитет „Пенчо Славейков“, основан през 1931 г., Боян Магът е работил съвместно и е бил в тесни контакти с проф. Асен Златаров и неговия братовчед Христо Г. Минчев, с Дора Габе и Чавдар Мутафов, с Димитър Шишманов, Ангел Каралийчев и Никола Балабанов, с д-р Спиридон Казанджиев и именития скулптор Андрей Николов.

Продължаваше да поддържа приятелски връзки със състудентите си Стефан Гечев и Петър Динеков; с „млечния си брат“ – изтъкнатия хоров диригент и вокален педагог Бончо Бочев, създал легендарния хор „Бодра смяна“; с акад. Емил Георгиев, с когото заедно са работили върху издаването на „Антология на сръбските поети“ (1960).

Странно ми беше, че по време на нашите общувания Боян Гацов най-малко говореше за литературните си интереси и занимания в миналото, не споменаваше за своите познанства и приятелства с видни личности. Чужда му беше каквато и да било човешка суета и беше напълно лишен от така често срещаното авторско самолюбие. Оценката му за себе си като поет беше повече от скромна, съмняваше се дали неговите стихове биха докоснали хората в днешния ден. Подари ми („Ей така, за историята…“) трите си стихосбирки, без да ги надписва.
Беше приключил трудовата си кариера като преподавател в Минно-геоложкия институт и завеждащ Катедрата по чужди езици. Владееше руски, сръбски и френски език. В годините беше издал като автор и съавтор повече от 15 учебника по руски език.
Сега, вече като пенсионер, споделяше, че на стари години „нощем пак му изниквали стихове в главата“…

Беше запазил трайния си интерес към старобългарската книжнина и език, четеше и продължаваше да изучава средновековните исторически хроники и жития на светци. Казваше, че работи върху нова стихотворна драма със заглавие „Денят се ражда от нощта“, сътворена на езика „от времето на Кирил и Методий“ и едновременно пишеше текст за същината на Корана, съпоставяйки го с Евангелието.
Довършваше и спомени, озаглавени „Литературно Драганово“ за видните драгановчани и негови близки приятели Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Бончо Бочев и Камен Зидаров, към които не забравяше да спомене и по-младия писател и преводач Румен Стоянов.

Когато говореше за миналите времена, правеше ми впечатление дълбокото уважение, с което се отнасяше към всички хора, прекосили живота му. За никого не каза лоша дума, никого не охули… Само веднъж се изказа за един писател, че бил „еднокнижник“, сиреч бил прочел само една книга. От него научих и съм запомнила и досега латинския израз за това явление: Homo unius libri.

Боян Магът беше представител на една изчезваща „духовна порода“ българи, които общуваха с интелигентна сдържаност, с мекота и чувство за хумор и се отнасяха извънредно учтиво и внимателно със своя събеседник. Помня какво неудобство изпитвах, когато на тръгване възрастният, побелял господин неизменно ми държеше палтото.
(Явно подобни „галантни обноски“ са били нещо обичайно в миналото, защото по-късно литературният критик Здравко Петров ми разправяше, че и той много се смущавал, когато престарелият и почти ослепял Симеон Радев на изпращане винаги му държал палтото).

Един ден Боян Магът най-неочаквано ме изненада с разказ за Кирил Христов, с когото добре се познавали и дори някъде около 1938–39 г. водели литературни разговори в съвместни разходки до Княжево. „Нося цялата българска литература на плещите си“, оплаквал се възрастният и вече болен поет, който „освен себе си и още двама-трима“, не признавал други творци, достойни за българския Парнас.
От доста време четях и препрочитах „Време и съвременници“ и така се бях встрастила в мемоарните текстове и дневниците на Кирил Христов, че приятелите ми подигравателно ме наричаха „Кирил Христова“. Известен със свадливия си характер, още като млад поет егоцентричният Кирил Христов беше отрекъл общоприети литературни авторитети като: д-р Кръстев и Пейо Яворов; беше обявил за смъртен враг доскорошния си приятел Пенчо Славейков и дори го беше обругал посмъртно; беше посветил иронични страници на самия Иван Вазов… Не можех да се начудя на какво се е дължала тази благосклонност на великия литературен грандоман към значително по-младия и скромен поет, който при други обстоятелства би причислил към „нищожните литературни микроорганизми“.

Доловил моето мълчаливо недоумение, Боян Магът ми даде отговора: „Мара Белчева. Много я уважаваше. След дългогодишната си вражда с Пенчо Славейков, Кирил Христов се беше сближил с Мара Белчева. Посещавал я е, преди да замине в изгнание през лятото на 1922-ра, когато е живеела на ул. „Хан Крум“, помагал ѝ е в превода на „Потъналата камбана“ от Хауптман. – Между другото, допълни той – дал съм ръкописа на нейния превод на Михаил Въгленов и все отлагам да си го взема“.
После добави: „Добре че Кирил си отиде веднага след Девети септември, че не се знае още какво можеше да му се случи…“.

По това време се срещах и водех разговори и с г-жа Соня Димитрова, която чрез мене предаваше в музея обемния и богат архив на своя съпруг Змей Горянин. Стори ми се подходящо да му издекламирам една от „тайните епиграми“ на Змея, посветена на Иван Вазов, която бях научила наизуст:

Измина век, а векове ще минат
и твойте песни все ще се четат.
Но пак добре, че овреме почина,
та се изплъзна от Народен съд…

Магът погледна замислено и лаконично изрече: „Именно“.
Когато разговорите ни неминуемо стигнаха и до Мара Белчева, Боян Магът ми подари луксозното издание на стихосбирката ѝ „Сонети“, прибави посвещение и ми я връчи тържествено, сякаш ми поднасяше молитвеник. Довери ми, че чувствал Мара Белчева като своя „втора майка“, че била приета като член от семейството им с първата му жена, че много обичала малката им дъщеричка Агна, която я наричала „баба Мала“. По едно време поетесата наистина е имала намерение да го осинови, но това било свързано с доста формалности, пък и не искал да огорчава родната си майка, към която бил силно привързан (фиг. 2).

По-подробен разказ посвети на последния ден на Мара Белчева, когато през пролетта на 1937 г. тя си отива от живота в жилището на свои близки, на ул. „Асен Златаров“ (тогава „Чепино“ № 20). Тогава Боян Гацов живеел със семейството си под наем в един тавански апартамент на ъгъла на ул. „Мизия“ и „Иван-Асен“. Наели това жилище наблизо, от другата страна на Перловската река, за да могат всеки ден да навестяват и да се грижат за вече болната Мара Белчева. На 15 март (Магът подчерта, че на същата дата през 1891 г. трагично е бил убит и нейният съпруг Христо Белчев), жена му Кунка ѝ занесла обяд, който „много ѝ се усладил“. Нищо не предвещавало, че в два часа през нощта срещу 16 март Боян ще бъде събуден и спешно повикан при Мара Белчева. Заварил я седнала на леглото и в присъствието на близкия неин съсед, д-р Бъчваров, държал ръката ѝ до сетния ѝ дъх, докато угаснала в 5 часа сутринта.
Промълви, че и досега носи в душата си това ръкостискане и последния ѝ поглед. „Имаше необикновено красиви очи, рече замислено. – Светлозелени, със златисти точици“.
Очаквах пространен разказ за дългогодишната му близка връзка с Мара Белчева… но той отново не беше многословен.

(Сега се питам дали друг на неговото място – ако беше имал привилегията и честта да бъде близък с една от най-обаятелните и духовно извисени българки на своето време… би се отказал от възможността да изтъкне и себе си? Дали не би написал вълнуващи мемоари и не би направил от това „темата на живота си“!…)

Мина се време, докато стигнем до деликатния разговор за съдбата на личния архив на Боян Магът. Когато отворих дума за оригиналните материали, които притежава, и попитах дали е склонен да ги предаде в Литературния музей, не получих веднага утвърдителен отговор. Не беше лесно да го убедя да се раздели с тях въпреки постигнатото съгласие, че те са „общокултурно богатство и трябва да бъдат съхранени за поколенията“.

Работата беше там, че не бях първата му посетителка с подобна мисия. Години преди това при него беше идвала Ст. М., по онова време директорка на музей „Петко и Пенчо Славейкови“. Не без колебания, накрая Магът призна, че тогава отношенията им са приключили със скандал, в който той е отсякъл, че „по-скоро ще запали архива си, отколкото да ѝ го предаде“.

Междувременно Славейковият музей беше включен като филиал в структурата на Националния литературен музей, а Ст. М. вече безапелационно „колеше и бесеше“ като негова партийна секретарка. Парадираше открито с „партизанските си заслуги“, а на секцията зад бюрото ѝ на видно място стоеше нейна снимка с първия държавен и партиен ръководител. Беше арогантна и злоезична, особено към младите уредници, та всички се страхувахме от нея и – безсилни да ѝ се противопоставим – отдавахме се на колективно стихотворно творчество, с което саркастично изливахме мъката си от униженията и погазеното си човешко достойнство.

След като го уверих, че неговият архив ще постъпи и ще бъде съхранен в Основния фонд на НЛМ, Боян Магът ми предаде почти всичко, намиращо се у него, включително и това, което беше наследил от Мара Белчева.
В началото на 1979 г. направих първична обработка на архива на Боян Гацов и го докладвах на Оценителната комисия, чийто председател, разбира се, не беше някой друг, а всемогъщата Ст. М.
– Добра работа свърши ти, Румяна, рече тя. И невъзмутимо прибра всички материали, свързани с Мара Белчева в строго пазения от нея и практически недостъпен фонд на Славейковия музей.
Коя бях аз, за да ѝ попреча!…
Боян Магът така и не разбра за това нарушаване на волята му, а и аз не посмях да му кажа…

Обособени в два отделни архивни фонда, днес – при новото ръководство на НЛМ, тези материали са достъпни за ползване от всеки литературен изследовател. Тук ще споменем само най-ценната част от тях: ръкописи на стихотворения и авторски машинописи на Мара Белчева, както и първите издания на стихосбирките ѝ; ръкописа на нейния превод на „Тъй рече Заратустра“ с поправки от ръката на Пенчо Славейков; писма на сърбохърватски език до различни адресати (1841); ръкописни преписи, правени от Пенчо Славейков на писма от Стойчо Каравела до сина му Любен Каравелов (1857); оригинални фотографии на Боян Магът и на Мара Белчева; кореспонденцията му с поетесата, както и писмата до нея от Енрико Дамяни, д-р Кръстев и др.; голям масив от документи на Гражданския комитет „Пенчо Славейков (1931); авторски ръкопис на мемоарите на Боян Магът; ценни периодични издания, юбилейни сборници и споменни листове, книги с автографи от личната му библиотека…

Из поетичното творчество

1938

Заздравя дълбоката рана, нанесена
от чужди, многажди от свои развреждана.
Посърнал, море осланено през есен,
народе, тъй бурен и кротък – надежда
в душата ти, минзухар модър цъфти.
Заздравя дълбоката рана. Боли
там само отвътре, дълбоко и скрито,
а белег снага ти наполвин покрива.
…………………………….
Прерязани от сърпа класове,
редиците безмълвно коленичат.
Вечерен хлад над тях повя
и в здрача някъде затича.
Дали ще смогнеш, ветре,
да отърчиш навред –
по всичките предели,
където в братски гробове
лежат бащите смели
на коленичилите синове?…
…………………………..
На смяна младо поколение израсна
и сила в младостта кипи
на моя вечно млад народ!
А младост сили не скъпи,
когато бликнат за живот…

НЕПРЕХОДНА МЛАДОСТ

На сина Иван

От броеницата на времето
отронват се година след година.
Нарамил на живота бремето,
ти дълъг, дълъг път измина
след катафалката на толкова надежди.
И понабръчкан, с посивели вежди,
от огледалото наднича старец.
А все така духът във вис лети.
Разбираш с ум – дошла е старост.
Но със сърце не вярваш ти.
Такъв си все, какъв винаги си бил –
света във себе си понесъл.
И в бъдещето му далечно поглед впил,
от щастие го виждаш озарен.

Макар със стъпки уморени,
и днес все тъй със вяра крачиш.
Не посивя таз вяра и не се набръчка.
И ти със нея все така си млад,
и залезът е изгрев модър,
макар да вей среднощен хлад.
Че все така с ритъм бодър
звучи и днес в душата песен.
И млад ще бъдеш ти, от внуците понесен!

Изпято на 10 май 1981 г.

Кореспонденция

23.II.[19]30. Др.[аганово]
Една радост искам да споделя с тебе, както споделих и работата си: научих се да преписвам. И такава любов към преписването се роди в мене, защото разбрах магията и силата му – да, магията на преписването. – Ти стоеше през цялото време над главата ми и повтаряше: „Задрасквай, задрасквай, задрасквай!“ – Едва ли не 250 стиха паднаха на полесражението. Но нещо още узнах: кой е писал заедно с мене тази книга и чии дух съм вградил във всеки стих, като някогашните зидари сянката. – Удивителна памет! Удивителна сила, която събужда и раздвижва паметта! Когато се спирах пред всеки стих, за да решавам съдбата му, ето, ти, с пълнотата на обстановката дето си ми го казала: това е хубаво, това не е хубаво, тук иска още нещо. – И аз правих това, което ми казваше, и сега знам кой ме научи не само да пиша, но и да преписвам и знам кой е виновник моя „Вечен пътник“ да бъде такъв, какъвто е сега и какъвто ще бъде.
Но открих и нещо веществено: Много ожидах за един ред поне, но съм благодарен и на едната буква: между две думи си поставила едно пропуснато „и“ – Да, аз открих, че то е твое! – Горкото „и“, милото „и“! – Можеше ли да не го целуна!
Но аз забравих да ти кажа: поправих и преписах всичко, но за новата картина в града оставих място. – Чакам да се поолегне. – Тази седмица ще се занимая само с нея.
От горния понеделник (днес неделя) всеки ден съм в София. – Много здраве! Твойтичкото

PS: Ще те помоля за едно нещо: Ако ти мине път към френската книжарница, изпиши ми „Paul et Verginie“¹ – докато дойда и тя да дойде, че отначало, докато още нямам много други занимания, да почна да работя по нея за изпит. – Ех, ако само ти е на леснина.

Сега отивам до Гор.[на] Оряховица да изпратя брата си. Ще се връщам самичък. Ще шибам кончетата и ще си мисля, ще си мисля.

¹ Paul et Verginie. Роман от Жак-Анри Бернардин дьо Сен Пиер, публикуван за първи път през 1788 г. – Б. съст.

Госпожа
Мара Белчева
Ул. Неофит Рилски № 4
София

4.VII.[1]934 Ч[ервен] б[ряг]
Мило майче, надявах се днешният ден да ми донесе обещаното писмо. Сега току-що свири 6. От час и половина лежа с отворени очи и чакам, за да не будя слугите в у-[чили] ще. Бързам да си привърша всичко. Понеже сме задължени да си бъдем по местата до 12 юлий, и обезателно на 12 юлий, аз, свършвайки си работата, вземам 3–4 дни отпуск и идвам. Утре, ако не тръгна на обяд, за да пристигна към 5 ч., ще тръгна вечерта на 6 и към 10–11 (както най-често), пристигам. Никога до сега не съм разбирал значението на спиралата и на кръга. Защото, ако кръгът е нещо абсолютно и е белег на вечността, тогава какво е спиралата. (Не се чуди, че започнах току така изведнъж – цял час вече в зори съзерцавам тия два чудни белега) – когато дойда, ще ти кажа. Знаех, че има хора-кръгове, които аз наричам хора на кръговото мислене, без да подозирам, че омаловажавам кръга, когото съм го считал в същото време име на Бога. Сега разбрах защо, безсъзнателно макар, съм бил прав. Има абсолютен кръг и относителни кръгове. А спиралата е реалност. Кръгът има свой център – от там и егоизма. Всички страни имат общ център – колективност. Чудно е устройството на вселената. А ние, хората, по нищо не се различаваме от нея. Истинският Бог, като истински център, е в покой. Всички лъжебогове (а те нямат брой), които искат да бъдат като него и всичко да се върти около тях, излизат из спиралата (из вторичната реалност – нашата) и не можейки да застанат в покой (той е привилегия само на Единия), въртят се около себе си. От там и катастрофите. Такъв един пумпал е и Хитлер. Виждаш ли какво става в Германия. Позор за великата немска нация. Много се разбъбрих. Отивам на работа, за да мога по-скоро да те видя. Тогава ще ти разправя всичко подробно.
Целувам те, твой Б.Г.

Писмата се публикуват за първи път.