0
2618

Вечерен тромпет: графична сюита на Румен Скoрчев

Изложбата „Вечерен тромпет“, която може да се види в галерия „Средец” до края на февруари, обхваща изкуството на Румен Скoрчев от 70-те години на ХХ век до смъртта му през 2015 г. – графични работи, няколко живописни платна и непоказвани рисунки. На откриването тя бе представена от Стоян Сгурев, професор по арт мениджмънт в Париж, осъществява се с любезното съдействие на Ели Скорчева.

В професионалния път на всеки човек на словото идва период, когато думите се оказват недостатъчни. Когато се уморяваш да използваш думите като посредник и се обръщаш към образа като изразител на емоцията – непосредственa, груба, сурова. Художниците имат това преимущество пред хората на словото, че нямат нужда да обясняват нищо на никого. Когато тази емоционална непосредственост се излee в подходящата художествена форма, се получават тези истински жалони на изкуството, които остават вкоренени в колективната памет.

Много от произведенията на Румен имат този ефект. Настоящата изложба бе замислена скоро след неговата смърт. Тя е моят опит да се изтръгне от обемния фонд на неговото творчество извадка от произведения, която да е достатъчно обхватна, за да представи една широко скроена личност, но и достатъчно фокусирана, за да обясни категорично на зрителя причините за своето съществуване.

Най-настоятелните причини да се върнем към Румен Скорчев според мен са две. Първата е художествена. Изкуството за Румен бе екзистенциално преживяване и изблик на емоция, един частичен, винаги автентичен опит да се свържат моментно дълбоки противоречия в човешката съдба. Тревожност, крехкост и житейско упорство се преплитат в творбите му, изваяни чрез пленително разнoобразие от сюжети и техники. Едно от нещата, които най-силно ме впечатляваха при Румен, е неговата отдаденост на изкуството като професия – професията не просто като призвание и отговорност, а като основа от познания и технически умения. В противовес на някои, Румен не се възприемаше като глашатай на историята, а по-скоро като интелектуален занаятчия, който извайва обекти на естетическо възприятие с помощта на широк обхват от техники и богата историческа библиотека. Това се изразяваше в разнообразието от антични митове, Ренесансови профили, философски теми и народни мотиви в неговите творби, пресъздадени в графичен формат, с акварел, молив, туш или маслени бои. Вниманието към детайла и нюанса, към подбора на материала и съвместимостта между техника и идея бе основополагащо при него. Това уважение към практиката на творене е ценно, защото става все по-рядко. Напомня ми на тези строители на средновековни катедрали, които поставят и постигат високи естетически стандарти през практиката, където красотата не е самоцел, а е следствие на прилагането на дълго трупани знания и умения.

Изложбата дава рядката възможност да се проследи творческият процес на художника чрез съпоставянето на различни техники по една и съща тема, разкритa в прехода рисунка – графика – живопис. Особено внимание заслужават непоказваните рисунки от ранния му период, които онагледяват поетапното осмисляне и разгръщане на композицията и напластяването на цветовете. Женски образи и фигури на коне оживяват на хартията в неспирна игра на въображението, в която смисълът извира от сглобяването на отделни епизоди в поредица, напомняща анимационен филм. Една метафора за неспирното търсене на смисъл и на подходяща форма за обличане на замисъла, но и напомняне за частичността като принцип на конструиране на действие, отвеждащ към класическa тематика в изкуството. Разгръщането на тaзи тематика може да бъде проследено във времето, когато скицирани мотиви от 70-тe години се появяват в графики и платна от новия век. 

С богатството от сюжети и техники представената изложба е като музикална сюита, съставена от различни части, обединени от обща идея – неспирното търсене на удачна форма да нарушиш мълчанието. Това е втората причина за изложбата и избора на заглавие, заимствано от ярката поема на Борис Христов и въплътено в метафората на тромпета като инструмент на безпокойство, на раздрана тишина и на високо заявен копнеж за автентично присъствие. Изкуството на Румен напомня ценността, но и цената на нарушеното мълчание. Важността и изначалната обреченост на усилието да превърнеш грозното около теб в нещо красиво. Да възвърнеш цвета на избледнялата действителност чрез сетивността на женския образ, чрез извайването на детайла и преплитането на теми и фигури.

За изложбата има причини и от личен характер. Едната е радостта от споделянето. Всеки колекционер има надеждата, че когато покаже това, което е събрал, публиката ще го възприеме по начин, сходен на този, по който тo e билo подбранo. Другата са споменът и необходимостта той да бъде материализиран през определен период от време. Третата е актуализацията на погледа. Времето и пространството действат като калейдоскоп, променяйки начина, по който виждаме едно и също нещо. Ако една колекция е събирана в продължение на години, моментът на нейното излагане е статичен, замразяващ във времето един процес, който е изначално динамичeн. Връзките между произведенията се актуализират с всеки етап и място на излагане. Мога само да се надявам, че публиката ще помогне да разчета тези от връзките и последователностите, които не съм успял да уловя.

Като представител на българската общност във Франция, аз съм горд не просто от факта, че Румен е българин, а от това, че го познавах и че мога да покажа една избрана част от това, което видях при срещите ни. Благодарен съм му, защото той подтикна мен, социолога по образование, да навляза в изкуството, да съставя колекция, да я представя пред публика и да споделя впечатленията си. Смисълът на изкуството не е просто да впечатлиш публиката си, а да ѝ помогнеш да види и почувства различно, да я накараш да погледне едновременно назад и напред, с мисъл за отминали епохи и жажда за отваряне на нови врати.

Остава в мен споменът за последния ми кратък разговор с него. Знаехме, че тази среща е вероятно последна. След няколко дена пътувах за Рим. Румен ме насочи подробно къде да отида, за да видя Караваджо. И досега гледам на Караваджо през очите на Румен. Лесно се виждат приликите: настоятелното търсене на контрасти в изображението, вниманието към детайла и техниката на рисуване, сценографският усет, но и неспособността за спокойствие. От нашите разговори и от картините на Румен в мен остава усещането за историята като поредица от събития, които са трудно разбираеми, за живота като поредица от състояния, които не са винаги съчетаеми, и за човека като поредица от отделни същества, които са лесно раними. За изкуството като нагласа, метод и поглед. Към конете на Дега, към закуската на Мане, към тромпета на Борис…