4
2391

Вечерен тромпет

DEnev

Дълго търсих сред камарите си книги в стаята стихосбирката „Вечерен тромпет” на Борис Христов.

Казах си – ако я намеря, ще напиша тези няколко думи, породени от спектакъла „Самолетът закъснява”.

Ако не я намеря – ще пиша за нещо друго. За старостта. За самотата. За Живко от щанда за риба в „Карфур”, за неговата Валя и за техния Пресиян. За Бандар-лог. За опадалите букви на името на бащата от войнишкия паметник. За „Калуня-каля”.

Намерих стихосбирката.

Над покрива на „Сфумато”, когато вечерта е ясна, както беше вчера, се виждат снижаващите се за кацане на „Терминал” 2, или излитащите от „Терминал” 2 самолети.

Този край на парка „Оборище”, добре осветен вечер, с двата театъра и двете заведения, потънал в есенна шума и пълен с млади хора, е едно добро място, някакъв оазис, някакъв невъзможен спомен от бъдещето – за онова, което можеше да бъде тук: нашия живот, нашата България.

А тази ясна мразовита вечер вчера, с изкованата като сребърна монета на небето луна, с тези постоянно излитащи и кацащи самолети, беше като че ли особено подходяща за премиерата на спектакъла „Самолетът закъснява” на Маргарита Младенова. Сякаш премиерата невидимо бе започнала по-рано, сякаш и небето принадлежеше към декорите й.

Изграден от документални текстове и поезията на Борис Христов, „Самолетът закъснява” разчита изключително много на младите гласове на актьорите си. Той започва като комюнике-рецитал на заминаването, на напускането, на обезлюдяването, не заглажда острите политически ръбове, на които можеш да си срежеш пръстите, един дрезгав и изкрещян рецитал – и бавно намира най-вярното творческо решение, като се превръща единствено в усилвател на стиховете на поета.

Но какъв страховит усилвател!

За сетен път разбрах – поезията е последното убежище. Когато го няма бъдещето, дори и тогава остава нещо. Остава поезията.

И си рекох – когато този спектакъл се пренесе на националния стадион „Васил Левски”, тогава ще се появи надежда.

Това няма как да се случи. И никога няма да се случи.

Но за миг си го представих.

Преди няколко дена ми се обади моят приятел, писателят Николай Фенерски.

– Ще ходя в Лещен. Ще се опитам да видя Борис Христов. Ти ходил ли си там?

Казах му, че съм ходил. Преди няколко години. Ето старото ми свидетелство-атестат:

„Било е преди 30 години, през 1979 г. В Английската гимназия ни бяха организирали среща с поета Борис Христов. Предишната или по-предишната година бе излязла първата му стихосбирка „Вечерен тромпет”. Вестта за нея се разпространяваше като пожар из училищата. Или като звук от тромпет. Вече се бяхме докопали до тъничката книжка, бяхме я прочели. От нея много лесно можеше да се разбере какво е истинска поезия.

„Върти ни живота под жаркото слънце/ и трием нозе от горещия камък…/ Но щом вечерта от небето се спусне,/ ще взема тромпета и ще седна на прага. („Вечерен тромпет”)

Наблъскахме се всичките единайсети класове в една от класните стаи. Учителката ни по литература Георгиева въведе поета. Двамата седнаха на издърпания напред чин с гръб към черната дъска. И срещата започна.

Вече не помня какво се е говорило на тази среща.

Сигурно някой е прочел стихове на Борис Христов, сетне сме го питали как се пише поезия, защо се пише поезия? Все въпроси, на които, ако сложиш ръката на сърцето, ще признаеш, че няма отговори.

Сетне помня, че двамата с Кольо Кицевски изпратихме поета по уличката до паметника на Левски.

„…покани на вечеря поета – напълни му писалката/ и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове, / поседни до самотника в дългото негово чакане/ и кихни зарад болния с най-сладкото кихане. („Молитва”)

Това ми беше първата и кажи-речи единствената среща с Борис Христов до миналата година (2008) – ако не броим две-три засечки в града.

Веднъж му звънях по телефона да го каня за интервю. Тогава ми каза, че имал доста грижи покрай болната си майка. Сетне се разбра, че заживял с жена си, художничката Дария, в далечното поднебесно село Лещен.

Едва миналата година видях това село. На път за Ковачевица с моето семейство минахме през Лещен. И решихме да се отбием през дома на поета.

В галерията на Дария има нейни картини, творби на други художници, пощенски картички, снимки на глухарчета и на горички от мъх, правени съвсем отблизо, произведения от дърво на гениалния самоук дърворезбар и писател Христо Йотов, бутилки червено вино, камъчета-свещници от долината на Места, стихосбирки на други поети, десетки дискове с музика и една гледка, от която ти спира дъхът – теменуженият Пирин се разгъва като книга пред очите ти, като книга със стихове.

Стих е всичко, което се вижда – и пръснатите тук и там стада, и къщичките в далечината, и струята дим във въздуха.”

Първото издание на „Вечерен тромпет” е 53 страници. Отпечатано е във варненското издателство „Г. Бакалов” в тираж 1110 бройки през 1977 г.

Добре че се намери тромпетът.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБудители и сънуватели
Следваща статияЖелание за истина