0
2679

Вечерното преживяне
на вола

Колкото и да е невероятно, тази сатира на Георги Марков успява да види бял свят на 19.12.1962 г. във в. „Литературни новини“. През 1964 г. изданието е спряно лично от Тодор Живков като „вредно и антипартийно“. Публикува се със съдействието на Димитър Кенаров. 

Главният лекар ми съобщи с необичаен фалцетов глас: ТОЙ ще бъде настанен на другото легло в моята стая. Фалцираше цялата болница – доктори, сестри, санитари. На другото легло поставиха специален дюшек. Застлаха го със специални чаршафи и одеяла. После измиха и дезинфекцираха стаята. Дезинфекцираха и мене. На бялата стена заковаха лозунги с хигиенно-патриотичен текст. Пред огледалото поставиха две саксии с папрат. Станаха четири. Накрая ме попитаха дали хъркам.

Едва тогава се появи ТОЙ. Беше от най-породист вид. Пристъпяше бавно и внушително, сякаш тежеше около тон. Четиридесет и пет сантиметровите му маншети вентилираха въздуха. Неподвижността на раменете му рекламираха идеалната окачалка за балтони. Каскетът му беше великолепен за вратари, които играят срещу слънцето. Дясната му ръка бе мушната в ревера. Със средния пръст и показалеца на лявата ТОЙ правеше дълбокомислени движения, за да повика и отпрати някого. Очите му ръсеха тебешир. Гласът му гъгнеше… хинин… гмммм… ъъънни…

Легна и моментално заспа. Изненадах се, като видях, че долната му челюст от време на време извършваше характерни движения. ТОЙ преживяше.

Когато се събуди, лениво попита кой съм. Като исках да му се харесам, преспокойно излъгах, че съм един от главните специалисти по силажа. Той ме потупа по рамото и аз почувствах неговото благоразположение.

След вечеря, в чест на някакъв празник имаше забава. Оздравяващите от нашата болница за чревни заболявания поискаха да танцуват. ТОЙ величествено се отправи към грамофона и каза на момчето:

– Танго!

Когато тангото беше изсвирено, той пак каза:

– Танго!

Когато и второто танго беше изсвирено, той потрети:

– Танго!

Момчето при грамофона каза, че са свършили плочите на тангата. Тогава ТОЙ заяви:

– Няма да позволим оргии!

Вдигна глава и огледа залата. Дансингът се посипа с тебешир. Хората станаха тебеширени от добродетелност.

ТОЙ спокойно се прибра в стаята и легна с чувство за изпълнен дълг. Когато мислех, че е заспал, защото долната му челюст започна характерните си движения, неочаквано чух:

– Друингарки и друингари… единии дребении, нино важени факт, който иние нине можеммм да пренинебрегваме повече…

Последва странна реч. С бавно гъгнещ тон, докаран до съвършената интонация на гениален държавник, с компетентността на висококвалифициран музиколог, ТОЙ разви въпроса за „културните развлечения и забавната музика“. Очевидно той преживяше одевешните си впечатления и им даваше гласност:

„Джазът е сексуално-еротично направление в музиката. Ритъмът на джаза е чист животински ритъм, който не се среща само при воловете като безполови същества. На джаза трябва да се противопоставят масовите песни и „Полегнала е Тодора“. Когато слушал „Полегнала е Тодора“, един наш другар от Америка заплакал. Значи Тодора е по-силна от джаза. Несъмнена е и ролята на Тодора при силажирането. Джазоманите са прогнили сифилистици. Когато ТОЙ слушал един прегракнал негър, не могъл да заспи цяла нощ, защото се страхувал, че прегракналият негър ще влезе в стаята му и ще го удуши…“

Речта завърши с мобилизиращи лозунги. Гъгнещият глас постепенно заглъхна и остана само преживящото движение на долната челюст.

Стана ми интересно и започнах да го наблюдавам.

На другия ден ТОЙ получи цял куп вестници.

– Това е и за ВАС – каза ми и подаде няколко статии за силажа. Видях го вдълбочен в литературните колони на вестниците. Четеше бавно и внимателно всичко. И само от време на време казваше… хинни… гмммм….

Забелязах, че особен интерес у него предизвика поезията. Учудих се.

Но напразно чаках някакви изявления. ТОЙ мълчеше. Едва вечерта, когато преял си легна, долната му челюст пак се задвижи и чух:

– Друнингарки и друнингарии… ннние ннне можеммм да отминнем въпроса за поезията… Въпросът за класическия и свободния стих имма сложна идеологическа оснннова…

Нова реч. Със самочувствието на истински критик, с отмерени дефинитивни фрази (всяко понятие дефинирано), ТОЙ се разпростря надълго и нашироко по въпросите на нашата поезия:

„Да отнемеш ритъма и римата на стиха, това значи да силажираш без силажна яма. Безформието не може да бъде форма! Бъркотията се създава, за да се пробута боклукът! Ако сламата не се балира, тя се разпилява! Няколко разглезени от нашата власт хлапета симулират поезия. Трябва да им се каже – или истинска поезия, или лопатите и да вадят пясък от Искъра! Ние, разбира се, сме за новаторството – но какво! Ние сме за новаторството, което да прилича на Пушкин и Некрасов, на Вазов и Дебелянов! Ние искаме боева, целенасочена поезия (враг-мрак, бой-герой, народен-свободен, а не тарикатски акробации за повече пари. Министерството на финансите да коригира хонорарите…“

С призиви, споменаващи социалистическият реализъм, гласът внезапно заглъхна, за да остане преживящото движение на долната челюст.

Разбрах, че ще трябва всяка вечер да изслушвам по една такава реч. Очевидно болничната обстановка го беше лишила от редовната аудитория.

Следващият ден ТОЙ трябваше да иде в града. Но от снеговалежа кола не можа да дойде. Закъсня доста. На връщане – също.

И затова не се изненадах, когато на вечерта, след обичайното обръщение, ТОЙ се спря на проблемите на транспорта. И пак ме удиви безпогрешната му компетентност. ТОЙ говори за задачите на социалистическия транспорт, за стохилядниците, за обществените транспортни средства, препоръча да се уволнят ония началници, които не са преодолели снеговалежа, да се дадат под съд други. Какво би станало с воловете, ако снеговалежът затрудни силажирането? И завърши с призиви.

Четвъртата вечер по същия начин той преживяше последните промени в управлението на атомната енергия.

„За началник е необходим здрав и проверен другар. Колкото и способен да е другарят Квантов, той има съществени недъзи. Той не може да произнесе една свястна реч. Това говори за идеологическа нестабилност! Ако такъв началник рече да ръководи силажирането, той ще пропадне! Къде е мобилизиращото слово?…“

Петия ден ТОЙ ходи да се разправя с класната наставница на сина си. Върна се и едва легнал започна да движи долната си челюст. Синът му имаше двойка и той най-старателно раздвижи шестобалната система. Предложи незнаещите да се оставят без бележка, което е прогресивен метод. Позова се на Макаренко, цитира държавни дейци и завърши отново с призиви.

Шестата вечер ТОЙ разви две теми едновременно – за киното и за щайгите. Той поиска да види кино в щайгите и щайги в киното.

Седмата вечер речта беше посветена на добива на цветни метали, а осмата вечер се занимаваше само с външнополитически проблеми. Обвини много красноречиво, че ООн не се е намесила в Йемен.

Особено чувствителен беше по нравствените въпроси. Никога не бях слушал беседа на тема: „Как да целуваме младите момичета?“ Оказа се, че ТОЙ беше изработил правилник в 64 точки.

Колкото и да ме забавляваше всичко, не издържах – дали има неща, които ТОЙ не знае и не може.

– Няма – отвърна той.

От всички съществуващи закони, създаваше нови, измисляше нови порядки, диктуваше политиката, изкуството, търговията, критикуваше и се самокритикуваше.

Свикнах с него. Държавен мъж.

Ала една вечер видях, че го няма. Изчезнаха специалните одеяла, саксиите с папрат и пр. Попитах главния лекар:

– Отиде си! – каза той с нескрито облекчение.

– Но кой беше той? – запитах.

– Нима не знаете другаря В.? – възкликна главният. Той беше началник отдел „Музика“, директор на Щайгената фабрика, главен редактор на списание „Чучулига“, началник на градския транспорт, дипломат в Арабия, директор на педагогическата школа в Карлуково, председател на Филмовата организация, ръководител на алуминиевия комбинат…

– А сега какво е? – прекъснах го.

– Пенсия за чревни заболявания, преосвидетелствахме го! – отвърна главният – Но все още тежи! Доста тежи!

Помислих си колко ли би тежал, ако по воловете нямаше чревни заболявания.

 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияСретение
Следваща статияДве слова