1
598

Вечерята

Koch2

„Вечерята” (ИК „Колибри”) е роман за отговорността на родителите, написан от автор с остро чувство за морал. Холанският писател Херман Кох ще бъде в София и ще се срещне с читателите си на 12 ноември в книжарница „Хеликон” на бул. „Цар Освободител”. Прочетете откъс от романа.

Колко далеч можеш да стигнеш в желанието да защитиш детето си? Две семейни двойки се срещат на вечеря в изискан ресторант. Разговарят за всекидневни неща: работата, най-новия филм по кината, войната в Ирак, лятната ваканция. И четиримата старателно отбягват темата, която ги е събрала: техните деца. Мишел и Рик, петнадесетгодишните синове на двете семейства, са извършили престъпление, все още неразкрито. Положението е усложнено от факта, че бащата на едно от момчетата е очакваният следващ министър-председател на страната.

vecherqta1Книга за отговорността, която родителите носят за постъпките на своите деца; за разпада на сигурността и комфорта в семействата от средната класа, които маскират проблемите си с маниери на благоприличието. „Вечерята” е трагикомичен разказ с впечатляващ ритъм, историята се опира на действителен случай, действието се разиграва в рамките на една вечер.

Херман Кох (р. 1953) е известен холандски писател, телевизионен продуцент и актьор. Автор е на няколко сборника с разкази, осем романа, коментарни рубрики, но големия си пробив постига с романа „Вечерята”, за който е отличен с Наградата на читателите за 2009 г. Междувременно романът е издаден в 37 държави и е преведен на 33 езика. През 2012 г. е адаптиран и поставен на театрална сцена в Холандия, а на следващата година се сдобива и с първата си екранизация. Филмът успява да повтори успеха на книгата, като влиза в селекцията на фестивала в Торонто през 2013 г.

ИК „Колибри” издаде неотдавна още един роман на Херман Кох – „Вила с басейн”, който се занимава с теми като отмъщението и прекрачването на граници. Авторът ще се срещне с българските читатели на 12 ноември, сряда, от 19 часа, в книжарница „Хеликон” на бул. „Цар Освободител” 4 в София. Представя го Георги Господинов.

Херман Кох, „Вечерята”, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Мария Енчева, 15 лв.

Вечерята

ПРЕДЯСТИЕ
9.
– Агнешките момици са мариновани в рукола и зехтин от Сардиния – обяви управителят, който междувременно се бе спрял до чинията на Клер и сочеше с кутре към две миниатюрни парченца месо. – Сушените домати са от България.
Първото нещо, което правеше впечатление в чинията на Клер, бе невъобразимата празнота. Разбира се, наясно съм, че в по‑добрите ресторанти качеството е за сметка на количеството, но си има празноти и празноти. Тук празнотата – оная част от чинията, в която нямаше нищо за ядене – вземаше явно надмощие.
Сякаш празната чиния те предизвикваше да се оплачеш, да отидеш в кухнята и да потърсиш справедливост. „Не ти стиска“, казваше чинията и ти се присмиваше в лицето.
Опитах се да си припомня цената: най‑евтиното предястие струваше деветнайсет евро, основните се колебаеха между двайсет и осем и четирийсет и четири. Наред с това се предлагаха и три менюта по избор от по четирийсет и седем, петдесет и осем и седемдесет и девет евро.
– Това е топло козе сирене с кедрови ядки и натрошени орехи.
Ръката с кутрето се намираше над моята чиния. Потиснах желанието си да отвърна: „Знам какво е, нали това поръчах!“, и насочих вниманието си към пръста. През цялата вечер – дори когато ни наливаше вино – той не се бе приближавал толкова плътно до храната. В крайна сметка управителят се бе спрял на най‑удобното решение и се бе върнал от кухнята с нова бутилка, чиято тапа стърчеше наполовина.

След избата и пътуването по долината на Лоара дойде ред и на шестседмичния курс по сомелиерство. Не във Франция, а в празната стая на едно вечерно училище. Серж окачи дипломата си в коридора на дома си, на място, където нямаше как да остане незабелязана. Бутилката, чиято тапа бе наполовина извадена, можеше да съдържа нещо съвсем различно от посоченото върху етикета – брат ми трябваше да е научил това още на първите уроци в училището. Можеше да е замърсена, не бе изключено зложелатели да са разредили виното с чешмяна вода или да са се изплюли в гърлото.

Но Серж Ломан явно не бе в настроение за повече разправии след аперитива от заведението и отчупената тапа. Без да поглежда към управителя, той си избърса устните със салфетката и смънка, че виното е „превъзходно“.

В този момент се бях обърнал настрани, към Бабет. Очите зад тъмните стъкла бяха насочени към съпруга й; почти не се забелязваше, но бях убеден, че когато той даде своята оценка за предварително отпушеното вино, тя повдигна вежди. Серж беше разплакал жена си в колата на път за ресторанта, но очите на Бабет вече не изглеждаха така подути. Надявах се тя да каже нещо, с което да му го върне: биваше я в тия работи, можеше да бъде доста саркастична. „Той дегустира вина по долината на Лоара“ беше съвсем невинно проявление на нейния сарказъм.

В мислите си я поощрявах. Всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. Реално погледнато, може би бе по‑добре между Серж и Бабет да се разрази буен, непотушим скандал още преди основното ястие. Аз щях да им говоря с помирителен тон, да играя безпристрастен герой, но същевременно Бабет щеше да разбере, че може да разчита на подкрепата ми.

За мое съжаление, тя не каза нищичко. Беше почти очевидно как преглъща несъмнено отровния си коментар за тапата. И все пак се бе случило нещо, което ме накара да запазя надеждите си за някоя по‑късна кавга. Като номера с пистолета в представленията: ако в първата сцена покажат пистолет, можеш да си заложиш главата, че в последната сцена ще стрелят с него. Такъв е законът на драмата. Според същия този закон нямаш право да размахваш оръжие, ако не възнамеряваш да стреляш с него.
– Това е полска салата – продължи управителят.
Завъртях очи по посока на кутрето, което стърчеше на няма и сантиметър от трите накъдрени зелени листенца и бучката разтопено козе сирене; след това огледах цялата длан, разположена толкова близо, че ако се приведях съвсем леко напред, щях да я целуна.

Защо поръчах това, щом не обичам козе сирене? Да не говорим пък за салата. Този път скромните порции бяха в мое преимущество – и моята чиния бе преобладаващо празна, макар и не чак като на Клер. Можех да погълна трите листенца наведнъж или да ги оставя да си лежат там – разликата нямаше да е голяма.

Чуя ли „полска салата“, винаги се сещам за клетката с хамстера или мармота, която стоеше на перваза в класната ни стая в основното училище. Понеже било добре да знаем повече за животните или – както предполагах – за главоболията около животните. Не помня вече дали листата, които му тикахме сутрин през решетките, бяха полска салата, но във всеки случай силно напомняха на такава. Хамстерът или мармотът сдъвкваше листата с пъргавите си зъби и до края на деня кротуваше в едно от ъгълчетата на клетката си. Една сутрин умря – точно както костенурката, двете бели мишки и пръчиците преди него. В клас така и не обсъдихме изводите от тази висока смъртност.

Отговорът на въпроса, защо пред мен стоеше чиния със затоплено козе сирене с полска салата, бе по‑прозаичен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Когато ни приемаха поръчките, аз бях последен. Не се бяхме уговорили предварително кой какво да си вземе; а може би го бяхме сторили, но на мен ми бе убягнало. Както и да е, аз се бях спрял на телешко в сос от риба тон, но за мой ужас Бабет избра същото предястие.

Дотук нищо страшно, не беше проблем да премина към втората си опция: стриди. Предпоследен обаче, веднага след Клер, беше Серж. И когато Серж си поръча стридите, аз се оказах без полезни ходове. Принципно не желаех да се повтарям, пък да си взема предястие като това на брат ми, беше изключено. Чисто теоретично можех да се върна към телешкото в сос от риба тон, но само теоретично. Нямаше да направя добро впечатление: освен че в тоя случай щях да демонстрирам недостатъчно оригиналност, неспособност да избера различно предястие, щях и да събудя у Серж подозрения, че се мъча да сключа таен пакт с жена му. Което си беше самата истина, просто нямаше нужда да го правя така открито.

Вече бях затворил менюто и го бях оставил до чинията си. Разгърнах го отново. Плъзнах светкавично поглед по предястията, престорих се, че се колебая, сякаш просто търсех избраното вече блюдо, за да го посоча в менюто; за нов избор, естествено, беше твърде късно.
– А за вас, господине? – попита управителят.
– Топено козе сирене с полска салата – казах аз.
Думите ми прозвучаха твърде гладко, твърде уверено, за да са правдиви. За Серж и Бабет нямаше нищо необичайно в това, но в погледа на Клер на отсрещната страна на масата се изписа удивление.
Щеше ли да ме защити тя от самия мен? Щеше ли да възрази: „Ама ти въобще не обичаш козе сирене!“? Не знаех; в тоя момент в мен бяха приковани прекалено много очи, за да й подскажа: „Недей!“.
Не можех да поема този риск.
– Чух, че козето сирене било от биоферма – добавих, – от свободно отглеждани кози.

Най‑накрая, след като бе отделил немалко време и на Бабет и нейното телешко в сос от риба тон, което в един по‑добър свят щеше да е моето телешко в сос от риба тон, управителят се оттегли и ние възобновихме разговора си. „Възобновихме“ не бе съвсем точно, тъй като очевидно никой от нас нямаше и бегла представа какво бяхме обсъждали преди сервирането на предястията. В така наречените топ-ресторанти често се случваше да изгубиш нишката заради безбройните прекъсвания, заради твърде обстоятелственото описание на всяка кедрова ядка в чинията ти, продължителното отпушване на виното и нескончаемото допълване на чашите, без някой да е молил за това.

Ще ми се да вметна нещо по повод доливането на вино: пътувал съм, хранил съм се в ресторанти в много страни по света, но никъде – държа да подчертая – наистина никъде не ти доливат вино, освен ако не помолиш. В другите страни това се смята за проява на лош вкус. Само в Холандия сервитьорите – мине се, не мине време – цъфват до масата и не просто ти доливат, но и ако бутилката ти е на привършване, започват да й мятат умислени погледи.

„Не е ли време да поръчате нова?“, намекват тия ми ти погледи. Познавам един човек, приятел отпреди, който работи няколко години из холандските топ-ресторанти. Всъщност цялата тая тактика имала за цел да те накара да изпиеш колкото се може повече вино, ми призна той веднъж – вино, което в менюто се предлагало на цена, седем пъти по‑висока от тази на вносителя; затова и бавели поднасянето на предястието и основното; обяснението било, че хората поръчват още вино от чиста скука, за да убият времето. Принципно предястието идвало относително бързо, разправяше тоя приятел, защото закъснееш ли с него, гостите почвали да недоволстват и да се оплакват, решавали, че тоя ресторант не струва; малко по‑късно обаче, между предястието и основното, посетителите били вече твърде замаяни, за да следят времето. Та тоя приятел бил чувал за случаи, в които основното блюдо било отдавна готово, но докато хората на съответната маса не зароптаели, храната оставала върху таблите в кухнята; едва когато разговорите замлъкнели и всеки започнел да се озърта, чиниите били тиквани за кратко в микровълновата.

За какво ли говорехме, преди да донесат предястието? Не че имаше голямо значение – със сигурност не е било нещо важно – но въпреки това се подразних. Сещах се какво бяхме обсъждали след инцидента с тапата и след поръчването на храната, но нямах никакви спомени отпреди поднасянето на чиниите.

Бабет се беше записала в нов фитнес център и известно време сучехме около темата за теглото, нуждата от движение и най‑подходящия спорт за всеки един от нас. Клер не отричаше фитнеса като опция, докато Серж заяви, че не понасял силната музика в повечето фитнес центрове. Затова бил започнал да тича, добави, самичък, на чист въздух – при което остави впечатление, че сам е родил тая идея. По‑комфортно му бе да забрави, че аз бях почнал да тичам още преди години и че той никога не бе пропускал възможността да подхвърли някоя иронична забележка по адрес на „братлето с неговото търчане“.

Ето какво обсъждахме – по мое мнение малко задълбавахме, но все пак тема безобидна, обичайното начало на едно обичайно вечерно излизане. Но след това – и да ме убиете, не бих се сетил! Погледнах Серж, жена ми, накрая и Бабет. Точно в този момент Бабет заби вилицата си в къс телешко, отряза парче от него и го доближи до устата си.
– Съвсем изгубих нишката – каза тя, щом вилицата застина пред разтворените ѝ устни. – Гледахте ли новия филм на Уди Алън?